Бях измислила разказ за мъжа с белия потник, но го забравих. Такива истории обикновено ми хрумват към три сутринта и тогава с разхлопано от недоспиване и вълнение сърце сядам да пиша. Тази вечер обаче бях много уморена, всички от квартирата бяха излезли на концерт, някъде в квартал чието чуждо име не запомних и аз просто заспах на целия диван, който сега беше само за мене, в целия хол, който сега беше само за мене, в целия апартамент, който, да познахте, беше само за мене. От вътрешния двор с размери на асансьорна шахта, от готически тясната уличка навън и през тънките стени долитаха звуци на други животи. Тракаха чинии, бучаха газови бойлери, деца крещяха на китайски, двойки се караха на урду, телевизори съобщаваха новини за Венецуела, но на каталонски и аз нищо не разбирах. Шумовете ме приспиваха, като някакъв непонятен умствен гъдел, който нищо не е, но те кара да се чувстваш спокоен и сигурен, като котка сгушена до теб в леглото или боцкането на вълнено одеяло. Приласкаваща и безсмислена сетивна стимулация - фламенко, картуун нетуърк, реклами, кипящи чайници, кучета, котки, гларуси.
Не бях виждала никой от притежателите на гласовете във вътрешното дворче, или поне не ги свързвах с хората от входа, с които от няколко дни се разминавах. Виждах вещите окачени по куки около прозорците, боклуците, изпуснатото бельо, заклещено завинаги по недостижими ъгълчета и постоянно се давех в миризмата на пържен лук. Опитвах се да шпионирам, но градът ми беше неразбираем. Моят ли испански е твърде слаб или пакистанците, които държат всички бакалии в района говорят само каталан. Или се шегуват с мен, защото съм по-чужденка от тях и сега им е паднало. Улиците в Равал са тесни и тъмни, всяка стъпка отеква до претъпканите с пране и вещи балкони, улиците се завъртат около себе си като суковете в Мароко и действително всички закусвални носят надписи на арабски и се рекламират със снимки на различни манджи приготвени в тажини. Зад ъглите изкачат забулени момиченца и момченца по джапанки а игрището точно отсреща е постоянно-жужащ циментов кошер, ограден с шест метра висока телена мрежа, и всеки удар на футболната топка отеква като взрив.
Сигурно бих се оправила много по-лесно, ако говорех английски, но изпитвам нежелание. Английският е гладка релса, в която мога да цикля до безкрай и този път нарочно го изоставям още на летището. Или поне се опитвам. Всеки разговор на испански в крайна сметка спира пред пропаст от непознати думи и невъзможности. Тогава минавам на английски, който обаче трябва да адаптирам много внимателно, защото тук не е твърде популярен и сложните фрази пречат. Непрекъснато в главата ми с лек световъртеж се появява образа на покривите на Барселона, както изглеждат от някой от баирите наоколо, светлооранжевите мазилки, звънтящите кабели, шумът на града, който се надига и поглъща фразата преди да успея да я довърша.
Тук никой не си ляга рано и в три сутринта е нормално да те приспят звуците на нечий чужд живот. Когато спиш на дивана у приятели в чужд град и чужда страна дните са уморителни. Искаш да видиш и разбереш всичко. Хората каталясват от всичките ми въпроси. Вечер откарваме до късно, смеем се, говорим, но в главата ми отекват новите фрази научени през деня, защото езикът ме придърпва, отвлича вниманието ми от всичко наоколо и в един момент усещам как и на български се опитвам да изчистя и оформя значението на всяка дума и израз като бижу. Трябва да има термин за това двуезично опиянение, когато започваш да си въобразяваш пластове от значения навсякъде, дори в родния си език.
Идва ми в повече и решавам да преспя с новите глаголи и съществителни. Другите имат нужда още да се забавляват. Излизат. Ставам да загася лампата и през прозореца отново виждам мъжа с белия потник. Най-обикновен чичо, стои и пуши. Друг път съм го виждала да мие чинии, които се намират изън рамката на прозореца, да бърше ръце в захабена кухненска кърпа или да готви - един отрязък от кадър, който скрива историята на героя. Външният му вид не издава произхода. Може да е какъв ли не - каталонец, испанец, циганин, пакистанец, мексиканец, мароканец, дори румънец или българин. Намираме се на около два метра разстояние. Мъжът ми махва с ръка и съвсем тихо казва "Ола". "Буенас ночес" почти само оформям с уста и загасям лампата.
