петък, 30 май 2008 г.

Интимности

Има две кучета на име Райчо. Второто е дакел и е крайно неприятно. Изпикава се върху раницата ми и къса нервите на Хъси.

Седя на пейка между Миро и ужасния му братовчед, който нещо е омекнал, натъжил се е, станал е мил и учтив и така май още от историята с Марина. Ново превъплъщение на някогашния "Борис-ужасни". Не ми е вече неприятен дори. Държа се учтиво и внимателно от няколко месеца. Внимавам да не събудя демонът, който, сигурна съм, дреме в него.
Миро иска и рижия пес да препикае раницата ми. Борис мълчи, мълчи тежко и печално, а аз си мисля, мисля си, че с тези двамата ме е събрала някаква интимност. Защото агресията също е интимност нали, когато двама души се мразят така искрено, когато някой заплашва някого, когато някой някого иска да пребие, това са едни такива силни и помитащи чувства.

После на лодки идва едно момче в жълта тениска. Едно от онези момчета, които куките биеха, когато нас ни биеха скиновете на лодки. Момчето, което тъкмо било станало на 18 и за това само него арестували. Разказваме паралелните си истории, истории, които не се засичат никъде, истории, които ни мъчат след три години, все още, разбирате ли, защото насилието е интимност, защото скинове и куки са нахлули без да питат във животите ни, докоснали са ни пагубно, променили са ни, станали са част от историята ни.
Не знам как се казва момчето, но историята му е нетърпима, протяга ръце към мен, разказва я за трети път, как мен са щели да ме набият куките, които съм викнала за помощ, как съм им крещяла, как него го арестували заради мен едва ли не (все едно аз съм му казала да свива козове, плюс че това не бяха куките, които ние повикахме, нашите дойдоха с три часа закъснение, редя оправдания на ум, защото все още не съм се отърсила от вината, вината че съм се заяла с един от скинарите преди произшествието, вината че всички други бяха бити,само аз останах недокосната между хвърчащи юмруци, кръв и зъби, че същият скинар се наведе над мен и ми обясни, че мен нямало да ме набият щот "си пичка" и ме щипеше по бузата, докато аз се бях навела над непознатото момче с разбит нос, дошло да ни защити, и че не от разтворения на две като книга нос ми се повръщаше, и не от миризмата на кръв, а именно от това докосване, от това незаслужено пощадяване, само защото Надя беше изхвърчала по-бързо от мен към бокса на другия огромен скинар, и обратно, на два метра с пукната челюст, придружена от моите писъци, докато клечах над случайния героичен пънкар с нос разтворен като книга, пощадена и съответно омърсенау, и замръзнала от страх. Това е вината която нося, искам да му кажа. Не ми вменавяй друга. Не ми вменявай някаква интимност, само защото преди години сме се засекли в една кошмарна нощ. Но той не ми дава да разкажа моя край на историята. Повтаря до безкрай как куките го били, как само него, защото само той бил над осемнайсет. Как и мен щели да набият.) Изпитвам такава нетърпимост към това момче, че ме заболява главата, три пъти ставам по средата на изреченията му и три пъти бягам при Геника за по пет минути. Момчето с жълтата фланелка продължава да стои при Миро, който може би все повече се вбесява от дезертьорството ми. Отново отказвам да приема моята част от ужаса. Оставам невредима между юмруците. Измъквам се. Незаслужено както и в онази септемврийска нощ.

Качваме се нагоре покрай Мария Луиза, стъпките на Миро са гневни и широки, параноично ми се струват обвинителни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар