Петната

Такива неща тлеят по масата между приятели
трупат се с празните чаши от клюки и смях
капят като стопен целофан в пепелника
точно такива неща.

Такива неща тлеят по масата между приятели
само трябва да внимаваш
кой до кого ще седне, кой на кого със гръб,
кой ще се бави да си допие за да си тръгва сам
само трябва да внимаваш и ще ги видиш.

Такива неща тлеят по масата между приятели
днес не говорят без тикове.
затъват в спорове за литература,
после мълчат и преглъщат горещите капки стопен целофан.

Моментът се събира, набъбва, увисва,
ще се откъсне, ще капне,
ще вземе да си тръгва,
ще вземе да си легне,
във пепелника,
един след друг си взимаме палтата,
оставяме нещата да си тлеят,
момичето затваря бара,
и мисли, че петната по масите които бърше,
са изгорено от цигари.

10 години

Момент преди да го погледна, не помня какъв цвят са очите му, притичвам през тях като по жарава да проверя - кафяви, не би могла дабъде по-мъчителна тази половин минута. И изведнъж си спомням, спомням си времето, когато никога не знаех какъв цвят имат очите, на хората, които харесвах, защото такова смущение ме обземаше наоколо им, че просто не смеех да погледна, един човек, по-специално, година след запознанството ни, написах в дневника си "черни, очите му са черни! (а косата синя...)" минали са десет години от онзи живот, и от десет години правя купони, с тегави и красиви сутрини в които хората се разпадат над чаши кафе и цигари.

Фиона Апъл казва, че се справяла добре с това да й е неудобно, тълкувайте го както искате, на мен ми пасва. Това е момента, в който ще го прежиея цялото нещо, и край, и няма страшно, а очите му съм забравила какъв цвят са защото това не би ми помогнало. Защото всичко това се плъзна покрай мен. Защото нямаше смисъл от самото начало. Защото така не става.

Десет години купони, десет години пълна лудница... Какъв юбилей само.

нещо старо в тон със сезона

Бомбардировки

Със човка се забива във снега замръзналият гълъб
и късат на парчета бялото небе птичи крака.
Студът поднася бели смърти върху лед.

Пазете си главите, хора,
бомбардировките на зимата
да не пробият покривите ни.

Пазете си главите, хора,
малки смърти
да не забият човките си
във замръзналите темета
и ноктите си да не вкопчат
във душите ви.

Сурово време като на война
изпъква само важното
студ
нокти
смърт
главата с човката
се слива със снега
лед при леда.

въпрос на тъга

Въпрос на тъга е да ти ги дам тези моменти,
те са запазени специално за теб
и непознатите на масата
не са бент за сълзите,
колкото и на гъсто около нас да насядат.

в капана на тетрадката ти,
мелодрамата тече от мен,
размазах ти маркера,
оковани на листа,
докато ни рисуваш, в същата поза, в която седим,
главата ми на рамото ти,
знам какви моменти ще имам да ти давам.

Въпрос на тъга е да изкачвам стълбищата всяка вечер
възможно най-тихо,
да пускам първо щорите, после радиото, после водата,
в хладилника да има само хляб и риба,
стаята да мирише на кучешка храна
и поражение...

Въпрос на тъга е да ти ги дам тези моменти
те са запазени специално за теб :

Когато хората стават твърде на гъсто между снимките,
сърцето ми се втурва да бяга из ушите,
бучи по синусите,
излиза през очите
и не мога на никого нито дума да кажа.

Когато той слага глава на рамото ми,
главата ми се втурва да бяга,
отказва да стои на същото рамо,
обаче се връща на време да се отръскам от него.

Когато друг слага ръка около кръста ми,
стомахът ми се втурва във всички посоки,
не са пеперуди, а стадо слонове
газираното ще ми излезе през носа.

Въпрос на тъга е винаги да изкачвам в поражение
тихите стълбища
като бито куче,
което си знае, че щом е бито
значи все има за какво...

мръсен месец

Преди около месец кубинките се върнаха в главата ми, започнаха да ритат побесняха. мислено лежа на тротоара и се гърча, о само да знаехте. онова чувство все едно от вътре съм започнала да гния се върна, развихри се, обърка ми живота в горчиви сутрешни мълчания над кутиите с бисквити, обезумяла съм, и дните в края на декември ме блъскат по-силно от всичко преди. Дните в края на декември не са просто мръсни, те са свирепи, с такава жестокост се нахвърлят върху мен, че ми се ще изобщо да не изпълзявам от дупката си.

Мръсна се чувствам този месец, гадна, непростима, говоря на хората неща които ги пъдят, забърквам се в неща, за които бих осъдила други, и опитите ми да избягам на другия край на Европа не проработват, довлачвам се след себе си и се спипвам в капана още около Будапеща.

Още около Будапеща разбирам какво ми е нужно и колко ужасно ми трябва, i'm needy, i'm needy и всичко това не би могло да е попътно приключение за мен. Още около Будапеща знамч, че ще боли, особено на връщане.

В София преглъщам цялата гадна ситуация, постаравам се да съм максимално зла, максимално безчувствена, но нещата не стават така, и докато наоколо ми се стеле най-тежкия момент от годината нито радиатора нито усилената до топлинен удар електрическа печка могат да спрат треперенето ми. Няма смисъл от всичко това. Някой се е вкопчил в нещо и отказва да види истината, да види че не се получава, че от първия момент между нас се е наместило мълчанието и погрешните нужди и желания.

Час по-късно излизам от къщи, все още тресяща се, увита в най-дебелата си шуба, кучето се държи като дете на разведени родители, гмуркам се в разни жужащи тълпи и предколедни партита, повръща ми се. Някой казва че съм приказна. "Никък не би могъл да ме измъкнеш от моето море от сапун" отговарям и после си тръгвам. Насекомикс са категорични - сега си сама...

Неудобството ми набъбва като огромана вълна, върху която не мога да се закрепя няколко дни дни по-късно. Нормално ли е да се държа неадекватно в ситуации като тази? Нормално е, и моля не ме обвинявайте, никой няма право да изисксва от мен адекватност, когато от главата ми преливат мехурчетата на твърде големи вънения, последна неконтролируема химична реакция след която всичко трябва да свърши, да се неутрализира. Не съм поканена, ще трябва да си тръгвам. Не съм поканена в този живот който съм си въобразила.

Часове по-късно с лека ръка се отричам от някого за втори път тази седмица. Третият път е на връх нова година, леко прекрачил границите на мръсния ми декември. Декември от когото ще трябва да си тръгна, подвила опашка, изгонена, ритнато куче с нечестни очи и навързани нерви.

Всичко това трябва да се преболедува и пикът е в нощта, в която изпращам месеца, годината, десетилетието, София разкъсвана от новогодишната си война, седя на някаква люлка на иван асен и плача, плача и незнам защо, срината, без да се крия, затварям очи и слушам гърмежите, обхваната от някакъв апокалипсис, и кубинките продължават да ритат в главата ми, избухват панелите, застреляни хора валят от балконите, риват се старите къщи наоколо, малки деца сипят автоматни откоси едно срещу друго, адът се е отворил в корема ми...

Януари идва другояче и слава богу...

Нетърпимото

тя ще стои там в зимната си кожа
сред остра миризма на чужда пот
под белите служебни лампи ще подсмърча.

ще си разчеше нервите на люспи
които като недочакан сняг ще трупат
по многословията на колегите
и междувремено ще се усмихва,
горда, че е способна да търпи.

а нетърпимото, като библейска напаст
ще я полази и ще си оглозга
отвътре пътища под нервната й кожа
за да я гризе вечер,
докато се смее със приятелите си.

петминутка на съдбата

В пекарната за ядки нахлува паниката
смесват се лешниците с орехите,
захаросаните плодове с фъстъците,
оплитат сметките на цялата опашка...

Трите орисници пекарки се блъскат между рафтовете и
разсипват ядките с треперещи ръце,
като че само преди малко
от пещта си са извадили опечен
ухиленият череп на смъртта.

И сякаш да опровергаят страха на трите баби
стъкларите отсреща изпускат огледало.