Жената в ъгъла

И на сухия клон ще пее кос.
И студеният ден ще е майски.
Само жената в ъгъла не ще разцъфне или проговори.

От къде се взе, питаш се, жената в ъгъла,
която се превърна във око?
Тя поглъща светлината,
пълни се.

Ако я докоснеш,
ще се затвори.

Сложи ръце на земята.
Чуваш ли ги да идват?
Връща ли се усещането?

Земята ще се разлюлее.
Връща ли се усещането?
Ще пристъпим в множеството

Това мълчание завършва рязко.

име

Съвсем различно става,
когато имаш име за това, което правиш.
Онова с името започва да те пита
подхожда ли на името му, това
което правиш.

Не е ли по-добре двамата
заедно с няколко хиляди мушици,
които танцуват само днес,
да се скрием на сянка
и да забравим за целта.
Да оставим гърбовете си да изпускат топлина в земята.
Да гледаме захождащите самолети
да слушаме моторите на лодките,
с усти заети с първите джанки.

Знаем, че няма име за това
и то няма нужда от име.

Края на историята

Една вечер към края на историята
тя наблюдава  как градинарите отрязват
все още цъфналите рози
почти до дъно.
Изглежда цветовете не ги интересуват,
защото ги захвърлят
в прясно разкопаната пръст на лехите.

Отначало си взима една,
после три,
после събира всичките
стегната и алчна
без да мисли за четни или нечетни,
без да мисли къде ще ги сложи.

Внимателно поема наръча
и се сбогува с приятелите си.

По пътя усеща как бодлите се отпечатват в кожата й
без да я пробиват.