От онази сряда преди по-малко от месец, когато артистично се приземих на глава животът ми съвсем се обърна. Летят апликации, изпускам срокове, влюбвам се, и после се приземявам пак на глава, купувам самолетни билети, хиля се до безкрай, става все по-горещо, все по-горещо, все по горещо, от тъмното се появява Асячанева за да заяви, че не можело аз така да съм толкова черна, (тя щастливката, която има бяла кожа и оранжева коса) и някакви важни усещания, желания за хепиенди ме гонят... Като :
Искам всички, които по някаква причина се карат или мълчаливо не се търпят тая пролет, да се сдобрят.
Искам Калина в никакъв отпуск по майчинство да не излиза, защото тъкмо започнахме да се надушваме.
Искам и моите възли да се разплетат.
Да си запиша записите, да си купя билетите, да си изкарам курсовете, да стане лято официално, щом вече се е промъкнало. Съвсем нелегално черешите на покрива ми са узрели, извадила съм летните рокли и сандали, шкафът с тениските се изсипва на главата на майка ми, някакво море ме вика, съвсем нелегално, толкова далече от предполагаемото истинско лято, в което по някое време ще трябва да науча немски...
В Нощта на галериите и музеите, София Ъндърграунд и всичко останало някаква лудост ме беше обзела, нещата просто излязоха от контрол - пях със Сашо Агента, Дари и някакъв съвсем истински растаман, влизах и излизах от куба, лежах на някаква количка, която хората бутаха из изложбените зали на Шипка, и чаках тайно да ме изпуснат, да се допързалям то стъклото и сред филмови блясъци да излетя от третия етаж.
Докато Калина ме влачи под подходящите лампи, естествено се оказвам точно там, където не трябва. Супер, сега не само ще си мисли че го преследвам, ще си мисли че го преследвам с телевизионен екип. В този момент вече се треса от нерви, толкова силно, че не мога ясно да произнасям думите, които трябва да кажа, чувствам се wired като агент на ФБР, стоя си под лампата, редя някакви обяснения за нощта на галериите и музеите и изведнъж ме напушва един толкова стегнат и завързан смях, все едно някой насила ме гъделичка.
Половин час по-късно затъвам в най-зациклилото разсъждение на тема тротоарни плочки в рамки, с някакъв вътрешно течен, тежък кахърен човек, който в този момент ми се струва смущаващо симпатичен. Клатя някаква инсталация от балони, една леличка ми се кара и ми идва да й кажа "Вие се благодарете, че не се пързалям по лъскавия под на галерията ви" и скованият смях ме спохожда наново, лицето ми започва да се схваща в мигренозна усмивка, столът на Викентий свети ли свети, от стената зеят празните гумени усти на портретите на надуваеми кукли, и светът се е преобърнал отново.
Гледам комините и нищо не мога да кажа. Сякаш цялото изтощение се е сринало върху мен. Някой ме прегръща за чао. Калина снима покривите и прилича на хипарка повече от мене, в клошовете, шаловете и корема (аз все още съм облечена в бруталната си черна рокля), обувките ми се усмихват с отлепените подметки, и някаква тежест и спокойствие ме даваят, но няма точно сега да се разрева.
Пред Шипка в пясъчника на един бъдещ тротоар, гласът ми е станал така мощен, че всички се чувстват неудобно наоколо ми и изведнъж осъзнавам, че сега всички викат Шипка на шипка шест, сякаш няколкото години в мазето на пицарията са се изтрили безследно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар