как

Как се стигна до тук, питам се. Навън с апокалиптичен тътен гърмят пиратките на Стефанов ден, викове, откоси, музика, всичко долита през стените в моята малка барикада, все едно зад нея се вихри война, укрила съм се тук съвсем самичка, и много ме е страх от всичко, което се случва навън.
Как се стигна до тук? Започвам да си спомням.
Имаше някакъв отдавнашен момент, когато Коледа беше запазена за роднините, купища роднини по бащина и по майчина, леля Таня, и изгубения ми братовчед Боби, Лора и майка й, които още ми липсват, за семейни съдирания, преплюсквания, мигрени, и пубертетните ми истерии - обикновено на бъдни вечер около масата у баба ми. Тогава мразех Коледа, ама наистина я мразех, чаках да свърши, или се изнизвах по купони през нощта, за да имам извинение на другия ден да заспя на масата на някой тържествен обяд.
Имаше друго време после - време, в което приятелите ми се връщаха от някъде за Коледа, и десетината дни си бяха истински празник, събирахме се по софийските мазета, разменяхме дребни подаръци, танцувахме, вдигахме унищожителни купони най-често у Ани. Тогава обичах коледа, заобичах я, когато разбрах, че тя е за тези, които обичам, а не за случайно подбраните ми от съдбата роднини.
Тази година навлизам в третата фаза - прекарвам Коледа сама вкъщи, ям някакви боклуци, гледам телевизия и пращам виртуални подаръци на виртуалните си приятели. Напълнила съм една торба с подаръци, които очевидно няма да успея да раздам. Усещям я като някакъв кариес, който си зрее в стаята ми, гние си, вгорчава се, и какво да ги правя, ако не отидат при предназначените си получатели, да ги дам на други или да ги изхвърля, каква е разликата.
Днес реших да поканя на гости петнайсетина души, но никой не дойде. Някой се обадиха да предупредят, други не. Утешавам се, че "след осем" в техните глави може да значи и в три през нощта, но истината е, че така самичка пред компютъра сигурно ще издържа до десет, и после ще си легна.
Просто не мога да си обясня как стигнах до тук, как успях толкова да се отделя от всички наоколо си, имаше хора, които ме предупреждаваха, че така ще стане, но трябваше да се случи за да им повярвам. Прекалено дълго не обръщах внимание на никой друг, освен на себе си, прекалено дълго обяснявах на всички как ми е съвсем добре без тях, прекалено дълго не се обаждах и сега ще си сърбам попарата, и ще си карам коледно-новогодишния ужас сама. Съвсем сама.
Колкото и да обикалям по улиците няма да засека случайно приятелите си, и колкото и да им пращам картички, няма да подейства. И сама съм си виновна както винаги.