В квартала стана популярно да се звъни само на един телефон. Дотогава набираха на слуки и пускаха все същите изтъркани шеги, от сорта на "Преместете си фикуса, че ми засенчва прането" и "Лельо Венче, ти ли си?" Хората отсреща се смееха, или ги псуваха. Някои твърдяха, че са от полицията и ще ги пратят в детска педагогическа. Други разпознаваха съседско дете, племенник или ученик - градът беше малък. Случваше се и да попаднат на разговорливи особняци, или да дочуят отсреща само телесни звуци - дишане, кашляне, хъркане. Децата жужаха около телефона и се опитваха всички едновременно да чуят какво долита от слушалката. В градчето нямаше много какво да се прави през зимата. Равнината не беше щедра на сняг, а разораните поля не ставаха за игра - обувките се налепяха с кал и натежаваха като топузи. Когато от тецовете допълзеше жълтата мъгла, хлапетата сядаха в някоя от празните къщи. Там, където и двамата родители бяха на смяна в мината. Когато родителите се приберяха, понесли невидими чували с въглища на гърба си, с лица поколение по-стари от истинската им възраст, с черен прах набит в бръчките и порите, хлапетата бързо затваряха телефона и мълчаха скупчени около масичката в някой еднотипен хол с кадифени канапета, мокет и стъклени вратички на секцията. Понякога някое се изхилваше, като недозатегнат вентил. После им донасяха принцеси с кашкавал и подсладен чай.
Един път когато пак си правеха телефонни майтапи откриха онзи номер. Достатъчно беше да кажеш "Ало" и отсреща следваше едноминутна псувня, която обхождаше цялата ти рода и имаше повече сюжетни отклонения от приказка на Шехерезада. Ако след това все пак дръзнеше да промълвиш още нещо тирадата продължаваше, все по-изобретателна и всеки път напълно различна. Децата се хилеха нервно и тайно обмисляха кое от изброените действия беше възможно и осъществимо. За известно време престанаха да звънят на каквито и да било други номера. На телефона отговаряше ту мъжки, ту женски глас, неизменно подготвени и възхитително многословни.
- Пак хлапета - Евгения затвори синия телефон. Беше се научила да ги разпознава по сподавеното подхилкване остреща. Не знаеше какво да прави. Бяха открили линията специално за тези, които, както се казва, си нямат дори кой да ги напсува и до скоро получаваха обаждания главно от възрастни самотни мъже. Някои звъняха специално за да се дърлят и яростно отговаряха на операторите, други може би се възбуждаха или поне така звучаха, трети слушаха внимателно и се извиняваха по няколко пъти за причиненото неудобство. Случваше се да получават и признания от хора, направили "нещо ужасно". Дечурлигата им носеха по-добра печалба от всички останали, взети заедно, защото звъняха по много пъти и като че не се насищаха да слушат псувните и клетвите, а брояча цъкаше по десет импулса в минута. Тя лично би им затваряла веднага, но тези дванайсетгодишни гласчета звучаха ту мъжки ту женски, и единствено когато се захилеха можеха да бъдат надушени. Марио нямаше никакви угризения да ги псува, лееше думите свободно и изобщо не се замисляше какво влияние оказва на подрастващите.
Звънна червеният телефон. Евгения си прочисти гърлото и се подготви за много по-приятната роля - много хора не можеха да заспят без някой да хърка до тях. Хъркането беше два импулса в минута, но пък операторът решаваше кога да прекъсне обаждането, защото отсреща заспиваха. Нямате си идея колко много хора набираха услугата "Хъркане по телефона".
