поправимо

- здрасти.
- травестит ли?
- здрасти ти казах, как ги чуваш тия работи бей?
- повреден съм.
- къде е стърчащата жичка, която трябва да се прибере, недозавития болт.
- е айде сега де, да не съм толкова елементарна техника?

и отминава, а аз си мисля "А поправим ли си, въобще?" и с подхилкване дочаквам трамвая. Този човек винаги ще ми предизвиква странни усещания. Особени. Особено ми става от мисълта, че толкова отдавна и толкова бегло се познаваме. Че непрекъснато се обиждаме един друг много тежко и съвсем без да искаме. Че диалозите ни звучат като на филм и биха могли да имат някаква поанта, но ефектния завършек винаги ми хрумва 50м. след разминаването. Леко завръщане към гимназиалния ми акъл.

Усещането се засилва от факта, че в травмая е Алина, с която провеждам почти бодър разговор, въпреки разораващото си главоболие. Само преди час исках просто да изчезна а сега улицата ми изглежда приветлива в мъглата. Около нея се носи обичайния облак от пеперуди и бръмбари и отново се замислям за тоталното несъответствие между световете ни, един отдавнашен натежал април, младостите, в които ме върна някакъв полу-роман, лъскавото училище, пропадналите познати, и си представям хипотетичната ситуация в която двамата главни герои на вечерта ми биха могли да се срещнат. Мъничката невъобразимо наивна Алина и най-фалшиво циничния (слава богу) човек на света.

А Ани естествено е права и най-лошо от всичко е да се цикли върху самото зацикляне.