сряда, 17 декември 2014 г.

сряда


Няма значение какво работим
стига под мишниците ни да се събира
малко, но затова пък постоянна и смрадлива пот,
и очите ни да сънуват екрани.
Убедена съм, че знаеш за какво говоря,
примерно как мъглата
натрупва по улиците
и препречва парка
с неясна заплаха.
Примерно как застоялите клаксони
между бюрата и колите
получават шамар от всяка улична лампа.
Примерно как повтаряме "простете на идиота"
след дванайстата грешка за деня.
Примерно как лекуваме нервите си
и многократно убиваме змията
от телефона.

Още сутринта ни е станало ясно,
че най-добре да стиснем здраво
подадената под одеалото ръка.
Да не отдръпваме пердетата.
Да не изричаме и дума.
Да не мърдаме.
Да останем заедно тук
преди окончателно на прекрачим в този ден.
Да видим дали няма да извадим късмета да го отменят.
Защото под одеалото може и да е чистилище,
но вън е адът
с маршируващите спящи лица.

Градът изчезва, в момента който го погледнем.
Остава само един фон от тихо ръмжене
което може да ни разкъса
или може напълно да престане
и не се знае кое е по-страшно.

Вечер от всички мебели най-трудно се местят клепачите.
Сега когато старателно се опитваме да сме съсипани,
някой отвън нарушава сериозността
надува валдхорната си на паркинга
и изчезва навътре в стената.