понеделник, 5 януари 2015 г.

Вълк на дивана

Ако живееш с куче,
всеки ден си с природата.
Всъщност тя живее в дома ти,
във вълмата козина под масата,
в страховитото среднощно хрускане на кости
откъм чинийката с гранулите.

Когато се гърми,
вълчицата застава до леглото ти
и иска убежище.
Погледът й ти се струва не човешки,
а нечовешки тъжен.
Посягаш да закриеш ушите й с ръце.

Някога гърмежите са я подгонили към парка,
докато ледът нахлувал в дома ти
през зейналата входна врата
и сковавал стая след стая.
Вятърът търкалял ролца цигарена пепел
между катурнатите чаши
и покрай заспалия на дивана вълк.

Докато цяла нощ крещиш името на вълчицата,
гласът ти първо подивява, после поддава.
Тогава сваляш ръкавиците си:
викаш и виеш, свириш и пляскаш с ръце.
Вълкът спи на дивана в хола.
През широко отворената входна врата
по него натрупва сняг.
Викаш и виеш, свириш и пляскаш с ръце.

Сега :

Къщата е отворена и тъмна.
Ледът не пази стъпките й.
Викаш и виеш, свириш и пляскаш с ръце.
Между дървета долита екотът на празнична война.
Ако сега се разплачеш,
сълзите ще се втвърдят на лицето ти.
Викаш и виеш, свириш и пляскаш с ръце.
Студът завива вълка на дивана,
не спираш да си го представяш.

Сега :

Вълкът отдавна не е оная купчина на дивана
в замръзналия хол.
Дори на сън той предлага закрилата си.
Вълчицата пропълзява под леглото
и заспива в неговата половина