сряда, 23 януари 2008 г.

тежестта на дните

Както си стоя на Попа и чакам трамвая умряла от студ, изведнъж ме затрупва такова изтощение, такова отчаяние от самата себе си, че направо ми се доревава, все едно изведнъж пропадам в някаква пропаст страшна. Господи, какво ми става, мисля си, как може след ден като днешния, с протестите, и целият избухващ ентусиазъм, и вярата, че мога да правя неща, и странното чувство, че днес е коледа, как може това да ми се случва точно в тази вечер, когато даже се правя на отговорна, и отивам да си изпълнявам задълженията, вместо да купонясвам у Надя. Как можа в ден като днешния изведнъж да не си вярвам, и да искам само да плача и да си лягам.
Трамвая идва, и се качвам, тотално разбита, направо уплашена от това, но докато подрънква през парка, започвам да усещам за какво става дума. Като малко дете на Бъдни Вечер, не мога да понеса цялата лудница, и в един момент празникът, подаръците, пиршеството ме объркват, изтощават ме до смърт, и реввам, не защото нещо лошо се е случило, а просто защото незнам по какъв друг начин да реагирам на толкова много неща едновременно. Точно като братовчедка ми по празниците, която първо полудяваше от радост, а после почваше да се цупи, защото й се спеше, но не можеше да се укроти, и в крайна сметка надуваше гайдата. И както си пътувам самичка в трамвая, и очите ми сълзят, изведнъж започвам тихо да се подхилквам на собствената си незрялост и впечатлителност, и дали това всъщност не е добро качество? Това, че буквално се препотявам три пъти от звука на кукерските чанове? Това, че ми се завива свят от толкова добре приятели и познати в тълпата? Това, че цяла вечер искам всички да прегърна, ако може едновременно, и в някакъв момент се чувствам като Супермен? Това, че лицето ми се е разтегнало в почти болезнена усмивка?
Ако накрая на празника се разплача, искам да кажа, не се тревожете, просто незнам по какъв друг начин да се оправя с толкова много радост.

Няма коментари:

Публикуване на коментар