И е време вече да излея всичките си преживелици от самотраки някъде, примерно тук:
Не тръгваме в понеделник, но във вторник непреклонно си взимаме багажа и потегляме. момичето, което сме чакали, може, ако желае да дойде по-късно. След ледено-студената софийска събота времето се обръща в най-изобилното и омайващо циганско лято, слънце, стремително покачващи се температури, хората се отказват да прибират летните дрехи, светът сякаш си въобразява за малко, че есента няма да дойде. Във вторник сутринта сме на Окръжна, стартова точка на такава огромна част от нещата в живота ми. Взимаме петицата, слизаме на н-ти километър, минаваме под моста, границата на града, над нас е околовръстното и вдигаме палци на първото слънчево разширение след него. Спира черна леко разбризцана кола. Качваме се, шофьорът нещо се мае около капака на мотора. Моменти по-късно, докато колата набира скорост, капакът се отваря и се лепва за предното стъкло. Изобщо не разбирам какво става. Нищо не се вижда, усещам как се движим на зиг-заг, и докато повтарям "леле-майчице", през главата ми минава, че няма страшно, на магистралата сме и мантинелата ще ни спаси. Намаляваме и успяваме да се изтеглим в ляво. Минали са десет минути от както вдигнахме палци за пръв път.
От там нататък пътят е лесен - на всякакви разклони махаме, прекосяваме пеша малко градче, чиито номер сега не помня, качват ни тираджии, които после трябва да ни оставят, защото адски дълго ще чакат на границата, на нас, от друга страна дори не ни поглеждат документите. Стопаджии с раници. Изобщо не сме им интересни.
Стигаме до Александруполи надвечер. Ферибот има на другия ден по обяд. Мотаем се из града, ядем пържени сардини в местно кръчме с българска сервитьорка. Тя е ужасно красива, но изобщо не е от нашата планета, а изумителните пластове грим по лицето й сграбчват вниманието ми. Говори на меко, от Хасково е, гласът й - като на малко момиченце.
Градинката до плажа ни се струва най-подходяща за спане. Опъваме шалтетата си и в девет съм дълбоко заспала в компанията на чифт слушалки и напълно лудата Пати Смит. Не знам какво прави Боби, дано не се чувства изоставен.
Когато се качваме на ферибота след него се втурват стотици чайки, които ни изпращат навътре в морето около час. Напълно ненужно се счупвам да ги снимам, естествено нищо от това не излиза на фокус. Боби се опитва да ги примами с български вафли. Идват, но не посмяват да ги издърпат от ръцете му. Запознаваме се с голяма българска група планинари, които идват на Самотраки специално за да изкачат Фегари.
На острова е горещо, но духа режещ вятър, същият, който ще ни прави компания почти цяла седмица. Къпем се на градския плаж в Камариотиса, после се крием на завет. Две местни момчета решават да ни последват. Противно на представите ни за тяхната южна кръв, изобщо не им е толкова студено колкото на нас. Остават си с мокрите бански без да тракат зъби или нещо да се впечатляват. Морски хора.
Къмпинга ни се намира в терма на някакви километри от Камариотиса. Возим се в разни коли и пикапи. После ни спира едно бусче с надпис 3 Амигос. Вратата се отваря и от вътре потича гъст хашишен дим. Сигурен ли си казвам Аз. Айде, казва Боби и се качваме. Амигосът се оказва добър и спокоен шофьор. Кара бавно и дърпа от цигарата си със съсредоточена физиономия. Оставя ни точно пред къмпинга.
Зад портата картинката е направо райска - залязващото слънце минава през тънките листа на стари, красиво извиващи се чинари, папратта има златист ореол, над морето се късат алени облаци, а по каменистия плаж стърчат самотни столове, там където хората са седели да гледат морето. От дърветата висят скалъпени етажерки, огнищата са подредени, тук таме е скована по някоя мивка - самоделно облагороден пейзаж, но не като на Иракли, скрит в храстите, а напълно явен. Очевидно всички посетители харесват къмпинга достатъчно, за да оставят по някое непротиворечащо си удобство. В къмпинга всичко е бейзик - няма нищо излишно и нищо не липсва.
Опъваме палатката изоставяме багажа си и тръгваме към Терма - трябва да се напазарува. Не сме наясно с работното време на острова, обаче. След цялото бързане да не би да затворят магазина ни се налага да чакаме около час докато го отворят, тук магазините работят сутрин до 11 и вечер от 6 до към девет. Таман сме решили че бакалията с рекламен надпис 3 Амигос е затворена извън сезона (извънсезоното усещане ни е преследвало цял ден, всичко е затворено, на всякъде е празно, всички коли са пикапи, миришещи на козе, овце или риган, чадърите от плажовете са прибрани) идва Крабът и ни открехва на местната сиеста. Свиваме рамене и отиваме на баня, защото в Терма естествено има такава, а когато излизаме от пълните с баби и дядовци и полово разделени басеини, се чувстваме напълно размазани. Амигосът с буса току що е паркирал и докато стигнем до магазина табелата вече свети.
Пред магазина, изпускащи топлина като кахлени печки, се запознаваме и с Димитрис - очевидно третият от тримата амигос,който веднага се впуска в хвалебствия за българските ски-курорти. Репликата с която нахлува в мълчанието ни е "вижте какво направих с чорапа си" - обул е джапанки и оцапани с боя черни чорапи, палецът му стърчи от единия. "вижте какво ми причини работата ми". Става ми симпатичен, бояджиите по принцип са ми, сигулно някакъв остатък от Джани Родари, или пък синята блажна боя по собствените ми нокти. Убеждаваме го да не ходи повече на Банско и той бързо се съгласява с нас. По0късно вечерта разбираме, че той е другия обитател на кемпа, живее тук цяло лято и боядисва в околните градчета. Идва да ни иска тютюн, застото иска да пуси хасис, а няма как да си го свие. За жалост попада на двама непушачи, а I want to smoke some haaasis си остава любимата ни реплика чак докато бруталното ни загубванечетири дни по-късно не ни изтрива паметта за всички предишни случки от Самотраки.
следващите дни в следващите дни
вторник, 27 октомври 2009 г.
петък, 11 септември 2009 г.
рапанът
Един рапан лежи на покрива на радиото,
морето е небе днес и вали.
Случайно паднал от прозорец пепелник,
естествено не ми се ще да бъде,
особено когато се затварят
прозорците на лятото един след друг,
а локвите на покрива задръстват се със облаци,
както булеварда долу със коли.
Един рапан лежи на покрива на радиото
и пълни се със дъжд,
чист и оранжев като гладката му вътрешност,
а посивяват сградите, тъмнеят улиците,
като цигарената пепел, която се отми,
и хората за пръв път от месеци са сложили сака.
Рапанът е оранжев, а дърветата все още са зелени
и в клоните им мокри циганското лято,
бавно зрее, сред толкова вода.
В по-ниските квартали настъпва наводнение,
възпрени са трамваите, понеже са оранжеви,
и трябва да дочакат официалния старт на есента.
Един рапан лежи на покрива на радиото,
а от Созопол колегите се връщат и носят още – за пепелници.
морето е небе днес и вали.
Случайно паднал от прозорец пепелник,
естествено не ми се ще да бъде,
особено когато се затварят
прозорците на лятото един след друг,
а локвите на покрива задръстват се със облаци,
както булеварда долу със коли.
Един рапан лежи на покрива на радиото
и пълни се със дъжд,
чист и оранжев като гладката му вътрешност,
а посивяват сградите, тъмнеят улиците,
като цигарената пепел, която се отми,
и хората за пръв път от месеци са сложили сака.
Рапанът е оранжев, а дърветата все още са зелени
и в клоните им мокри циганското лято,
бавно зрее, сред толкова вода.
В по-ниските квартали настъпва наводнение,
възпрени са трамваите, понеже са оранжеви,
и трябва да дочакат официалния старт на есента.
Един рапан лежи на покрива на радиото,
а от Созопол колегите се връщат и носят още – за пепелници.
събота, 5 септември 2009 г.
към края
кратка среща в тълпата, задъхано здрасти, няма време даже за какво правиш, опашката ни понася в две различни посоки, станал е черен, толкова черен, направо не мога да го позная. не ми харесва така, помислям си. лицето му изглежда като намацано с нещо.
а има ли смисъл от всичко това, толкова други води изтекоха от тогава, и не във всяка се гмурнах да търся нещо. а имаше ли смисъл преди това, изобщо имаше ли смисъл, северния прозорец осветил една детинска татуировка, поглеждам я и си казвам, не това не може да бъде, изобщо, това е объркано, тук трябва да има друго. северния прозорец осветил една детинска прищявка, която се не се превърна в нещо повече.
това беше началото на лятото, а на следващата вечер усетих колко е хубаво да имаш с кого да водиш адекватен разговор. и веднага намерих грешките в картинката.
отминават месеци, става горещо, става студено, става горещо, следобедното слънце те кара да мижиш на попа, говориш с едно момиче, което е седнало, не виждам лицето й, пищялите й обаче са златисти и блестят под слънцето, това е друга реалност, покрай ушите ми тече история от нашата. някой пак е излязъл от контрол, нещо е изиграно за хиляден път. това е просто първа картина.
втора картина - като детска болест, минава по всички, прихваща се, разболява, и като отминава сигурно оставя след себе си неочакван имунитет. гледам и се чудя защо трябва да прави така. не разбирам. щастлива ли е?
трета картина - изгорено от цигара по кожата ми, някой иска да ни оставя да си гукаме. ама аз не искам да си гукам с тоя човек. чакай.
четвърта картина - 40тина цигари изпушени за една нощ у дома, някои ръчни, някои фабрични, някои мъжки други дамски. на обяд имам чувство, че нищо не е било, никой не е идвам у нас, времето се обръща, земята мирише на изгоряло, на септември. захладнява.
седя на латинка, където е най-лесно човек да е самотен. седя и си мисля как цялото лято започна с тумбестите, детински тумбестите букви к.о.я.n. и това е просто трагикомично.
а има ли смисъл от всичко това, толкова други води изтекоха от тогава, и не във всяка се гмурнах да търся нещо. а имаше ли смисъл преди това, изобщо имаше ли смисъл, северния прозорец осветил една детинска татуировка, поглеждам я и си казвам, не това не може да бъде, изобщо, това е объркано, тук трябва да има друго. северния прозорец осветил една детинска прищявка, която се не се превърна в нещо повече.
това беше началото на лятото, а на следващата вечер усетих колко е хубаво да имаш с кого да водиш адекватен разговор. и веднага намерих грешките в картинката.
отминават месеци, става горещо, става студено, става горещо, следобедното слънце те кара да мижиш на попа, говориш с едно момиче, което е седнало, не виждам лицето й, пищялите й обаче са златисти и блестят под слънцето, това е друга реалност, покрай ушите ми тече история от нашата. някой пак е излязъл от контрол, нещо е изиграно за хиляден път. това е просто първа картина.
втора картина - като детска болест, минава по всички, прихваща се, разболява, и като отминава сигурно оставя след себе си неочакван имунитет. гледам и се чудя защо трябва да прави така. не разбирам. щастлива ли е?
трета картина - изгорено от цигара по кожата ми, някой иска да ни оставя да си гукаме. ама аз не искам да си гукам с тоя човек. чакай.
четвърта картина - 40тина цигари изпушени за една нощ у дома, някои ръчни, някои фабрични, някои мъжки други дамски. на обяд имам чувство, че нищо не е било, никой не е идвам у нас, времето се обръща, земята мирише на изгоряло, на септември. захладнява.
седя на латинка, където е най-лесно човек да е самотен. седя и си мисля как цялото лято започна с тумбестите, детински тумбестите букви к.о.я.n. и това е просто трагикомично.
сряда, 12 август 2009 г.
а динята?
В последния месец и нещо тръгвам да пиша на няколко пъти в опит да подредя главата си и всичко което ми се случи между концертите, рейсовете и влаковете, покрай дунава, златния рог, язовир искър, язовир беглика, пирин и вездесъщите софийски свърталища. Има много за разказване, но то седи някак несвързано, какво сме правили, защо сме го правили, каква беше тази помитаща жега, която превърна живота ми в ярки поизгорели кадри... трудно мога да побера всичко това в един текст. по добре да говорим за динята.
дините стоят огромни по сергиите и все не мога да си купя. не мога да си купя защото са гръцки, десеткилограмови и нито има как да си занеса една в къщи, нито бих могла да я изям преди да се развали. динята, въобще, не е самотно занимание. динята е от тези неща, които ме карат да си мисля, че май не ми е толкова добре сама, като остри предмети под покривалото на самостоятелното ми щастие, които само дебнат от къде да се промушат на повърхността, тихомълком те наръгват и си оставаш такъв един наранен.
глупости, казвам си, просто хладилникът ми е леко повреден, но няма страшно винаги мога да си взема малка диня. или можех. малки дини вече няма - всички дини са огромни, невъзможни за пренасяне, гръцки, твърде сладки и някак песъчливи. малки дини вече изобщо няма. никой няма правото сам да яде диня.
в опит да докажа противоположното един ден си купувам резен от римската стена. той се оказва четирикилограмов, торбичката, разбира се се скъсва, прегръщам го като бебе, молейки се да не потече по синята ми рокля - единствената нехипарска такава, и така го качвам до моето таванче, където май няма нито ягодки нито секшуалити. успявам да изям половината. понеже ще заминавам за беглика на другата сутрин увивам другата половина в здрав найлонов плик и победена я закачам от страни на една кофа. диня просто не можеш да ядеш сам.
и динята обобщава всичко - някой, който предпочита китайско и така и не успях да убедя да си вземем диня край дунава и всичките ми неуспешни опити за комуникация с извънземното. даже и успешния - мълчалива нощ около огъня, лишена от объркването историята изглежда почти маловажна, някой заминава за един месец на море, има друга жена, няма ключове за колата, но има пижами, чаршафи и цели три дини в багажника.
дините стоят огромни по сергиите и все не мога да си купя. не мога да си купя защото са гръцки, десеткилограмови и нито има как да си занеса една в къщи, нито бих могла да я изям преди да се развали. динята, въобще, не е самотно занимание. динята е от тези неща, които ме карат да си мисля, че май не ми е толкова добре сама, като остри предмети под покривалото на самостоятелното ми щастие, които само дебнат от къде да се промушат на повърхността, тихомълком те наръгват и си оставаш такъв един наранен.
глупости, казвам си, просто хладилникът ми е леко повреден, но няма страшно винаги мога да си взема малка диня. или можех. малки дини вече няма - всички дини са огромни, невъзможни за пренасяне, гръцки, твърде сладки и някак песъчливи. малки дини вече изобщо няма. никой няма правото сам да яде диня.
в опит да докажа противоположното един ден си купувам резен от римската стена. той се оказва четирикилограмов, торбичката, разбира се се скъсва, прегръщам го като бебе, молейки се да не потече по синята ми рокля - единствената нехипарска такава, и така го качвам до моето таванче, където май няма нито ягодки нито секшуалити. успявам да изям половината. понеже ще заминавам за беглика на другата сутрин увивам другата половина в здрав найлонов плик и победена я закачам от страни на една кофа. диня просто не можеш да ядеш сам.
и динята обобщава всичко - някой, който предпочита китайско и така и не успях да убедя да си вземем диня край дунава и всичките ми неуспешни опити за комуникация с извънземното. даже и успешния - мълчалива нощ около огъня, лишена от объркването историята изглежда почти маловажна, някой заминава за един месец на море, има друга жена, няма ключове за колата, но има пижами, чаршафи и цели три дини в багажника.
вторник, 30 юни 2009 г.
когато не пиша тук
избледняват спомените и ме е страх че ще ги загубя - за да проверя хронологията на живота си доверчиво се връщам и чета, какво съм правила, кога как съм се чувствала, кой какъв беше...
когато не пиша тук, това е защото живота се втурва нанякъде с бясна скорост и ме повлича, защото точно сега се случват нещата (дрезгав мъжки глас се запечатва в главата ми с 25 пъти повторената фраза "We live now" после ги броя. какво иска да каже? това довод ли е или горест? защо е толкова важно това "We live now"?) сега живеем.
сега живея и нямам никакво време да пиша, вместо това разказвам, разказвам притисната от ужас, че после нищо няма да си спомням, че всяко нещо се изтрива от следващото, а това е някаква много важна поредица от неща. разказвам неща, които са лични, на хора, които по-добре да не ги знаят, с надеждата, че именно заради това могат да вземат да ги запомнят.
последния ми месец звучи като врачуване - хвърлил е някой тестето на масата и всяка карта носи отделна история, сякаш несвързана с другите. как се сглобява живот от това? или просто всеки сегашен момент е различен от другите.
и вчера се събудих с неочаквана горчивина, затрупана от умората си и се попитах "каква става с мен? какви ги върша? това добро ли е?", защото аз много съм се променила, и гордостта ми от промяната стои на една много тънка нишка над смазващото чувство за вина (представям си го като някакъв механизъм със зъбчати колела, от който ще излеза на кайма, ако залитна и се подхлъзна от въжето). Най-ужасната част е, че в момента наистина вече не помня поне половината невероятни неща от този невероятен юни в който съвсем безпътно се бях разпиляла. Невероятностите се изместваха една друга твърде бързо:
някой поглежда на мен с нови очи
първа безсмислена свалка
идва най-страшната буря на света
на шега правя нещо, за което мечтая на сериозно от години
втора прекрасна буря
продължавам да изпробвам търпението на човека с новите очи
една вечер, в която пяхме с някого и гласовете ни избухваха от неща, които няма да си кажем
една вечер, в която твърде много граници паднаха, а една беше случайно поставена от приятелка
продължавам да изпробвам търпението на човека с новите очи
една вечер, в която се маскирам на твърде прекрасна
парклайв ме изкарва от релси, втора безсмислена свалка
една сутрин, която прекарвам в беседа с демонично създание, а после си взимам рейса обратно към нормалността, ям банички, отвързвам си колелото от пред ялта, ходя на работа
парклайв ме изтощава, някой упорито ме нарича елфче, правя опит да се наспя
парклайв ме вкарва обратно в релси, трета безсмислена свалка
запознавам се с дете без коса
имам имен ден, черпя хората с плодове и бисквити
оказвам се за втори път в хотел метрополитен, после слушам сара тавареш,
отиваме на гей парад, после скинарите ни взимат знаменцата, после слушам ана моура
трета безсмислена свалка
това са дебелите линии, между които ходя на въже (рекордът ми е 7 крачки), забравям си шала при едни хора, които не харесвам, гоня избягалата от пиратките Хъси, мълча три часа на едно стълбище до един мълчащ по природа, чудя се дали не съм обидила някой с вид на светец, обяснявам на някого че е тъпо да се целуваме на гей парада, защото е мъж, събирам някакви телефони, на които не ми се ще да звъня, оставям бележки на хората да ми върнат обиците, почти никога не успявам да си напазарувам за закуска, изобщо отдала съм се на жегата и хипарията, и това ми се вижда перфектно до вчерашната сутрин на отрезвяване, когато прозирам в цялата работа едно безплодно търсене, а аз съм така непоносимо уморена и то така непоносимо не ще да спре да вали.
Днес е 30 юли и няма да имам шанса да празнувам джулая. мисля, че това, което търся ми се случи миналата година по същото време, и може би няма да се повтори. въпросът за надеждата и живеенето сега си стои.
когато не пиша тук, това е защото живота се втурва нанякъде с бясна скорост и ме повлича, защото точно сега се случват нещата (дрезгав мъжки глас се запечатва в главата ми с 25 пъти повторената фраза "We live now" после ги броя. какво иска да каже? това довод ли е или горест? защо е толкова важно това "We live now"?) сега живеем.
сега живея и нямам никакво време да пиша, вместо това разказвам, разказвам притисната от ужас, че после нищо няма да си спомням, че всяко нещо се изтрива от следващото, а това е някаква много важна поредица от неща. разказвам неща, които са лични, на хора, които по-добре да не ги знаят, с надеждата, че именно заради това могат да вземат да ги запомнят.
последния ми месец звучи като врачуване - хвърлил е някой тестето на масата и всяка карта носи отделна история, сякаш несвързана с другите. как се сглобява живот от това? или просто всеки сегашен момент е различен от другите.
и вчера се събудих с неочаквана горчивина, затрупана от умората си и се попитах "каква става с мен? какви ги върша? това добро ли е?", защото аз много съм се променила, и гордостта ми от промяната стои на една много тънка нишка над смазващото чувство за вина (представям си го като някакъв механизъм със зъбчати колела, от който ще излеза на кайма, ако залитна и се подхлъзна от въжето). Най-ужасната част е, че в момента наистина вече не помня поне половината невероятни неща от този невероятен юни в който съвсем безпътно се бях разпиляла. Невероятностите се изместваха една друга твърде бързо:
някой поглежда на мен с нови очи
първа безсмислена свалка
идва най-страшната буря на света
на шега правя нещо, за което мечтая на сериозно от години
втора прекрасна буря
продължавам да изпробвам търпението на човека с новите очи
една вечер, в която пяхме с някого и гласовете ни избухваха от неща, които няма да си кажем
една вечер, в която твърде много граници паднаха, а една беше случайно поставена от приятелка
продължавам да изпробвам търпението на човека с новите очи
една вечер, в която се маскирам на твърде прекрасна
парклайв ме изкарва от релси, втора безсмислена свалка
една сутрин, която прекарвам в беседа с демонично създание, а после си взимам рейса обратно към нормалността, ям банички, отвързвам си колелото от пред ялта, ходя на работа
парклайв ме изтощава, някой упорито ме нарича елфче, правя опит да се наспя
парклайв ме вкарва обратно в релси, трета безсмислена свалка
запознавам се с дете без коса
имам имен ден, черпя хората с плодове и бисквити
оказвам се за втори път в хотел метрополитен, после слушам сара тавареш,
отиваме на гей парад, после скинарите ни взимат знаменцата, после слушам ана моура
трета безсмислена свалка
това са дебелите линии, между които ходя на въже (рекордът ми е 7 крачки), забравям си шала при едни хора, които не харесвам, гоня избягалата от пиратките Хъси, мълча три часа на едно стълбище до един мълчащ по природа, чудя се дали не съм обидила някой с вид на светец, обяснявам на някого че е тъпо да се целуваме на гей парада, защото е мъж, събирам някакви телефони, на които не ми се ще да звъня, оставям бележки на хората да ми върнат обиците, почти никога не успявам да си напазарувам за закуска, изобщо отдала съм се на жегата и хипарията, и това ми се вижда перфектно до вчерашната сутрин на отрезвяване, когато прозирам в цялата работа едно безплодно търсене, а аз съм така непоносимо уморена и то така непоносимо не ще да спре да вали.
Днес е 30 юли и няма да имам шанса да празнувам джулая. мисля, че това, което търся ми се случи миналата година по същото време, и може би няма да се повтори. въпросът за надеждата и живеенето сега си стои.
сряда, 10 юни 2009 г.
град
набъбнали до пръсване се трупат дните
като череши черни, юнски, нескончаеми,
във кули купесто-дъждовни нарастват
потни спомени от залези и изгреви,
които
заплашват да излеят град от костилките си
над този град
където всички тръгнали сме голи,
слънчасали и натежали от миризми и звуци
на липов цвят
на мърша в парка,
на музика от зеещи прозорци,
на котки,на трева,
на риба пържена
и на стопен асфалт
на задни дворове, в които
от жегата изблъскани нахлули са
цели семейства :
караници, тайни, любови - само от гласове,
чиито собственици забравили са границите на дома
и на приличието в тази жега.
набъбнали до пръсване се трупат дните,
а нощем улиците скачат през прозорците,
града бумти и диша в спалните,
и с пиянски смехове от дворовете
нахлува изгревът.
като череши черни тръгнали жените
във летни рокли, набъбват със желания и голота.
сурово време властва над площадите
в контрастите на обедната жега се олюляват старци,
търсещи сянка,
на "ти" обърнали са всички продавачи,
защото потен въздуха е и се трупа купесто,
а от саксии по балконите като предупреждение
тече вода.
набъбнали до пръсване се трупат дните
и зреят в тях зърната лед и лудост,
които един следобед се изсипват заслепени
и подивели от адски ритми
по покривите ламаринени танцуват дяволски танци
отскачат в бяс от керемиди, черешите обрулват,
заливат улиците със реки от сладост
и клони влачат пред трамваите.
подхванати от тежестта на лятото,
от потни спомени, черни череши, рокли,
нощи обвити в тежък сладък аромат,
чужди гласове, крадящи тишината от отворени прозорци,
и изкушени погледи
желанията ни се трупат в облаци
високи като кули и зреещи за следващия град.
като череши черни, юнски, нескончаеми,
във кули купесто-дъждовни нарастват
потни спомени от залези и изгреви,
които
заплашват да излеят град от костилките си
над този град
където всички тръгнали сме голи,
слънчасали и натежали от миризми и звуци
на липов цвят
на мърша в парка,
на музика от зеещи прозорци,
на котки,на трева,
на риба пържена
и на стопен асфалт
на задни дворове, в които
от жегата изблъскани нахлули са
цели семейства :
караници, тайни, любови - само от гласове,
чиито собственици забравили са границите на дома
и на приличието в тази жега.
набъбнали до пръсване се трупат дните,
а нощем улиците скачат през прозорците,
града бумти и диша в спалните,
и с пиянски смехове от дворовете
нахлува изгревът.
като череши черни тръгнали жените
във летни рокли, набъбват със желания и голота.
сурово време властва над площадите
в контрастите на обедната жега се олюляват старци,
търсещи сянка,
на "ти" обърнали са всички продавачи,
защото потен въздуха е и се трупа купесто,
а от саксии по балконите като предупреждение
тече вода.
набъбнали до пръсване се трупат дните
и зреят в тях зърната лед и лудост,
които един следобед се изсипват заслепени
и подивели от адски ритми
по покривите ламаринени танцуват дяволски танци
отскачат в бяс от керемиди, черешите обрулват,
заливат улиците със реки от сладост
и клони влачат пред трамваите.
подхванати от тежестта на лятото,
от потни спомени, черни череши, рокли,
нощи обвити в тежък сладък аромат,
чужди гласове, крадящи тишината от отворени прозорци,
и изкушени погледи
желанията ни се трупат в облаци
високи като кули и зреещи за следващия град.
понеделник, 1 юни 2009 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)