петък, 25 май 2012 г.

Русалка

Има толкова много кафенета в София и повечето си приличат. Зад баровете стоят жени със сива кожа и прогорена от изрусителя коса. Пушекът се събира покрай витрините. Столчетата са пластмасови. На фона на някоя музикална телевизия, пенсионери режат тулумби с вилици. Жанра е неясен, това е универсално кафене - сутрин опашка за някоя прехвалена но гадна марка кафе, воднисти капучинота, които ще ти помогнат да се освободиш от тежестта в стомаха си, баница на микровълнова, жените тръскат чадърите си по плочките, мъжете се мъчат да не се усмихнат.

Малко по-късно идват гимназистите - губят часове над мляко с нес, пушат и кашлят, хвърлят си горестни погледи, оправят си тениските, говорят по телефоните. Ако в голямото междучасие се нареди опашка от дечурлига, защото са пуснали някакъв особено популярен вид снакс, в кафенето започва едно грубо заяждане.

Рано след обед пенсионерите никога не бързат. Играят карти, събират се по десет на тесните масички, броят стотинките за някоя спаружена паста, продавачката гледа с погнуса нагънатите им ръце и е сигурна , че всички тези часове, в които оборота се трупа в чекмеджето на касовия апарат са само подготовка за вечерта. Вечерта е истинското време на едно кафене казва си тя, доволна, че бирите вече са се изстудили и очакват първите майчета да добутат количките с ревливите си деца. Само след няколко часа, казва си, почва мачът, и тогава идва истинското време за едно кафене, нищо че вали, че масите на вън няма да ги ползваме, съседите пък този път няма да се оплакват от шума. Тук, мили баби предлагаме качествен нощен живот, след като си изядете козниците и добушите, а вие или ще ме чувате като ви казвам да не местите столчетата, или признавате, че сте глухи и нощният шум не би могъл да ви пречи.
Ако влезна след седем, пепелниците са пълни с люспи от семки. Разпорени пакетчета чипсове и фъстъци лежат по мастите. Мъжете пият бири и зяпат екрана. Жените се хилят кресливо. Оглеждам се но не те намирам. Излизам обратно между панелките. По външните масички блестят капки, кварталът е тих. В Младост ми остават още 3 микрорайона. Горе-долу по един микрорайон на нощ, не се отчайвам, все някъде ще я намеря.

Завалява отново, хубавият месец май тази година е доста грозен. Бутам се в следващото кафене. Казва се "Клаудия", и за да стигнеш до бара трябва да минеш под своеобразна арка - най-големият фикус, който съм виждал, вероятно от първото проплакване на частната инициатива вие клони покрай тавана, стените и витрината. Кафеджията е прорязал коридор до вътрешността на заведението, достатъчно широк, за да пропусне дори самия него, приличен на автоцистерна.

Със сигурност не е тук, но отвън долита трополенето на градушка, така че мрачно поръчвам едно кафе. Собственикът пита върви ли. Отговарям му, че не знам. Сега мога мълчаливо да ближа кафето си докато навън престане да се сипе лед.

В един на обяд слънцето се поколебава на прозореца, но не влиза в стаята. Оглеждам съзвездията от чорапи по пода. Лошо ми е. Подозирам, че има нещо общо с мастика. "Намери ме" продължава да се хили тя на вратата на кафенето, докато мен ме изтърколват в таксито. Вали дъжд. Гърми и трещи. Усмивката й изглежда крива на светкавиците. "Чао, миличък! Намери ме! Ахахаха!" Какво не бих дал да бях от онези, които всичко могат да си изплачат пред порцелановия господ.

В четири Майка се появява без предупреждение, заварва ме още по гащи и се намръщва. Майка е пенсиониран социален работник и хич не може да го понесе. Обикаля по домовете на близките си и им носи кутии храна, от онези, които се сглобяват по три с дръжка. Носи винаги първо второ и трето, както 35 години е правила за своите беззъби и самотни старци. Излъгвам я, че съм взел нощна смяна, за да си изчистя петъка. Излъгвам я, че след час заминаваме с приятелката ми за Копривщица. Излъгвам я, че имам приятелка. Излъгвам я, че всичко ще си изям и че ужасно се радвам на супата топчета и малебито. Мозъкът ми е супа топчета, краката ми са малеби. Майка дръпва една реч за това колко мързелив бил баща ми, (който в този час вероятно вече цака белот в едно от тея квартални кафенета) и как тя трябвало всичко сама да прави, и как добре, че така добре се грижела за нас, защото без нея нямало да има кой дупето да ни обърше. Седнал съм на  ръба на дивана в демонстративно съкрушена поза - мек гръб, наведена глава, ръце подпрени на хилавите ми, космати крака с длани провиснали между тях. Мълчаливо гледам единия си чорап, от другия явно съм се освободил нощес. Остатъкът от дивана е зает от всякакви боклуци, които майка ми сочи с погнуса.

В шест нула-нула, краят на смяната, звънва колежката Павлина да пита "Ти вееерно ли бе?". Колежката Павлина е нова и сигурно за това се разбираме така добре. Старая се да не обръщам внимание на подмятанията, че "таа е от комуна". Колежката Павлина си носи цгарата в огромните флешове на ушите и може да дрънка до края на смяната. Скатавам се на завет зад цялата тая логорея като в пещерата зад водопад и си мълча. Ако ще и надзирателка в Аушвиц да е била.
- Какво верно ли бе? - и тук краката ми отново се обръщат на малеби, като онова, което отиде директно в канала. Думата запречва целия ми мисловен поток. Очевидно вчера съм напуснал работа при това с апломб. - Абе, Павлинката, каква беше оная русалка снощи? Ти видя ли я? - тук бившата вече колежка заявява че "брутално си изтрещял копеле, напълно си болен," и затваря.

Зелената й рокля, рибешки люспи. С Павлинката пием някакви менти. Смеем се. Зелената й рокля, е седнала до нас, косата й е мокра и лъскава, от нея се сипят бисери закачени на фиби, ръката й излива нещо в чашата ми, магическа химическа реакция, зелената й рокля е в чашата ми, проблясват люспи. Навеждам се към русалката и се целуваме. Още облаци и се целуваме. Такси и се целуваме. Панелен квартал и се целуваме. Мократа й коса лепне по лицето ми.
Русалката ме дръпва в някакво кафене. От онея които ги има на всякъде в София, дето са денонощни, и знам, че през деня си имат предсказуема хореография. Вътре смърди на прегоряла трета цедка и пепелници пълни с вода. Пушат бакшиши със шкембета, които едва се побират зад волана. Зад бара суха жена с крещящо червена коса на вафлички разтваря супа на прах в омекнала пластмасова чашка. Супата е зелена. Нищо не изглежда наред. Трябва да избягаме с тебе, викам й, ти къде живееш, в Панчеревското езеро ли, не, в Езерото с Лилиите, не, в Ариана, не бе тука горе живея, ей тука горе в блока хили се тя. Лъскавата й рокля е като рибя опашка, плъзгам ръка по нея. Кафеджийката ме гледа със зелени очи като счупени бутилки. Нещо си говори по мобилния и ме гледа на смърт. Целувам моята русалка още веднъж и отпред спира такси. Целувам я още веднъж и отлитам в другия край на кафенето. Пластмасови столчета. Тръбни масички. Плочки от мръсен мрамор. Барът е облепен с огледалца, в които ясно виждам, че ми тече кръв от носа. Из зад жилавото рамо на кльощавия й баща, който ме тика в таксито гледам Русалката стои на вратата и ми маха. "Чао, миличък!" хили се "Намери ме! Ахахаха!". После не знам - завои, светофари, локви отразяват реклами.

В следващите няколко дни начертавам план. Хубавото е, че в София не всички квартали са панелни, мога с чисто сърце да изключа около една четвърт. Тръгвам след осем, защото съм сигурен, че на светло няма да я срещна. Обикалям системно, блок по блок, гараж по гараж. Някъде само надничам, другаде, особено ако завали, сядам да пия кафе. Ясно е, че няма да се спи. Нощем по тези места се мълчи, всеки гледа в чашата си, телевизорите бучат с новини за наводнения. Научавам ритъма - кога минават последните автобуси, кога тролеите. Прибирам се по мокрите улици по светло, пеша, разминавам се със сънени ученичета и пияни абитуриенти, оглеждам щетите от поредния порой и планирам маршрута за другата вечер. Пресмятам още за колко нощи ще имам пари, преди да трябва да се хвана на някоя работа. Усещам, че със все по-голяма благодарност приемам кутиите с храна на Майка, които до някъде отлагат проблема.

Денем може би продължавам да те търся. Има толкова езера в София и повечето си приличат. Светлината стои под особен ъгъл над тях, стига до повърхността на водата и се отказва да влезе. Около тръбните масички са се сгънали от умора найлонови пликчета. Чашки за кафе возят цели гимназии попови лъжички. Понякога по небето преминава опаковка от кроасан. Денем по тия места се мълчи и между жабите и водораслите не мога да намеря своята русалка.