Това благоговение,
тази възхита пред всеки признак на човешкото,
пред всяко излизане от роля,
ето сега конните полицаи, скрити сред клоните,
берат череши
от висотата на кулестите си коне,
бегачът, коленичи на финала
предлага брак, покрит до горе в кал,
царските дъщери от снимката
присядат между две рошави мастии...
ако ме питаш в какво вярвам
в това вярвам
не в природата и не в човека,
не в образа и не в духа,
а там където се пресичат
и се пропукват.
Сънувах риби, които изплуваха от мътните води - каза.
Сякаш ти беше трудно да се изплъзнеш от образа им.
Имало в него нещо кошмарно, нещо подсъзнателно.
Твърде рано сутрин едва разбирам какво говориш.
Складирам съня ти неразопакован.
На другия ден шараните се издигат през плътното зелено на водата
Блъскат се, отварят розовите си усти към нас в очакване на нова хапка.
Детето изпада в транс, троха след троха,
сребърните им гърбове проблясват и се потапят в мазната вода.
Няма нищо страшно,
виж,
те се издигат,
изплуват с хладно рибешко любпитство,
настояват,
нямат никакъв страх
позволяват да докоснем люспите им.
Това което изплува, не е кошмарно, не е подсъзнателно,
само е нещо ново
и е нещо общо.
Не че нямам почва под краката си,
аз самата съм се превърнала във почва,
върху която препуска времето и тъпче.
Едва посмяват да се покажат кълнове.
Дните са съсипващо дълги,
Годините стряскащо кратки.
Трупам се в процепите, трупам
въпроса вчера ли беше това?
Само вчера ли беше това?
Докато някой ден една жена с лопата
не ме остърже от цепнатините,
не среже корените,
и не изсипе, каквото е спасено, при цветята.
Острието на лопатата разделя
времето никога няма да свърши
от почти сме накрая.
Остава неизметената почва.
Тук по сценарий детето трябва да попита:
Почва ли? Какво започва?
Опитам да натъпча насила думите в устата му.
Дете ли? - пита времето - Какво дете?
Не се обаждам вече, защото не се случва нищо за разказване.
Извън световните промени в новините,
дните се редят мълчаливо на опашка, на разстояние от мен.
Добре че не живея за нещо ново всеки ден,
казвам си,
отдавна щях да съм умряла...
Най важното от сутрешните новини -
половин минута марсианска тишина
във микрофона на робота "Постоянство".