Кучето ми вече няма тяло.
Вървя през парка и усещам как върви след мен.
Не чувам ноктестите й крака,
не чувам дишането й, което напоследък не беше никак чисто,
не я усещам,
не подръпвам каишката, когато спре за да подуши нещо,
не се тревожа дали я изморявам.
Можем отново да вървим една до друга.
Преди години
кучето ми престана да ме слуша.
Кучето ми престана да ме чува.
Най-накрая
правеше точно каквото си поиска.
Нещо отмъстително във мен се радваше на тази нова нейна свобода.
