понеделник, 21 февруари 2011 г.

Понеделниците са тежки

Понеделниците са тежки -
понякога влачим по няколко години под една мишница.
Събуждаме се тинейджъри със солено около очите,
сутрините настръхват от кеф, ако имаме музика,
а ако случаят е противен бавно катерим хълма,
слушаме как кафето се втурва из нас
наквасва изсъхналите ни мозъци,
пъхтим тежко в един глас със тролеите,
мъчим се нещо да фокусираме от този град.

По обед усещаме някаква влага,
гласът  ни става все по стабилен,
настъпва бетонна уместност,
знаем отговорите на всички въпроси.
Тежим си на мястото, дето се вика,
докато се мъчим над мазните петна на супата
съвсем професионално.

Следобед съвсем натежаваме,
бузите ни увисват до пода,
толкова много грижи, толкова много лампи,
толкова много скръб се търкаля на вълма под бюрата
или по дъното на чашите с четвъртото кафе.
Лицето ни е притъмняло.
Очите, зачервени, залязват.

На мръкване животът забравя на  къде е тръгнал.
Фонът - отблясъци и светофари ни свети на дълги.
Крачим щастливи като старица,
която всичко е видяла и забравила,
последните 40 по-несъществени години...
Като старица понесла единствено ружа по бузите си,
с криви глезени и изправен гръб,
забравила торбата със продуктите на понеделника.
Крачим  кокетно усмихнати,
на нещо, което още преди да се събудим,
сме забравили...

Няма коментари:

Публикуване на коментар