Понеделниците са тежки

Понеделниците са тежки -
понякога влачим по няколко години под една мишница.
Събуждаме се тинейджъри със солено около очите,
сутрините настръхват от кеф, ако имаме музика,
а ако случаят е противен бавно катерим хълма,
слушаме как кафето се втурва из нас
наквасва изсъхналите ни мозъци,
пъхтим тежко в един глас със тролеите,
мъчим се нещо да фокусираме от този град.

По обед усещаме някаква влага,
гласът  ни става все по стабилен,
настъпва бетонна уместност,
знаем отговорите на всички въпроси.
Тежим си на мястото, дето се вика,
докато се мъчим над мазните петна на супата
съвсем професионално.

Следобед съвсем натежаваме,
бузите ни увисват до пода,
толкова много грижи, толкова много лампи,
толкова много скръб се търкаля на вълма под бюрата
или по дъното на чашите с четвъртото кафе.
Лицето ни е притъмняло.
Очите, зачервени, залязват.

На мръкване животът забравя на  къде е тръгнал.
Фонът - отблясъци и светофари ни свети на дълги.
Крачим щастливи като старица,
която всичко е видяла и забравила,
последните 40 по-несъществени години...
Като старица понесла единствено ружа по бузите си,
с криви глезени и изправен гръб,
забравила торбата със продуктите на понеделника.
Крачим  кокетно усмихнати,
на нещо, което още преди да се събудим,
сме забравили...

Гнауа

Още помни този ритъм,

който препъва сърцето,

обърква стъпките,

ритъмът който превръща дори салтата на берберите

в изметнат смъртоносен полет

право на долу, в кръга на подивелите мъже,

право на долу към сухата червена земя.

Ритъмът, който задавя площада със пясък и страх

стяга дробовете между стените на медината,

извива се болезнено със писъка на зурната,

или пък този на жените,

побеснели до дъното на пръстените си гърла,

ритъмът, който държи града на нокти и световъртеж.

Още помни пясъкът залепнал по клепачите

на пустинната буря,

думите на непознат език,

които скърцат между зъбите й,

хиляди ръце, които я дърпат в разни посоки под тътена на гнауата,

искат и предлагат неща, които не разбира,

влачат я по все по-тъмни проходи

между боклуци и съкровища,

където се разминава с качулки без лица,

където ароматите я блъскат

като студената вода на океана,

като виелица от пясък и тръни,

като тълпа приклещена между стените на сокаците.

Все още сънува градовете, 

приклещени между стените си,

огромната червена пустош на пътищата,

облаците, които се вдигат да изтрият планините,

жените, които се огъват с деца привързани на гръб,

и кървавите им, къносани ръце,

слепите просяци, които я проклинат на непознат език,

или лежат в средата на шосето

за да продават портокали.

Сънува, че се разминава със смъртта -

мъж без лице в берберска роба,

сънува черепа на риба, лежаща на площада,

морските таралежи съхнещи в ниската януарска светлина,

сънува този ритъм, дошъл от бурята,

от пясъка,

от кухата земя,

прескачащ удари,

докато се спъне

тогава обвивката й се разпуква

и изтича -

червената сърцевина на кактус.

Свети Валентин, бате

Лежах и чаках да ме намериш

с лице като пържола

лице като черен дроб

лице като спукан мехур

отнесло юмруците на часовете

шамара на деня

ритниците на самосъжалението ми.

Лежах и чаках, ако може,

да умра

представях си

поне за малко

да умра

как по гърба ми никне трева,

лицето ми почива в хладната пръст

да умра, ако може, за малко,

докато мине и тази буря.

Представях си,

поне за малко, да изчезна.

Да стана някакъв си, най-малкия болт,

крепящ най-никаквият елемент

в гигантската машина,

нещо невидимо, но все пак на мястото си.

Обаче такава упойка не е измислена,

за това те чаках да ме спасиш.

Ти си ме чакал някъде другаде,

на този ден, на който всяка година

обичам да се мразя

до смърт.

За това накрая ти звъннах за помощ:

Донеси кърпички,

парацетамол,

донеси миризмата си

да има какво да дишам,

скелета си,

да има на какво да се подпра.

И хапчета, хапчета...

Донеси парацетамол.

В края на стиха

ти си виновен за двете сърца :

рисунките ти по стъклата са забраната

държаща ме на разстояние от тези глупости.

Леталото

Време е вече да пуснеш тая машина някъде от високо,

да я видим как лети,

скърцат ли пантите й,

гънат ли се крилата й

издържа ли на натиска,

има ли баланс,

ръси ли по пътя си свръх багаж.

Да видим вече дали ще се пръснат

нещата, от които е скалъпена,

по покриви, и някакви си възхитителни пейзажи,

дали ще лумне ярко или ще запуши,

не е задължително грациозно да взимаш всеки небесен завой.

Време е вече да скачаш – сочат кабината

всички, които

цъкат с езици,

опипват болтове,

пробват пружини,

навират се под крилата,

въртят самоделните перки,

накрая просто стоят в кръг обвинително

впили очакване в изгореното ми лице.

Държат да знаят колко извънредна е моята машина,

дали лети купчината откъслеци,

които заварявам, смазвам, боядисвам, всеки ден.

Ще полети ли чудовището на онази,

дето прекарва цял живот

да стяга и пили последните детайли,

да трупа,

да доискосурява,

да гледа от ръба на пропастта...

Онази, неспособната да скочи.