Сувенири от Париж

За сватбата им подариха пътешествие до Париж. Тоест самолетните билети. Родата беше събрала пари и им беше резервирала два полета, с десет дни разлика, нещо като кратък меден месец.

Иван и Блага минаха през паспортната проверка със свити стомаси. Бяха си изкарали международни паспорти специално за случая. Сега вече можеше да се пътува навън, но все още изглеждаше невероятно и двамата фантазираха, че ще ги върнат. От самолета не се притесняваха. Бяха се возили много пъти до Варна. Кацнаха на едно летище, толкова голямо, че да се загубиш и точно това направиха. През огромните прозорци на секторите за пристигащи отдавна се беше стъмнило, когато един хърватин на смешния си език успя да ги качи на влака за Париж.

В центъра затърсиха хотел, но почти навсякъде цената на една нощувка беше колкото бюджетът им за цялото пътуване. Накрая намериха един католически пансион, където монахини в сиви престилки ги разделиха в спалнята за мъже и тази за жени, понеже Иван и Блага имаха брачно свидетелство само от общината на Район "Червена Звезда" и то само на кирилица. Никъде по документа нямаше картинки с ангелчета и халки и сестрите решиха, че нещо ги ментят.

В пансиона лампите бяха загасени още в десет и всички други спяха съня на праведниците за да не се успят за ранната закуска. Иван и Блага се разбраха да се видят в коридора, когато се настанят. Един по един срещнаха студения и уморен поглед на монахинята, която нощем дежуреше зад едно боядисано в сиво бюро, тъжно й кимнаха и се прибраха по стаите си. Те бяха тъмни и напълно еднакви с изключение на това, че в едната хъркаха мъже, а в другата жени. Всяка беше по-скоро зала и съдържаше по десет тръбни двуетажни легла, също толкова шкафчета като от съблекалнята на басейн и огромни плакати с прилични на хипита католически светци. И в двете завесите бяха дръпнати встрани и отвън нахлуваше светлината на една и съща улична лампа.

Събудиха ги за закуска в шест и нищо чудно, че всички мълчаха. Само в ъгъла на трапезарията, под плаката на многоцветната, сияйна, обгърната в пъстри шалове и дрънкулки Дева Мария Иван и Блага си шушнеха нещо. Закуската се оказа сериозна афера. Не бяха очаквали повече от сладък чай (с бром каза Блага) и вафли, но монахините хранеха питомците със сирена, салами, масло, яйца, сладко, кафе, чай, течен шоколад в съвсем малки кофички и едни странни плаващи тестени неща, които хората изсипваха в паници с мляко или сок. Другите си правеха сандвичи за по-късно, но на Блага и Иван им се стори срамота.

Прескачаме напред. Блага и Иван са си намерили друг пансион, където спят на двата етажа на едно и също легло. Вторият пансион е направо кирлив, пълен с омачкани, недоспали юноши от Западна Европа, които пушат странни цигари с мирис на изгоряла пластмаса. Блага и Иван вече не се свенят да си правят сандвичи от закуската като всички останали. Цените в Париж имат основна заслуга за това. Двамата се дивят на непознатите цифри. Като гаврошовци се любуват на витрините и музеите отвън. Много добре си правят сметката и  се отказват от всички глезотии за да оцелеят до десетия ден, но след едно загубване, когато наистина се налага да вземат такси, остават напълно без пари.

На сутринта, когато установяват това, Париж престава да им се струва така красив. Париж е огромен град, улиците му са пълни с бибиткащи, пушещи коли, които не помръдват в задръстването, гълъбите ти крадат сандвича от ръката, а френският, който и двамата са учили в университета се оказва напълно различен от този на французите. Хората, с които се разминават по безкрайните булеварди, не са облечени по "последна парижка мода". Има мъже по анцузи и жени в скъсани чорапогащи. Има омачкани шлифери и износени обуща, а по тротоара лепнат дъвки и дебнат кучешки лайна. Мирисът на недостъпната храна от ресторантите започва да ги отвращава.

Платили са пансиона още когато са се регистрирали и това донякъде ги спасява. Имат къде да си държат багажа, имат покрив над главата си, имат закуска. През деня могат да останат сами в стаята, скрити от постоянните парижки дъждове и когато почивката им дойде в повече, се посдърпват. Когато, обаче, и цигарите свършват Иван изфучава ядосано навън и не се връща цели 16 часа. Блага знае точно колко дълго не се е прибирал, защото го чака и то горе-долу във същата поза. Приседнала с прав гръб на ръба на леглото, точно срещу големия пластмасов циферблат на часовника. В реакциите на Блага има една тежест, тя трудно помръдва, но все пак за 16 часа успява да се притесни.

- Срещнах един българин - казва Иван, когато се появява посред нощ. Блага не съжалява, че в този ден не е разглеждала Париж, защото навсякъде има едни и същи булеварди, с едни и същи вечно бързащи дребни хорица и едни и същи вечно бучащи автомобилни задръствания. В България Блага ще се хвали, че в Париж е видяла задръствания като по филмите.  Хич не били приятна гледка, ще добавя, за да подсили превъзходството си на личност, излизала в чужбина и издигнала се над възхитата от западния свят. Но това ще е после. Сега Иван казва, че ще я води на ресторант.
- С какви пари - пита Блага и Иван само се изхилва.

Ресторантът се оказва турска закусвалня, където с огромен нож режат месо от огромен шиш, и го увиват в нещо като палачинка. Картофките миришат ужасно, а за пиене има само Оранжина, но Иван и Блага се тъпчат лакомо със всичко, което не прилича на закуска в пансион.

Българинът се казва Ремзи и е от Силистра. Сяда на тяхната маса, но е от мълчаливите. След като привършват с дюнерите, Ремзи кимва към една врата в дъното и Иван повежда Блага към кухнята. Там измиват малкото използвани чинии, големите баки за сосовете и кутиите за зеленчуци. Нарязват една зелка и три кила домати, твърди като тенистопки и почти толкова зелени. Ремзи ги предупреждава да не приближават фритюрниците, но накрая миришат все едно са паднали в тях. Сутринта си лягат в тръбния креват. На горния етаж Блага не може да заспи и вместо това зяпа сивото небе през прозореца. Над Париж пак има облаци. Улиците миришат на кроасани и кафе, а двамата са спечелили достатъчно в закусвалнята, за да могат да си позволят билета за асансьора до върха на Айфеловата кула. Само че, когато се качват най-отгоре, толкова им се спи, че само се усмихват мъгляво един на друг с натежали клепачи.
Прегръщат се и дълго мълчат, а от малките бързащи мравчици долу, с малките цветни колички на Иван ужасно му прилошава.

С парите, които изкарват в последните дни, Иван и Блага си купуват невиждани в България неща. Червен тънък чорапогащник и фланелка с името на френски футболист, също червена. Смешно е, защото в страната се веят сини знамена и те нямат нищо против, но не намират син чорапогащник, а Иван харесва точно този футболист. Остават им пари за влака до летището. От притеснение се появяват два часа и половина преди чекирането и дълго се мотаят по терминалите.

Когато се връщат в България, Блага казва, че някой е ровичкал в багажа им и торбичката с подаръците за роднините липсва. Чували са и други да казват така. Откъдето и да се върне всеки донася за спомен това изречение и всички вярват в невижданото чудовище, което яде сувенирите от хорския багаж. Или поне кимват с разбиране и деликатно сменят темата.

Мъжът с белия потник

Бях измислила разказ за мъжа с белия потник, но го забравих. Такива истории обикновено ми хрумват към три сутринта и тогава с разхлопано от недоспиване и вълнение сърце сядам да пиша. Тази вечер обаче бях много уморена, всички от квартирата бяха излезли на концерт, някъде в квартал чието чуждо име не запомних и аз просто заспах на целия диван, който сега беше само за мене, в целия хол, който сега беше само за мене, в целия апартамент, който, да познахте, беше само за мене. От вътрешния двор с размери на асансьорна шахта, от готически тясната уличка навън и през тънките стени долитаха звуци на други животи. Тракаха чинии, бучаха газови бойлери, деца крещяха на китайски, двойки се караха на урду, телевизори съобщаваха новини за Венецуела, но на каталонски и аз нищо не разбирах. Шумовете ме приспиваха, като някакъв непонятен умствен гъдел, който нищо не е, но те кара да се чувстваш спокоен и сигурен, като котка сгушена до теб в леглото или боцкането на вълнено одеяло. Приласкаваща и безсмислена сетивна стимулация - фламенко, картуун нетуърк, реклами, кипящи чайници, кучета, котки, гларуси.

Не бях виждала никой от притежателите на гласовете във вътрешното дворче, или поне не ги свързвах с хората от входа, с които от няколко дни се разминавах. Виждах вещите окачени по куки около прозорците, боклуците, изпуснатото бельо, заклещено завинаги по недостижими ъгълчета и постоянно се давех в миризмата на пържен лук. Опитвах се да шпионирам, но градът ми беше неразбираем. Моят ли испански е твърде слаб или пакистанците, които държат всички бакалии в района говорят само каталан. Или се шегуват с мен, защото съм по-чужденка от тях и сега им е паднало. Улиците в Равал са тесни и тъмни, всяка стъпка отеква до претъпканите с пране и вещи балкони, улиците се завъртат около себе си като суковете в Мароко и действително всички закусвални носят надписи на арабски и се рекламират със снимки на различни манджи приготвени в тажини. Зад ъглите изкачат забулени момиченца и момченца по джапанки а игрището точно отсреща е постоянно-жужащ циментов кошер, ограден с шест метра висока телена мрежа, и всеки удар на футболната топка отеква като взрив.

Сигурно бих се оправила много по-лесно, ако говорех английски, но изпитвам нежелание. Английският е гладка релса, в която мога да цикля до безкрай и този път нарочно го изоставям още на летището. Или поне се опитвам. Всеки разговор на испански в крайна сметка спира пред пропаст от непознати думи и невъзможности. Тогава минавам на английски, който обаче трябва да адаптирам много внимателно, защото тук не е твърде популярен и сложните фрази пречат. Непрекъснато в главата ми с лек световъртеж се появява образа на покривите на Барселона, както изглеждат от някой от баирите наоколо, светлооранжевите мазилки, звънтящите кабели, шумът на града, който се надига и поглъща фразата преди да успея да я довърша.

Тук никой не си ляга рано и в три сутринта е нормално да те приспят звуците на нечий чужд живот. Когато спиш на дивана у приятели в чужд град и чужда страна дните са уморителни. Искаш да видиш и разбереш всичко. Хората каталясват от всичките ми въпроси. Вечер откарваме до късно, смеем се, говорим, но в главата ми отекват новите фрази научени през деня, защото езикът ме придърпва, отвлича вниманието ми от всичко наоколо и в един момент усещам как и на български се опитвам да изчистя и оформя значението на всяка дума и израз като бижу. Трябва да има термин за това двуезично опиянение, когато започваш да си въобразяваш пластове от значения навсякъде, дори в родния си език.

Идва ми в повече и решавам да преспя с новите глаголи и съществителни. Другите имат нужда още да се забавляват. Излизат. Ставам да загася лампата и през прозореца отново виждам мъжа с белия потник. Най-обикновен чичо, стои и пуши. Друг път съм го виждала да мие чинии, които се намират изън рамката на прозореца, да бърше ръце в захабена кухненска кърпа или да готви - един отрязък от кадър, който скрива историята на героя. Външният му вид не издава произхода. Може да е какъв ли не - каталонец, испанец, циганин, пакистанец, мексиканец, мароканец, дори румънец или българин. Намираме се на около два метра разстояние. Мъжът ми махва с ръка и съвсем тихо казва "Ола". "Буенас ночес" почти само оформям с уста и загасям лампата.

Телефонни майтапи

В квартала стана популярно да се звъни само на един телефон. Дотогава набираха на слуки и пускаха все същите изтъркани шеги, от сорта на "Преместете си фикуса, че ми засенчва прането" и "Лельо Венче, ти ли си?" Хората отсреща се смееха, или ги псуваха. Някои твърдяха, че са от полицията и ще ги пратят в детска педагогическа. Други разпознаваха съседско дете, племенник или ученик - градът беше малък. Случваше се и да попаднат на разговорливи особняци, или да дочуят отсреща само телесни звуци - дишане, кашляне, хъркане. Децата жужаха около телефона и се опитваха всички едновременно да чуят какво долита от слушалката. В градчето нямаше много какво да се прави през зимата. Равнината не беше щедра на сняг, а разораните поля не ставаха за игра - обувките се налепяха с кал и натежаваха като топузи. Когато от тецовете допълзеше жълтата мъгла, хлапетата сядаха в някоя от празните къщи. Там, където и двамата родители бяха на смяна в мината. Когато родителите се приберяха, понесли невидими чували с въглища на гърба си, с лица поколение по-стари от истинската им възраст, с черен прах набит в бръчките и порите, хлапетата бързо затваряха телефона и мълчаха скупчени около масичката в някой еднотипен хол с кадифени канапета, мокет и стъклени вратички на секцията. Понякога някое се изхилваше, като недозатегнат вентил. После им донасяха принцеси с кашкавал и подсладен чай.

Един път когато пак си правеха телефонни майтапи откриха онзи номер. Достатъчно беше да кажеш "Ало" и отсреща следваше едноминутна псувня, която обхождаше цялата ти рода и имаше повече сюжетни отклонения от приказка на Шехерезада. Ако след това все пак дръзнеше да промълвиш още нещо тирадата продължаваше, все по-изобретателна и всеки път напълно различна. Децата се хилеха нервно и тайно обмисляха кое от изброените действия беше възможно и осъществимо. За известно време престанаха да звънят на каквито и да било други номера. На телефона отговаряше ту мъжки, ту женски глас, неизменно подготвени и възхитително многословни.

- Пак хлапета - Евгения затвори синия телефон. Беше се научила да ги разпознава по сподавеното подхилкване остреща. Не знаеше какво да прави. Бяха открили линията специално за тези, които, както се казва, си нямат дори кой да ги напсува и до скоро получаваха обаждания главно от възрастни самотни мъже. Някои звъняха специално за да се дърлят и яростно отговаряха на операторите, други може би се възбуждаха или поне така звучаха, трети слушаха внимателно и се извиняваха по няколко пъти за причиненото неудобство. Случваше се да получават и признания от хора, направили "нещо ужасно". Дечурлигата им носеха по-добра печалба от всички останали, взети заедно, защото звъняха по много пъти и като че не се насищаха да слушат псувните и клетвите, а брояча цъкаше по десет импулса в минута. Тя лично би им затваряла веднага, но тези дванайсетгодишни гласчета звучаха ту мъжки ту женски, и единствено когато се захилеха можеха да бъдат надушени. Марио нямаше никакви угризения да ги псува, лееше думите свободно и изобщо не се замисляше какво влияние оказва на подрастващите.

Звънна червеният телефон. Евгения си прочисти гърлото и се подготви за много по-приятната роля - много хора не можеха да заспят без някой да хърка до тях. Хъркането беше два импулса в минута, но пък операторът решаваше кога да прекъсне обаждането, защото отсреща заспиваха. Нямате си идея колко много хора набираха услугата "Хъркане по телефона".