петък, 14 декември 2007 г.

Хищният вятър

Хищнтият вятър се е развихрил над София, сякаш не ме боли глава и без него, в главата ми дълбае гладен червей с тъпи зъби, по-скоро трие, отколкото гризе нервите ми вързани на възел. Изведнъж си спомням за "младият дихател" който разказваше за "венеца от болка" около челото му, по пътя към Елбрус, който така не можал да измине, точно поради това. Моят път е по-кратък и без денивелации - само до Евробългарския, през едно филмче с болезнено ужасен звук (при всеки полъх на компресирания вятър в любителския микрофон, супата от обед се надига), и после до вкъщи с клатушкащ се безкраен осемнайсетминутичакан трамвай.
От както съм излязла за училище температурата е паднала с 5-6 градуса, точно колкото да съм облечена твърде неадекватно за нея, но резкият студ не може да прогони главобола, вятърът все едно се е заселил в черепа ми и блъска на посоки недобре затворените врати и прозорци, беснее из тая съвсем празна къща.
Качвам се в тролея към центъра с порцеланова чаша чай в ръка, разкопчано палто, шала и ръкавиците са ми още в раницата, едвам съм го хванала. Едно момиче казва блазе ви, на димящата чаша, но тя има сила да затвори прозореца, през който нахлува хищният вятър, а аз не. Блаземи, ама кой е слабакът сега, въздъхвам аз.
Ще ми се да не слизам от тролея, никога, ама никога въобще, да си пътувам, а чаят в чашата ми никога да не свършва и да не истива. Задръстването ме докарва почти дотам. Само дето чашата се е изпразнила междувременно.
Докато стигна киното никаква дама не е останала в мен, въпреки полата и ярко лилавият чоропогащник, обиците са късове лед, разкъсващи ушите ми, качулката на палтото е твърде малка за да ми събере главата. Качулките на дамските дрехи винаги са твърде малки, само за украса пришити, никой не очаква една дама наистина да има нужда от качулка. Майната им.
Какво ти никаква дама, нищо човешко не е останала ов мен, и без да искам почти сядам в скута на Малкия, опитвам се да уцеля съседната седалка, но губя равновесие, а той, човекът, много смутено си става и се изнизва от залата... Филмът е хубав, като идея, но изпълнението му е съвсем буквално болезнено, камерата се люшка непрестанно, а с нея и аз, а звукът свисти ламаринен до нетърпимост и на моменти заглушава думите.

Вкъщи изпивам два аспирина, лягам си с дрехите и на пуснат радиатор и сънувам небивалица след небивалица : майка ми иска да бърша прах, Хъси ще избяга и трябва да я пазим, Боян ме е осакатил по някакъв особено жесток начин, затягал е телове по крайниците ми, докато кръвта спре (дори на сън го свързвам с филма за Камбоджа от завчера), и сега години по-късно аз съм цялата крива и полупарализирана, и незнайно защо сме нещо като гаджета, живеем заедно, през цялото време се прегръщаме и плачем, а аз го обвинявам гласно пред цялата кино-зала за това, което ми се е случило. Живеем в някаква полу-готова къща на село, пазаруваме в местния супер, кодето се появява майка ми и се скарваме, защото според нея мляко нямало и било свършило. Тя е употребила наличното за някакви супи и салати, и сега не е очаквала, че няма да намери още. Оставям я с Боян и се връщам до щанда с млякото, където вече има само секъндхенд дрехи и странен мъж с оранжева брада и шлифер, който рови сред тях. Намирам мляко на друг щанд, и тъкмо триумфално се връщам да й натрия носа, тя ме събужда с "единайсет и половина е". Вие бяхте с Яна и "На вълните на температурата мисля си".

Тази сутрин хищният вятър се е предал, грее тънко слънце, пудрата свети по улицата, тази сутрин, разбира се е един часа, но ето сега ще закусвам, ще се изкъпя и ще си търся билети за Берлин и за Брюксел.

Няма коментари:

Публикуване на коментар