Крака

На 27 -
нито минута спокойствие.
Онази част от мен
с подложения крак,
надвисналата нужда да се спъна,
да не стигна.

Когато си помисля,
че всичко ще се нареди -
секунда невнимание ми стига.
Секунда оптимизъм -
цял живот идиот.

Мечтая за себе си
със счупен нос.
Да бях внимавала по тези тротоари -
ще казвам
и ще бъда извинена
за всичките си неспособности.


Най-лошият ми враг
е крак,
подложен напреко през мен,
успея ли да го прескоча
изпитвам нуждата да бутна нещо
и да счупя...

На 27 -
израсна и поредният - нечетен.
Имам достатъчно да ходя
и да се препъвам,
имам достатъчно за да се ритам с тях.

На 27
дори стоножката се справя някак.
И върви.