Не че нямам почва под краката си,
аз самата съм се превърнала във почва,
върху която препуска времето и тъпче.
Едва посмяват да се покажат кълнове.
Дните са съсипващо дълги,
Годините стряскащо кратки.
Трупам се в процепите, трупам
въпроса вчера ли беше това?
Само вчера ли беше това?
Докато някой ден една жена с лопата
не ме остърже от цепнатините,
не среже корените,
и не изсипе, каквото е спасено, при цветята.
Острието на лопатата разделя
времето никога няма да свърши
от почти сме накрая.
Остава неизметената почва.
Тук по сценарий детето трябва да попита:
Почва ли? Какво започва?
Опитам да натъпча насила думите в устата му.
Дете ли? - пита времето - Какво дете?
