Паузата

В една от паузите сънува
гигантски котки колкото дърветата
в една от боклучавите градини на Истанбул,
с пластмасови бутилки като пришки между ноктите.
Туристите предупредени да се пазят -
котките са приятелски настроени,
но невнимателни.

В една от паузите на София
когато смогът я е изтрил по краищата
и замазал по средата
довлича главоболието си в леглото,
а тя будува за да записва сънищата му.

Днес главоболието й е упорито като линейките,
които вият под прозорците,
на глутници към Първа Градска
влачат мършата си,
за да я късат по коридорите с резбованите пейки,
мозайките и ножиците,
кръв, марли, риванол и жълти фрезии.

В една от паузите той идва и й казва,
забравил, че ще го измислят,
или пък няма,
смазан и състарен в съня й,
че тя му трябва за да го спаси,
че нейни са лъчите и прашинките,
че е рисувал с нейните бои,
и най-сетне може да натисне „плей“.

В една от паузите се буди :
детският й писък, ехти по коридорите на Първа Градска,
но още чува срязването на мехура,
лежи под лампите върху дъска за гладене,
прозорците се пълнят със сляпа светлина,
която ей сега ще се разлее от очите й.

Което е забрало, трябва да се спука,
което е боляло - да се отреже,
ако е плакала - ще трябва да пищи,
защото иначе натиска паузата
и София ще става все по-сива,
а котките съвсем ще се смалят.

изкушението

изскача от някакво дворче, дълга руса коса на опашка, видимо пет-шест години по-млад, незнайно защо по тениска в доста мразовитата нощ, айде да те черпим казва, лицето му е красиво, златно под уличните лампи, другото момче е с гръб, айде да те черпим изхилвам се и ме спохожда някаква съвсем нова мисъл.
после се сещам, че съм с колело и не искам да правя някакви катастрофи по и без това разкопания център. после се сещам колко крехко е всичко и как приключва обикновено. после се сещам каква съм им какичка. от устата ми излизат няколко омразни разумни съвета и отминавам.
понякога се питам защо съм такава каквато съм, дали съм си се избрала такава заради някоя поредна невъзможна стъпка, от тези, които ме парализират с години. от какво се страхувам и по-страшно ли е то от самото стоене пред страшната крачка, от самото замръзване? въпросът се върти напоследък - сигурно твърде много изкушения. изкушения като онова, което приятелка метна в една стая като граната и си излезе. гледахме как избухва убежището ни, хвърчаха парчета, мълчахме.
понякога се питам каква щях да бъда иначе, обаче няма изход, страхувам се, че щях да съм си пак същата...
няма значение, карането по нощните улици е онази златиста благословия, която ми трябва вечно, разбрицаният ми звънец се обажда на всяка бабунка, но на новата седалка съм като на кон, избягвам всички смъртоносни опасности по графа, аз съм нощния ти пътешественик, двама се целуват в средата на релсите, трамваят няма да дойде още шест часа, натрисам се в дупката за метрото, зад дебелите щори на петела пак върви хубаво парче, важни са златистите лампи, нощните звучи на софия, чайките, които се завърнаха, а така отчайващо бяха изчезнали през зимата, че направо ги бях отписала, четири светещи точки в нощното небе. все едно мойто сърце свети в небето над александър невски.

паузата

будя се около един и половина, устата ми тамън е почнала да се размирисва, подпухнала в колани, чорапи, сутиени, тесни дънки, все пак намирам сили да стана от леглото и да пусна хъси на двора. това е незнам коя поредна вечер, в която трябва да положа неимоверни усилия за да си измия зъбите, за да помръдна изобщо, свита под одеалото, и най-често не го правя, оставам си с дрехите и неизмитите зъби, на сутринта шевовете са се отпечатали по мен и светът е леко изместен.
вчера стигнах до абсолютната крайност - осем и половина вечерта, първи март, имам мартеници за всички ви, затварям си за малко очите, после искам да видя някакви хора, каквито и да е, писна ми да съм сама, звъня на единствените две същества, на които не се притеснявам да звъня, на които нямам чувството, че се натрапвам, те са заети, уморени, затварям си за малко очите, само колкото да събера сили, после ще тръгна по парковете да търся случайни събеседници, затварям си очите и се будя в един и половина със смърдяща уста, подпухнала, прегряла, кучето иска навън, гледа ме обвинително, в леглото ми има чанти, якета, апарати, тевтери, лаптопи, дрехите от предишните три - четири дни, смъквани като змийски кожи в средата на нощта, очилата, които кой знае как съм надрала, в целия хаос, който даже не успявам да преместя от леглото си.
будя се в един и си измивам зъбите, пускам кучето на двора, изнизвам се от дънките си, в седем тръгва радиото и се будя. в осем будилника и се будя, в девет телефона и се будя, закусвам замаяна, като блъсната от кола, пускам радиото, което се е изключило в осем, къпя се и изследвам отпечатъците от дрехите по тялото си. После излизам на работа и се хвърлям във всеки и всичко, което намеря.
това е паузата между животите ми, метрото е като бърза но болезнена операция, гледам как пътниците се унасят по седалките, притъмнява бързо, на следващата спирка е вече нощ, свраките се трупат с хиляди тежат по клоните на голите тополи, вятърът ги рони и преди да се разбият на земята се размазват във въздуха, това е някаква няма лудост, затворена рана, която гнои и се подува, докато остарявам по светофарите, смогът чака с мен, около мен, трупа се по кръстовищата, прибирам се с плановете си да не съм сама, сривам се от изтощение, първо ще си почина, сядам затварям очи, будя се в един и половина.
денем в радиото не е по-различно от метрото - само по дълго, и по-клаустрофобично, луминисцентните лампи са заразни, като някакъв обрив, който тръгва по мен, неудобството на коридорите, оглушителните стъпки по стълбите, тоалетните с миризмата на предишната жена, гласовете през тънките стени, обрив като тиксо през устата ми, която говори ли говори, но никога не казва, каквото има нужда. метрото поне води от едно място до друго.
това е паузата между животите ми, казвам си, това е операцията и просто трябва да се изтърпи, обаче, докато се моля да свършат няколкото будни часове на уикенда (защото повечето разумно проспивам, понякога ми се ще да заспя в петък вечер и да се събудя в понеделник сутрин), каква утеха ми е знанието, че в други дни ще духат други ветрове, и колко мога да си вярвам, че това не е животът ми, а просто някаква пауза в него.