Лалу се прибира у дома

Адски е трудно, когато си толкова недоспал и щастлив, да се държиш възпитано пред продавачката на точно онова кафе, което ще те отнесе до вкъщи. Не мога да го обясня. Все едно устата ми е разчекната и мозъкът с нея, а тялото ми с гъдел се е разтваряло цяла нощ в музиката, като една от тея еферевсцентни таблетки за вана. Ефервесцентни, само как взучи фффффффффффффффссссссссссссссссссссссс и се сссссссссссссттттттапяяяяям.

Цикля на всичко това и сивото утро, и сивия Граф през прозореца, а момичето е киселото като кафето си, и вече трети път повтаря зад тезгяха “Заповядай”. Шест и половина сутринта. Опитвам се, едвам се сдържам, да не й кажа, че ужасно губи като не разбира колко парализиращо прекрасно е всичко и е било, и главозамайващо, и партито, и сутринта след него, и всичката светлина, и шеметен звук, оная миризма на Индиго, на моята и твоята и тяхната пот, всичкото станало наше, басът в гръбнака и отново съм забил на сивото утро зад стъклото, докато думите ме връхлитат вътрешно, а външно не мога да си спомня как се казваше довиждане. Това е едно такова тъжно щастие сред парите на кисела робуста.
Винаги трябва да се боря с пристъпи на диво желание за общуване след партитата. Изведнъж искам да обясня на всички колко е красив света. Хората не разбират, и тогава ми става толкова мъчно, че това момиче примерно не знае, и сега мога да се разрева направо със всичката тая сутрешна лабилност и недоспала любов в мен, и предишната нощ:

Хора, които спите в тая неделя сутрин,
Ледено сива и филигранна от скреж
Хора, задрямали след късния филм,
Приспани със световни проблеми,
Хора, които пропускате леда и тишината
И прозорците ви са слепи,
Дано никога не осъзнаете какво сте загубили.

Не бих го крещял, сякаш нещо ще счупя, затова пък го пиша с маркера на Кам на една булфонка.

Малко по-надолу към баничарницата виждам някакъв огромен Огромен, който замахва с огромен юмрук към лудия Алек, и после дали е паднал или е седнал, но Алек с пембената си коса е на земята и дърпа Огромния за крака, така че оня сяда през тънката коричка в някаква локва. Лудия Алек, сигурно единственото пембено петно, което ще видя днес, а той си клечи на тротоара и се хили.

Всичко това е в далечината, а докато доближа, огромния Огромен се е засрамил, подпалил е шкодата си, и е оставил още клечащия Алек в мръсна газ. Губи ми се нещо скоростта, с която нещата се случват днес, и се оказвам повлечен към накакъв нет-клуб където си били качили Fruity Loops, Алек ей сега се връщал от купона у Нели и клошарията там го била заредила с идеи за ново парче. Опитвам се да го вкарам във филмите си, но сам не схващам какво говоря, пък и той много трудно си намества света май. Твърде много психодрама за една нощ, твърде много маскарад, плюс съзнателното усилие да си останем щастливи.

Сега е светло и има трамваи по Графа и Дондуков, и звънтят, нанадолнища край операта, докато градът бавно размърдва на сън неделните си махмурлуци. Улиците са само наши. Алек, обаче е обсебен от идейката си и затъва в черно зеления клуб из езера от цигарен дим и непрогледни блатисти местности, а аз имам чувството, че кофти рагата, която операторът е пуснал, върти три пъти по-бързо от оборотите в главата ми и сякаш бавно ме зачуква в пода. Пълен блокаж. Изискват от мен адекватност и бодрост в крайно неподходящ момент. Болка в очите и завръщане в ежедневието.

Изпълзявам към Синия, който живее съвсем на близо, и дворът му с високата ограда е почти черен, толкова рано сутринта. Бели котки с изрязани тъмни петна сноват из краката ми. Сядам и галя. Разпарчетосан. Върти ми се нещо тая дума. А на вратата, на вратата, стои синята баба на синия, със синята си коса и дебелите лупи.
- Добро утро, Митко.
- Добро утро, бабо на Синия. Искам да кажа, Госпожо-Бабо Синя… - думите ми пак си забравят пътя на вън, залутват се из отраженията си, спъвам се отново, и отново в краищата на една мисъл, без да успея да я формулирам друго яче, освен с изтръпналата усмивка от чадсове усмивка на лицето ми.
- Надявам се котките ми да не са те уплашили, направени такива, точно като вас, от светлина и изрязани тъмни парчета, те сигурно също цяла нощ са лудували, потънали в ритми по-дълбоки от тях и, съвсем като племе, усещали щастието с върховете на пръстите, а не с някакъв ум и онова красиво момиче, което целуна, а то изтрещя, вместо да се отпусне и се заизвинява, сред йерихонски тръби и накълцващи блицове, толкова тъжни случайности, но ръцете на горе към онзи човек. Оня човек там горе. Който знае какво ни причинява. Съвсем едно сме всички в кресчендото, заредено с истерия.
- Котките нямат, госпожо бабо нагоре сини пръсти госпожо, но аз я целунах, да. И това я обърка. Те и котки нямат. Но всичко това вече е толква бледо.
- А ти тука ли спиш, бе Лалу? Що не се качи горе – Синия е тръгнал към Витоша май, с раница в нелепа разцветка, а сега стои над мен и яко загрижен ме ръчка да се събудя, а на входа се белее некролога на баба му.
- Май съм заспал, човеко, след парти е така, щом седнеш или млъкнеш – заспиваш… Само дето аз сънувах че говоря.

Размърдвам схванатите си пръсти, горни и долни, ръце и крака вдигам и тръгвам бавно към университета, за 280. Улички пълни с несметни котки, купища кафяви листа и павета, небето е бяло и как мирише на Ноември само. Над мене избухват ята от събудени гълъби, а оня глас, оня глас се е събудили описва всичко, което видя тязи нощ, почти в рима. На някакъв несръчен и непознат език.

В 280 са Мимеца и Жоро, с някаква трева, и една мацка, със огромен пембен шал, който безмислено се пробвам да тълкувам, докато тя си спи. И те цяла сутрин са се мотали след Индиго. Подръпваме с Жоро, а Мимеца си омотава зеления поглед около тая мацка, като някакъв втори шал и въобще не ни обръща внимание на тъпнята, докато Жорката не решава да го включи и него.
- Ах. Бонбонка. Как спи само. Мимо, копел, кво си зацикли като някво зомби имаш ли си идея на квосисе (направил. Кво я гледаш, ако се събуди ще я уплашиш направо.
- Аре бе, Жоре, не му вкарвай паранои…
- Кво да не му вкарвам паранои, кви паранои, само седи и зяпа като някво гладно кученце. Баси колко сте ми абсурдни всички, и ти Лалугер, с тая синя коса, като някви арлекинчета от картички сте… Клоуни нещасти…- След което, Жорката скача от рейса на Плиска и побягва в неизвестна за самия него посока. Мимеца почти винаги мълчи, но сега и аз съм занемял след кофти изявлението. Къв му беше проблема. Сутринта след парти. Красивата ми сутрин. Моята. С безлюдните улици. Влиза вътре и чупи. Всичко е от лед и толкова крехко и красиво.
Мадамата се поразмърдва, пита кво става, и ритнатия Мимо, който винаги си е бил някакъв тъжен придатък на Жоро, тръгва да й обяснява за хроничните му избухвания, след някаква терапия на депресия със незнам си какво си, и как не бил виновен Жоро и всъщност бил много як и тнт.
- Пак е прекофтил - вклинявам се грубо в разговора, Мимеца ми хвърля един яко наранен поглед. Не мога да се справя с любовта на тея двамата към психоатаките, я да си слизам на спирката.

280то ги отнася в Студград, а аз влизам в Дървеница. Панелката е съвсем умряла след съботните изцепки и панелните хора спят. Спят преди да решат да си измият косата и колата, да гледат сапунката, да седнат над Малинова Долина по паянтови пейки със биричка, преди олигофренчетата от осмо да решат да се напият и сбият до кръв, просто от скука, преди да бъдат изпържени неизброимите неделни кюфтета за неизброими усти на котлони по балкони, които ще бъдат по-късно остъклени, за да се отлага мазнината по прозорците и да ги чупят децата, докато големите сестри си купуват ластични, черни панталони, по които пък се лепят и отлагат перца от пухенките им, тебеширен прах и ръце на съученици, а през това време, само за мен, слънцето изгрява над неделята, която ще проспя, за да се върна после избледнял в късните филми, луминисцентния циклаж на понеделник и скърцането на столове в училище.
Дрехите ми още миришат на парти.

ПП: този разказ е от преди 6 години. Публикувам го с минимални редакции...

децата се абстрахираха

когато порастна ще стана принцеса

дъщерята

дъщерята спа до късно

беше сънувала че има
водопад от коси
кестеняво се стичаше
от ръбовете на леглото
и че е юли

а на терасата й
във сивобяла сутрин
черният кос отмерваше си стъпките
почукваше с червения си клюн
и скачаше от крак на крак
на зиг-заг из снега

после видя съня й,
клъвна го през стъклото
и отлетя

дъшерята повярва, че е вече будна.
стъпките на коса
все още личаха във снега...

кукло моя

семейно съдиране

главата ми е мигренозен фойерверк
толкова цветен и свистящ
в тъмицата задушна на околния ми свят
си плувам в гняв като дъгата оцветен
със изблик жълт и трескавост червена
и невикам
само
навътрегълтам
и пръстите ми посиняват
и шепна мазности сополени и жълти
и стискам гърлото си
и самичка се душа
за да не кажа нещо пак
и нещо пак,
и слузесто и лепкаво
ки пя
отварям моля ви прозорец,
забивам си челото в преспа сняг
и парата свисти около мене,
и студ и мрак
а после ще им задам ужасните въпроси
и ще си върна тъпкано,
по-лесно е да съм виновна
отколкото да съм ядосана,
полезно е да съм виновна.
но в задуха на хол и на вечеря пак потъвам,
лампите са четири и ме колят бавно,
доста тъпо и крайно нехуманно
ще си броя издишванията
и премълчаните сумтенета
за да не критикувам и да не бълвам мнения
не мога вече много е объркано,
отново правим грешни впечатления,
във ъгъла се сгъвам да си мълча,
не ми се влиза в гадни съсезания,
главата ми залива тъмнина
и режат на парчета фойерверки и кометени опащки
със гръм и трясък единствено във моята кутия
и значи черепът ми добре е тъпициран...

без стъпки по снега

История на жаргона

Момичето все още
си избухва
Не е разбрало,
като се прибрало във Варна
хората вече не казват така
нямало как
входната й врата била затисната
с два метра сняг
баща й копал тунел до клубовете
закъснял
взела си самолетаза страсбург

ъгърлзуърлд

everything's in it's right place

искам дълги етажерки от ред
ред подреден във квадратни кутийки
искам свещник до горе напълнен с вода
и отвътре горяща свещичка
искам хиляди шарени котки
телефона обесен от тавана
да се полюшва в тъмнозелена музика

искам ужасният човек от тая сутрин
да прибере във джоба мазния си глас,
езика си с обувка да настъпи
искам да млъкне

искам да е студено тъмно и статично
да прибера главата си във шкафа
и по радиатора съседите да пазят тишина

искам
един час само
никой да не мърда
това е обрив
на сетивата

Септ

един ден само

ще се откъсна и ще тупна от дървото

отдавна дръжката изсъхвала е бавно

а вятърът е клатил клона

отдавна вече есента изгаряла е лятото

и под кората ми узрявало мълчание

един ден само

ще ви напусна

и ще се разбия долу

защото вече не цъфтим

и клоните си не преплитаме

изменяме си - цветовете на листата

и сладкият ви сок до мен не стига

един ден само

да захладнеем

и ще тупна от дървото, ще се разбия,

но вие няма нужда да тъжите,

ще видите - от вътре съм изгнила ...

found on the walls of pompeus

Drowned Pompeus

Welcome to our underwater tour.
Please fasten your seatbelts.
Then be quiet for a while.
Listen to the water buzzing.
This was a city long time ago.
Have some respect for it’s past.
Take a notice of the floating cars, but you’d better not look at the faces inside.-what is that missus?-this? This is a tram. Now, every one of you can put a scafander on. Take a walk in reality. Or more like a swim. Hahaha (fake) Please, do not touch the exponates. They have never been touched even in their lives. (Breathing)-uh…and this is how the silence came forever. They have been warned. They refused to move. But progress is worth anything. (Naah… that’s a fish. Absolutely usual)And now please take a notice of this building- marinologists say it was a school. It has all sorts of writings on the walls. Supposedly that’s how they learnt to read. Unfortunately we don’t know their language yet.Please, do not touch the exponates. They’ve never been touched in their whole lives. We still don’t know if they can survive that. Yeees like today. Everyone has their own scafander. Their eyes? Oh there are just like that. Like fish’s eyes. Soaked with water. Uhh… salt. Yes, and salt.This is a trash bin. We do not use them anymore. Do we? Hahaha (fake)We have another world now. The ice is still melting. Stepping on the ground? They say it’s confusing, it does not swing.-Oh this?This is a tree. They used to grow them all around… Used them for oxygen production. They did not have enough algae I guess. Or may be had too much empty space. We do not have empty space any more. Only out of the cities – endless blueBut we do have trees in certain biological museums. Ok, group now time to gather in the bus. On the left is the place, where they used to decide on social issues. It's still unclear how they actually did it, but we have pictures. The square in the middle must have been green. That’s how they drew it. Representatives of groups went down to it. They said something through symbolic actions. Crowds screamed. And who got the most of the applause for his political plans won. We still don’t know what the actions symbolized. There was kicking of a ball and running around for sure. Anthropologists still strive to find the meanings. Lots of things uncertain as usual.Their system proved weak, anyway. Otherwise they would have swam up during the flood, as the pioneers of or civilization did. They? They just didn’t believe. Decided to ignore the news. They should have remembered the first time. As we did.Though we didn’t build Noah’s cask again. We had better technology. They have been warned. They refused to believe. Ice was melting, rapidly. The process still goes on, not that fast of course. Time to go up. Fasten your seatbelts. Turn pressure adaptors to one. Thank you for the attention. I’ll be glad to see you again. The next tour is going to explore the secrets of an ancient theatres. They actually called them clubs…still has a stage, though (fading out…)

бамбука чб

опита се да я наричаш буки
или бамби
защо й трябва кратко име?
какво по хубаво от трите удара
бам
бу
ка,
която си играе със купичка вода,
залива се
и стреснато
от
ска
ча...