неделя, 27 януари 2008 г.

Отдалечение

Излизам от купон, на който не трябва да съм била, бавя се във входа за да си пусна дискмена, слизам по стълбите и някой отново светва лампата. Тръгват си и други хора и в старанието си да ги избегна, се втурвам надолу, изскачам от входа и бързо завивам зад ъгъла.

Хората могат да са и добри - мисля си след още пет минути. На някакъв знак на Царевец е завързан балон с хелий, при това розов. Разколебавам се дали да не го оставя точно там, за да радва и други, но кога за последно съм имала балон с хелий, и така безумно безумно много ги обичам.

Години наред като малка не смеех да си поискам - смятах, че са твърде скъпи и ненужни, че едва ли не не заслужавам такъв балон, после пък, че съм твърде голяма вече. Имах един в шести клас, на Созопол, затворих го в стаята си и той след няколко дни излиня, светлината беше болна. Стаята беше тъмна тази година - баща ми все пускаше щорите. Тогава балонът на Бъки се спука в гипсовите сталактитчета, кичозна декорация в един ресторант, която на онези години страшно си ни харесваше, а този на Неда излетя в уплах към небето, след като четохме някаква много страшна книжка, Бъки изскочи зад едно дърво, каза БАУ! и Неда изпусна връвчицата. Тогава не си поисках балон, исках но не казвах, даже на баща ми му се наложи да ме убеждава, че трябва и на мен да ми купи, щом другите деца имали. Преследваше ме чувството че получавам твърде много.

Вторият ми балон с хелий седеше завързан заедно с още 11 в средата на масата на абитурентския бал. Част от връстниците ми не обръщаха внимание, но на мен балоните ми бяха по-интересни от последните бутилки вино и последните панически свалки на випуска. После дойде Куентин, захапал пура, чакаше Кифлата, тя пушеше на килима с келнерите, дойде Куентин, захапал пура и го спука. Едвам се сдържах да не се разрева. Кифлата ми подари своя, но Боян повтори упражнението след половин час в подлеза на Граунда.

Четвътрия си балон освободих доброволно, Янина ги раздаваше на една еко-акция миналата зима, всички трябваше планово да ги пуснем в небето и си помислих, че може би така е по-добре, по-добре отколкото да се спука, или да се свие затворен в стаята ми. Измислих и стихотворение, но докато намеря лист и химикалка, думите се бяха изпарили, беше останала само идеята, която вече не можеше да се побере в пет реда, разля се по листа, оглупя сакяш, стана декларативно.

След всичко това, как да не реша че този, при това розов, хелиов балон е просто за мен и за никой друг, внощта, когато от горе до долу съм облечена в розово, че ако не го взема със себе си ще започне да издиша, и още същата нощ ще умре.

Вързала съм го на киткта си, вървя през Борисова, и сякаш балона ме държи за ръка. Сянката му стига до тази на главата ми. Ние с балона вървим редом, разхождаме се като любовници, някой е сложил лампи в Борисова и изведнъж ме залива някаква еуфория, балонът е розов, розов, розов и лампи се отразяват във него и леда по излъсканите пътеки блести.

Пет минути по-късно го изоставям. Разходих го вече, време е друг също да го разходи, но не бих го пуснала да отлети - други хора също трябва да му се порадват. Забравила съм, че е на ръката си. Преди това решавам, че ще е добре да не го нося в къщи, да го вържа, за да го намери още някой, и съм си наумила това да стане на спирката на трамвая, но вместо това изгазвам внимателно леда до стауйките в центъра на езерото с лилиите и го връзвам на ръката на едно от гипсовите дечица. На друго някой вече е отчупил ръцете. Отдалечавам се внимателно по леда, и гледам балона, гледам лампите които се остразяват в него, вятъра гледам, защото отблясъците се местят.

Сега всичко това звучи като сън. Но наистина се случи...


**************

Гледам, гледам и не виждам, и ако искам ясно да видя трябва да се отдалеча.

В петък вечер заспивах на стола пред кабинета на очната си лекарка, заспивах в средата на всеки петнайсет минути, между капките, минавах между капките, чаках зениците да ми се разширят, звънчето на вратата пропускаше пациенти в съня ми, където продължавах да редя някакви звуци на саунд форджа, гласовете долитаха през мъгла, сякаш и ушите ми се бяха размътили, заспивах, говорех с някаква жена до мен, после главата ми клюмваше, после отидох на някакъв час, където главно бълнувах, говорихме си кой е мислил за самоубийства, после усетих в устата си истински сладък дъх на ацетон, като по учебник, и осъзнах, че е десет вечерта, и от точно десет часа не съм пила друго освен кафе, краката ми тежаха по Графа, изпих литър и половина вода между Попа и Съдебна, смях се безсилно на малките метълчета в трамвая и отидох на рождения ден на Еми. Не виждах нищо, освен ако стои много много далече от мен.

Тази нощ гласовете им ми се сториха далечни, говореха неща, които не ме интересуваха, екрани, коли, компютри, марки разни, взимах си сандвичи, обелвах ги от ререзинете шунка, изяждах останалото, а месото някой обираше от чинията, но вече не помня кой. Имах чувството, че всички освен Еми и Михаела са зад стъклото на някакъв телевизор, и аз ги гледам твърде,твърде от близо и друго освен пиксели не виждам, и нищо не разбирам. Когато се отдръпнах и заслушах разговорът хич не ми се стори интересен.

На другата сутрин зениците ми се бяха затворили, търкалях се по канапетата у Еми и Любо чак до следобяд, чак докато вече направо не можех да си представя да отида някъде другаде, някъде където не ти щъкат руси ангелчета в краката и слънцето не блести през прозорците. Някъде, където хората си крещят доста често, и така правя и аз. Тръгнах си преди да се стъмни. Иначе можеше и да не успея да си тръгна.

Няма коментари:

Публикуване на коментар