петък, 4 февруари 2011 г.

Леталото


Време е вече да пуснеш тая машина някъде от високо,
да я видим как лети,
скърцат ли пантите й,
гънат ли се крилата й
издържа ли на натиска,
има ли баланс,
ръси ли по пътя си свръх багаж.

Да видим вече дали ще се пръснат
нещата, от които е скалъпена,
по покриви, и някакви си възхитителни пейзажи,
дали ще лумне ярко или ще запуши,
не е задължително грациозно да взимаш всеки небесен завой.

Време е вече да скачаш – сочат кабината
всички, които
цъкат с езици,
опипват болтове,
пробват пружини,
навират се под крилата,
въртят самоделните перки,
накрая просто стоят в кръг обвинително
впили очакване в изгореното ми лице.

Държат да знаят колко извънредна е моята машина,
дали лети купчината откъслеци,
които заварявам, смазвам, боядисвам, всеки ден.
Ще полети ли чудовището на онази,
дето прекарва цял живот
да стяга и пили последните детайли,
да трупа,
да доискосурява,
да гледа от ръба на пропастта...

Онази, неспособната да скочи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар