След потопа дните се размиват, не помня кое кога, отделни случки се точат през калната пустош като изсъхнали корита на реки или белези. Едно дърво на някакъв циментов възел някъде по влака към Пловдив е сиво препарирано, и листата му няма да опадат, и няма да порасне и ще стои. Сиво дърво, сива стена, сиви стени, релси, небе камиони, чифт сиви гумени ботуши, сиво куче, което все още мърда, най-фините циментови отливки, които някога съм виждала, снимка на живота, но най ме задавя именно мисълта, че сивите листа няма да опадат, че това дърво не е подвластно на есента.
Зациклям в някакъв ужасен, безбрежен спор, с някой който друго не ще, освен да стори. Трябва да се обърна към прозореца и да заспя, но не мога, все едно съм завързана за този спор. На вън няма старци с дамски велосипеди, няма деца да ни замерят камъни, никой няма защото вали. Само овчари увити в огромни самоделни дъждобрани, най-често от прозрачен найлон. С Радо играем до безкрай на групи и винаги завършваме на равно. Пешо отпада някъде в първата четвърт на играта.
Пристигаме в Пловдив и спира да вали - тръгваме си от Пловдив и пак започва. Вали ни общо 20 минути, на идване и на заминаване. Пловдив е оазис.
Пловдив е оазис и фестивално чувство ме е понесло, от един музей на друг, да задавам въпроси и да се задявам с хора магарета, да се прегръщам със всички познати, и да водя предълги разговори с Кремена.
Хорхе и Дарио свирят джаз на главната, губим се в капана, изнервям се, защото знам пътя но някак съм решила да не го казвам, връхлита ни някаква пияна галеристка, която ни крещи, после ни се умилква, после пада върху едни скулптури. Улиците вече не са пълни с хора по пижами. Всички са се прибрали, всичко затвори а ние изпуснахме влака, чакаме незнамкаквоси, аз легнала на някакво стъпало, Пешо от другата страна на улицата спи върху саксия, Пловдивският калдъръм става все по-труден за управление, в петното е някакъв ужасен ужасен фраш, пълно е с хора, на които бих се зарадвала, стига някога да съумея да ги разглобя от тълпата. Не ми харесва нито долу, за това сядам на същата пейка, на която циклих след Фън Лавинг, между двата етажа, двете музики, двете атмосфери, минават хора, с които аз се държа враждебно, някакъв тип ми се обяснява до безкрай, и му завещавам пейката. Ще ми се да изповръщам всичкилоши неща, които съм си мислила напоследък.
Дни след потопа все още съм под вода. Мисля си за онова бавно и стихнало пътуване, реките по пътя, пада мрак, пада и някакво усещане за сън и за уют, все едно ни завиват с одеяло, нищо не се вижда и се движим с трийсет, обратно към София, и ми се ще никога да не стигнем, да изпаднем в някаква безкрайност, и безкрайно да се прибираме по този път без никакви гледки, път от червени и жълти светлини, преминаващи в разни посоки. Светещи риби. Ние сме под вода, тишината, люлеенето, станали сме на риби, които с бавна грация се поклащат и носят.
Стигнали сме до вкъщи внезапно, и трябва да се прибирам. Хич не ми се мълчи това мълчание. Мълча го, от тогава, обаче, мълча го на пауза, чакам и си представям разни неща. Аз все си представям разни неща, които няма много изгледи да се случат.
След потопа става студено, няма циганско лято, има горчива сивкава есен, мрак, нетърпими дни, които бързо се превръщат в трескави нощи с приятели. Всяка вечер се събираме за последно, изпращаме някого, посрещаме липсващия изгрев под сивите облаци, и после просто няма смисъл да сме живи, да сме будни, да правим каквото и да било в тези облачни дни, нощем обаче, почти можеш да не забелязваш.
Вали и вали и вали и вали, и никаква риба не съм вече, ами удавник. Удавник за сламка съм, и си търся сламка за удавник.
вторник, 16 септември 2008 г.
вторник, 9 септември 2008 г.
посланието
Слизам в подлеза на Царевец, и чувам някаква груба китара, мяркам парче от тъмна вълнена дреха зад ъгъла.
Митя свиреше често там и изведнъж ме тресва невероятно силната увереност, че зад ъгъла е именно той, инструменталът си тече, забързала съм крачките си четворно, сърцето ми вече бие в ушите, и накрая завивам и мога да погледна...
Някакъв друг човек е, но точно когато го поглеждам запява -
"Пак ще се срещнем след десет години"
Като някакво съобщение, специално за мен.
Митя свиреше често там и изведнъж ме тресва невероятно силната увереност, че зад ъгъла е именно той, инструменталът си тече, забързала съм крачките си четворно, сърцето ми вече бие в ушите, и накрая завивам и мога да погледна...
Някакъв друг човек е, но точно когато го поглеждам запява -
"Пак ще се срещнем след десет години"
Като някакво съобщение, специално за мен.
петък, 22 август 2008 г.
Две посоки
Цялата ужасна драма около искам и трябва някак се изпари, преболедувах я, забравих я във фестивалния унес и хилядите летни пътувания. Митя замина за рейнбоу, все едно кола ме беше сгазила и отминала, преди въобще да разбера какво става, замина след една отчаяна нощ, в която просихме на витошка, подариха ни кутия с 48лв на стотинки, въртях огън и хората се побъркваха, пеехме как ще си правим салата, талази от смях, ей така изведнъж, ама някакъв тежък, завързан смях, и после във къщи само се погледнахме и замлъкнахме, изведнъж ни се стовари на главата, въпреки няколкото подготвителни плач-сесии в предишните дни.
Лежахме един до друг цяла нощ в най-удобната възможна поза, замръзнали, неподвижни, сякаш по никакъв начин не биваше да нарушаваме разположението на нещата, не говорехме, не заспивахме, лежахме и се опитвах да запомня всичко наведнъж - ритъмът на дишането му, точната температура на кожата, побоцването на брадата, миризмите, всеки малък детайл за който по-късно бих могла да изпитвам жажда, лежахме сковани от усещането, че този миг трябва да продължи завинаги, че всяко действие може да освободи копчето на паузата, и край, край, край.
На сутринта слушах песента на Финк! която така подхожда на ситуацията, вървях в гората и си мислех, за момичето което изпадна в ступор на Попа, защото чуло лоша новина. Тогава, когато това се случи, си мислех, че някой трябва просто да я научи да плаче и нещата ще станат по-добре. В онази сутрин обаче нещата изглеждаха точно наопаки - щеше ми се да мога да изпадна в ступор, вместо да плача. Да се срина на алеята в парка, и просто да лежа там, часове в яркосинята си рокля докато все пак някой ме види и викне линейка. Представях си докторите които казват "нищо не може да се направи за нея. тя просто е на пауза. можем само да чакаме сама да пожелае да се събуди. не можем и да я обвиняваме ако това не стане скоро". Щях да лежа някъде дни наред без желание да пристъпвам обратно в реалността, в затъмнено и проветриво помещение, месец два почивка от съществуването, месец два пълно изклчюване, докато събера сили да се върна в живота след това помитащо, изтощително, едва преполовено лято. Лятото тогава ми се струваше едва-преполовено. Най -дългото ми лято от много време насам.
Момичето, което припадна на Попа остана някакъв образ в главата ми. Особено ми се запечата момента, в който тръгна да се свестява, брадичката й затрепера и за малко щеше да се разплаче. Дойде някаква попска харпия, от наркоманките, които ежедневно тормозят Илонка, огромно властно женище, дойде, хвана момичето за ръката и каза "Само няма да ми плачеш, ей! Само да съм видяла една сълзичка! Само да си посмяла!" И очите на момичето отново започнаха да се опразват, сякаш сянката й се отдалечаваше в някакъв безкраен коридор. Видях я, видях я как избра да остане в безсъзнание пред този насилствен контакт. И леко й завидях, че има умението да оставя живота си на пауза, в моментите, когато й е най- непоносим.
Двете посоки, които ме теглят са Рейнбоу, на повторната раздяла, и Кремена, която цъфти по телефона в един ужасно горещ следобед, така цъфти, че ми се ще да се телепортирам при нея, изведнъж съм така закотвена в София, така тежко закотвена. И решавам : ще си взема билет за Варна, ще ида на море, на изключване, на приключение, ще сложа София на пауза, и ще направя някакви безразсъдни неща. Имам нужда да правя безразсъдство напоследък. На Сигет смятах да го проявя, но така си останах с намеренията, плахостта ми не можа да прескочи преградата на фестивалния страх, тълпите вилнееха, аз обикалях и гледах.
Избрах посоката а после с чисто сърце легнах и изболедувах в собственото си легло два дни. Никъде не заминах и на никъде не оздравях. Всеки ден е все по дълъг и все по-труден за закрепяне, днес до степента на пълно прекипяване. Време за тичане и стрес. Време за раздираши кашлици в тоалетните. И малка пауза - книга от сергия, друга реалност в 280.
всичко това е усещане на няколко седмици. отдели се от мен. капна.
Лежахме един до друг цяла нощ в най-удобната възможна поза, замръзнали, неподвижни, сякаш по никакъв начин не биваше да нарушаваме разположението на нещата, не говорехме, не заспивахме, лежахме и се опитвах да запомня всичко наведнъж - ритъмът на дишането му, точната температура на кожата, побоцването на брадата, миризмите, всеки малък детайл за който по-късно бих могла да изпитвам жажда, лежахме сковани от усещането, че този миг трябва да продължи завинаги, че всяко действие може да освободи копчето на паузата, и край, край, край.
На сутринта слушах песента на Финк! която така подхожда на ситуацията, вървях в гората и си мислех, за момичето което изпадна в ступор на Попа, защото чуло лоша новина. Тогава, когато това се случи, си мислех, че някой трябва просто да я научи да плаче и нещата ще станат по-добре. В онази сутрин обаче нещата изглеждаха точно наопаки - щеше ми се да мога да изпадна в ступор, вместо да плача. Да се срина на алеята в парка, и просто да лежа там, часове в яркосинята си рокля докато все пак някой ме види и викне линейка. Представях си докторите които казват "нищо не може да се направи за нея. тя просто е на пауза. можем само да чакаме сама да пожелае да се събуди. не можем и да я обвиняваме ако това не стане скоро". Щях да лежа някъде дни наред без желание да пристъпвам обратно в реалността, в затъмнено и проветриво помещение, месец два почивка от съществуването, месец два пълно изклчюване, докато събера сили да се върна в живота след това помитащо, изтощително, едва преполовено лято. Лятото тогава ми се струваше едва-преполовено. Най -дългото ми лято от много време насам.
Момичето, което припадна на Попа остана някакъв образ в главата ми. Особено ми се запечата момента, в който тръгна да се свестява, брадичката й затрепера и за малко щеше да се разплаче. Дойде някаква попска харпия, от наркоманките, които ежедневно тормозят Илонка, огромно властно женище, дойде, хвана момичето за ръката и каза "Само няма да ми плачеш, ей! Само да съм видяла една сълзичка! Само да си посмяла!" И очите на момичето отново започнаха да се опразват, сякаш сянката й се отдалечаваше в някакъв безкраен коридор. Видях я, видях я как избра да остане в безсъзнание пред този насилствен контакт. И леко й завидях, че има умението да оставя живота си на пауза, в моментите, когато й е най- непоносим.
Двете посоки, които ме теглят са Рейнбоу, на повторната раздяла, и Кремена, която цъфти по телефона в един ужасно горещ следобед, така цъфти, че ми се ще да се телепортирам при нея, изведнъж съм така закотвена в София, така тежко закотвена. И решавам : ще си взема билет за Варна, ще ида на море, на изключване, на приключение, ще сложа София на пауза, и ще направя някакви безразсъдни неща. Имам нужда да правя безразсъдство напоследък. На Сигет смятах да го проявя, но така си останах с намеренията, плахостта ми не можа да прескочи преградата на фестивалния страх, тълпите вилнееха, аз обикалях и гледах.
Избрах посоката а после с чисто сърце легнах и изболедувах в собственото си легло два дни. Никъде не заминах и на никъде не оздравях. Всеки ден е все по дълъг и все по-труден за закрепяне, днес до степента на пълно прекипяване. Време за тичане и стрес. Време за раздираши кашлици в тоалетните. И малка пауза - книга от сергия, друга реалност в 280.
всичко това е усещане на няколко седмици. отдели се от мен. капна.
сряда, 20 август 2008 г.
и ми го няма
колелото - изчезнало е точно преди да се върна, вчера в 11 било пред нас, днес, когато се приблах вече го нямаше. и ме хваща яката параноя, възможно ли е типът с цветята да го е задигнал? и как е знаел точно кога се връщам?
сталкере, сега е момента да се издадеш и да се окажеш някой добър мой приятел, иначе, ще си мисля навеки, че ти си ми откраднал колелото.
преди си мислех, че си имам въображаем приятел, или фея-кръстница или таен обожател, но ето че някой ми е задигнал колелото, точно в момента, в който нямам сили за повече проблеми, и негативни емоции, точно когато съм най-скапана и ми е най-зле. по дяволите, ако това е някаква шега, върнете ми гоооооо!
сталкере, сега е момента да се издадеш и да се окажеш някой добър мой приятел, иначе, ще си мисля навеки, че ти си ми откраднал колелото.
преди си мислех, че си имам въображаем приятел, или фея-кръстница или таен обожател, но ето че някой ми е задигнал колелото, точно в момента, в който нямам сили за повече проблеми, и негативни емоции, точно когато съм най-скапана и ми е най-зле. по дяволите, ако това е някаква шега, върнете ми гоооооо!
понеделник, 28 юли 2008 г.
Нови цветя
Моят сталкер пак ми е оставил цветя, този път върху велосипеда, за да не се чудя чии са. И този път изглеждат като оплевени от някъде, но пък днес ми повдигнаха духа.
Приятно е да си имаш букет, пък дори и да рециклираш нечия градина, пък и някак по-малко ми се струва, че света ме мрази и иска да ме сгази и/ли застреля. Щипнах букета на багажника си и цял ден го разкарвам, като някаква вещерска китка, да ме пази от зли очи и зли гуми, и от хора в брутално неадекватно състояние...
Иначе се чудя Митя какво си мисли, бедния, за мен и всичко останало след вчера. Май беше ужасен от цялата ситуация - включително необходимостта да действаме as a group.
Такова изтощение ме е обзело, че дума нямам за това състояние, чакам да почне някаква буря, та да се оправя...
Приятно е да си имаш букет, пък дори и да рециклираш нечия градина, пък и някак по-малко ми се струва, че света ме мрази и иска да ме сгази и/ли застреля. Щипнах букета на багажника си и цял ден го разкарвам, като някаква вещерска китка, да ме пази от зли очи и зли гуми, и от хора в брутално неадекватно състояние...
Иначе се чудя Митя какво си мисли, бедния, за мен и всичко останало след вчера. Май беше ужасен от цялата ситуация - включително необходимостта да действаме as a group.
Такова изтощение ме е обзело, че дума нямам за това състояние, чакам да почне някаква буря, та да се оправя...
Здравей живот
И се събуждам по най-блажен начин и си казвам, че след ден като вчерашния не е зле да съм жива, защото след целия рилски екшън накрая помислих че ще катастрофираме докато летяхме в насрещното срещу една кола на пет-четири-три-два метра от нас и после оп, довършихме си изпреварването, и се върнахме в нашето си платно пред тира.
Не е лошо да си жив, и вчера накрая така се смяхме на всичко, в къщи естествено, в София, особено аз се смях до припадък, изтичаха от мене ужасът и изтощението като в някакъв гърч, но и другите се смяха, всички се смяхме, от облекчение, от благодарност, ей така...
Вчера, вчера беше изтощително и безсмислено, или поне така изглеждаше допреди цялата случка с узито. Сега щат не щат ще вземат мерки местните власти, щото това е просто твърде голям скандал.
Но малко ме е яд, че не посмях да снимам, че никой не е успял и нямаме нито една снимка на този тип докато размахваше узито. Щеше да бъде добра първа страница в Телеграф.
А със серияла какво ще правя? Днес въобще не се чувствам част от него... Ще разказвам нататък.
Не е лошо да си жив, и вчера накрая така се смяхме на всичко, в къщи естествено, в София, особено аз се смях до припадък, изтичаха от мене ужасът и изтощението като в някакъв гърч, но и другите се смяха, всички се смяхме, от облекчение, от благодарност, ей така...
Вчера, вчера беше изтощително и безсмислено, или поне така изглеждаше допреди цялата случка с узито. Сега щат не щат ще вземат мерки местните власти, щото това е просто твърде голям скандал.
Но малко ме е яд, че не посмях да снимам, че никой не е успял и нямаме нито една снимка на този тип докато размахваше узито. Щеше да бъде добра първа страница в Телеграф.
А със серияла какво ще правя? Днес въобще не се чувствам част от него... Ще разказвам нататък.
четвъртък, 24 юли 2008 г.
Месец и половина
Какъв месец само, направо месец и половина, дните като куршуми от автомат ме обстрелват до безкрай, разгъва се целия път, Италия с топлото парещо солено море, Лаура и Свет в някакво странно заведение, където топим моркови в млечен сос и хрускаме, познатия път до улица Леонардо Да Винчи, влакове и климатични автобуси, Цвети стъпва върху морски дракон и се ядосва с биоложки интерес, че не е имала време да го разгледа, вълни неизказаност се стелят над къмпинга, след една божествено ранна утрин, и когато тръгвам да си тръгвам естествено се разплаквам, от ей така, от Лу Рийд и it's just a perfect day, i'm glad I spent it with you, и филмчето и Рене Обри, снимам силуети на дървета по острите планини на Абруцо през прозореца на рейса и си представям чернобелите изрезки, в които ще ги превърна, пълня апарата със стотина такива снимки, и после ми го открадват, барабар с последната сесия на Биянка.
В този момент на Тибуртино ме срива някаква такава безумна ярост, просто непоносима, после на летището ще се смея със случайния прекрасник Хавиер, с който цяла нощ си говорихме за начина, по който пътя опива, и онова бездомно летищно чувство, преди да споделим шалтето ми по най-благоприличен начин - раницата ми по средата като възглавница, и за всеки по половин дължинка, на някакъв перваз на Фиумичино.
Върнах се в София срината, отчаяна от мисълта че няма да мога да се наспя преди да замина, скарах се с някой неприятен, сбогувах се, почти разплакана със Сани, която ненадейно обяви че заминава за Кипър за цяло лято, наведена над някакво полуиконографско графично чудо, дипломната й работа, красива, златна, завъртяна с някакви библейски мотиви, някой ми каза, че наистина се радвал да ме види, от което животът ми се видя още по нетърпим, монтирах цяла нощ, и се успах, и си изпуснах самолета, както се бях молила в автобуса да ми го отложат.
Лежах си на петдесетарския соц терминал, излишно загрозен с някакви модернистични тенекета и не можех да се нарадвам на късмета си, че няма да съм два дни по-рано в Брюксел, и да не знам какво да правя и да съм бездомна. Лежах си, добре заредена със сандвичи, преминала границите на изтощението, а вечерта не можах да се наспя.
това е постинг сериал, и утре ще има още... сега не мога повече.
предстоят :
Брюксел
Хахенбург
Кара Дере
Търново
и всичко между тях...
време за реклами
В този момент на Тибуртино ме срива някаква такава безумна ярост, просто непоносима, после на летището ще се смея със случайния прекрасник Хавиер, с който цяла нощ си говорихме за начина, по който пътя опива, и онова бездомно летищно чувство, преди да споделим шалтето ми по най-благоприличен начин - раницата ми по средата като възглавница, и за всеки по половин дължинка, на някакъв перваз на Фиумичино.
Върнах се в София срината, отчаяна от мисълта че няма да мога да се наспя преди да замина, скарах се с някой неприятен, сбогувах се, почти разплакана със Сани, която ненадейно обяви че заминава за Кипър за цяло лято, наведена над някакво полуиконографско графично чудо, дипломната й работа, красива, златна, завъртяна с някакви библейски мотиви, някой ми каза, че наистина се радвал да ме види, от което животът ми се видя още по нетърпим, монтирах цяла нощ, и се успах, и си изпуснах самолета, както се бях молила в автобуса да ми го отложат.
Лежах си на петдесетарския соц терминал, излишно загрозен с някакви модернистични тенекета и не можех да се нарадвам на късмета си, че няма да съм два дни по-рано в Брюксел, и да не знам какво да правя и да съм бездомна. Лежах си, добре заредена със сандвичи, преминала границите на изтощението, а вечерта не можах да се наспя.
това е постинг сериал, и утре ще има още... сега не мога повече.
предстоят :
Брюксел
Хахенбург
Кара Дере
Търново
и всичко между тях...
време за реклами
Абонамент за:
Публикации (Atom)