София - парченца

Снимки от един февруарски ден, когато зимата се престори, че си отива...

her own deamons

и разбира се, всичко щеше да е съвсем различно ако не строях в главата си всички тези безумни неща, стени, пречки, редути, прелези, които не водят на никъде, или, по-лошо, водят на погрешното място, цели огромни панелни поля, сеещи ограничения в живота ми, града на моите безумия, града на моите демони.

примерно нямаше да съм настинала през индустриалните зони на северна софия, нямаше да съм мълчала горчиво два часа по автобусите, нямаше някой да ме смята, вероятно, за пълен идиот.

прибързаните ми реакции са абсурдни. абсурдна е увереността ми в най-лошото. просто идиотско е, и когато разбрах колко точно идиотско може да бъде, се почувствах съвсем смачкана. сама си преча, сама си вредя, моите собствени демони се носят с бясна скорост между панелите в главата ми и зазиждат пътищата. моите собствени демони.

и така - някой излиза от някъде. аз решавам, че следователно желае да си тръгва сам. хващам, следващия рейс за да не попадна в същия, където бих могла да се натрапя. и се оказва, че човекът отишъл за се преоблича, а после се чудел къде съм се дянала и защо не съм се прибрала с тях и колата. по тъпо едва ли би могло да бъде...

внимавай

такава музика ще те подхлъзне неусетно,
внимавай -
между потните тела
вълми се въздух с вкус на дим и плът
внимавай,
че по пода са стъкла,
че се танцува със затворени очи,
и басът влагата е,
влагата е баса.

такава музика ще те подхлъзне неусетно
внимавай -
че научили са се ръцете
на нещо, непознато за главата
внимавай,
подът с тътен
ти диктува на краката,
и вие се гръбнакът ти във ритъм
познат от другаде.

такава музика ще те подхлъзне неусетно
внимавай -
светнати от блица са лицата
красиви снимки
внимавай,
само за целуване,
отблясъците, извивките и баса
внимавай,
такава музика ще те подхлъзне неусетно
право във нечия прегръдка.

Опомнянето

И ето, дните минават, почти идва пролет, нося се из света като на скоростно влакче, отмъкнатите от двора джанкови клонки цъфват предсрочно, прекарвам пет дни, по-скоро пет нощи, без ток, на свещи в бавно изстиващата стая, и когато накрая го плащам и го пускат, гася лампите, и отново паля свещите, не мога вече да вирея на толкова светлина. Идват дни, в които промивам мозъка си с кино, летя по концерти, забравям да говоря, изморявам се, наоколо ми мирише на пот.
В радиото вися до девет, една сряда до 12, Зигфрид и неговите хора свирят във второ студио, трипхоп, тежки чела, отнасящи кларинети, вдигам температура, радвам се всички да видя, но бързо изпълзявам до втория етаж и заспивам на канапето. Музиката ме носи, чувам я и насън. сънувам някакви сгорещени неща, концерти, саксофони, как свиря на виола, някакви работи. Днес пък сънувах как съм организирала музикален фестивал. Сама, защото всички доброволствали в последствие са се скатали. Фестивалът се случва, и е толкова грандиозен, че не искам да си признавам, че сама съм го направила. Мъчи ме суеверен страх, че ако кажа, нещо ще се обърка, ще се провали, примерно публиката ще е мега скептична и няма да дойде. За това лъжа, че някакви хора са участвали в организацията, и се надявам ако разберат, да не ме издадат. Фестивалът обаче се случва с редовните гафове, нерви и затруднения, но се случва, дошли са The Eraser, групата на Том Йорк, свирят на сцена, построена на жълтите павета точно пред двореца. Седалките са на мястото на мавзолея. Ядосвам се че общината е разпоредила да има седалки, и всички да седят. Том Йорк свири на някакви клавири. Пее някакво момче, което мяза на вокала на Лепра Де Лукс. На сън е англичанин, и не ми се струва странно, че Том Йорк не пее. Стоя и нервно се наслаждавам на ситуацията. Поммислям си, че нямам търпение утре да видя снимките в разните медии. После осъзнавам, че никой не снима и няма никакви медии. Това се случва на жълтите павета, Том Йорк е тук и никой няма да разбере, ебаси. Направо се побърквам. Вадя апарата и започвам да снимам. Снимките излизат кошмарно слаби, размазани, преекспонирани, твърде шумни, все едно са снимани с телефон. Няма кой друг да снима и макар да ми се слуша и да искам и аз накрая да спра да се занимавам с някакви работи, продължавам да снимам, все по кисела.
Събуждам се с уааау, успях да докарам Том Йорк в София и директно сядам да тегля Дъ Ирейжър. Часът е един на обяд и най-накрая съм се наспала.
Вчера се събудих в левски ге, в стая разтурена и ммръсна, с някакви крещящо цветни завивки по леглата, кафявата мъгла зад прозореца, избушените шкафове, депресиращо геометричния тапет, събудих се и оъзнах, че дори в центъра на целия този ужас май съм доста щастлива. бездомно хъски ровеше в боклука пред едни контейнери, над които двуметрова планина чували вещаеха лавина. храстчетата шумкаха като малки разноцветни найлонови призрачета. уличите бяха просто коловози кал. кой може да живее тук, помислих си, как се справят. хората с напудрени в сиво лица. стопените покриви на спирката. 120, който загасва на всеки светофар, и се събужда с малко земетресение. задръстването по черковна и по яворов. сивия дъжд, улиците, най-смачкващото лице, почти изтриха една хубава нощ от главата ми.
Баба Зула и случките около концерта просто не могат да съществуват в същата реалност като Левски Г, те са за друг текст, за друго време.

разтреби

чаените чаши по масата на изобилието
напомнят,
че някога е бил животът тук
и двойно по-голям,
а щом един мълчи,
на мястото на двама,
разлива се мълчанието -
двойно по-голямо.

връв

защо така се свързвам никога няма да разбера. какво прави тези хора важни за мен, по-важни и по-мили, от други, които би трябвало ако не друго, то поне да не ми пречат.красива с една прическа, грозна с друга, около нея се разлива някакво задушаващо усищане, ръцете - големи но финни ме уплашват от пръв поглед. трябва да се пази. трябва да носи ръкавици.
болката на хората ме завързва за тях, така е най-лесно да се обясни, болката, и, божичко не, сходството в увлеченията.
бях забравила но вчера видях една снимка. център на композицията - ръцете й, огромни, крещящочервени, пищящи с болката на настъпващите години, твърде рано,твърде страшно, преди да се усетим ще мбъдем предадени от телата си, и ето я, тя е вече тръгнала на там. постоянна болка. постоянно напомняне. постоянна червена лампа.
преди известно време ани зададе въпроса "защо не можем всички да се обичаме и да живеем заедно?"
няколко пъти вече отстъпвам. отстъпвам хора, които харесвам, на хора които обичам. това е погрешното свързване, нали, изникват ми смътни обяснения за различните решения на едипа. в петък ми се дощя да кажа "недей". казах "мисля, че няма да успееш", но може би щеше да е по-зле ако беше успяла. къде трябва да спра, това не мога да разбера всичките тези години. къде трябва да спра? особено с един много важен човек.
и ето огромното купонище у нас до един момент изглеждаше така. прищракала съм напълно, прегръщам всичко и всеки, пред мен стоят възможности безчет, рошавият не ще да ме пусне, поздравявам някого с най-адекватното парче за целта, ще танцуваме мисля си, но той се откопчва от ръката ми, боян ме подхваща с почти порнографски жест, о да знаеш, безсловесни как не ми се занимава с тебе вече, дияна е остров на който се скривам всеки път, когато калабалъкът ми стане прекален, нищо че съм в настроение да прегръщам всички, нищо, някои хора все още са предпочитаното ми скривалище.
и ето огромното купонище се превръща в невъобразимо мазало, спира тока, идват и си отиват хора, някой на тъмното стълбище ме хваща през кръста и ми говори някакви неща с адски неприятен глас, сдържам се някак да не го ритам, калта взима надмощие, изгубвам се.
до сутринта се е случило нещо хубаво, което може и да изтрае. някой е по-тъжен, от колкото съм предполагала, от мен ли, от пиенето ли, от умора ли, не мога вече да спирам нещата, които се случват. не мога. щом искаш, мълчи, но това свършва така - седнала съм на гредите, някой ме прегръща, някой ме целува, някай, когото харесвам. който има възражения да говори сега, или да мълчи за винаги.
на сутринта осъзнавам, колко ненужен ми е бил купонът със 150 души, накрая в къщи сме все същите стари приятели и пак, като на нова година, ни е далеч по-весело сами. далеч по-добре. боян задава неудобни въпроси. трите седим на канапето и се хилим невротично. харесва ни.
в понеделник съм неадекватно щастлива. неадекватно. закусваме в радинката на ндк. хъси се радва. на работа се усмихвам като удавена в безметежност. начало на нещо, начало на грип, света е леко изместен от очертанията си, защо ли ми е толкова весело, толкова топло, прилив на енергия и после непреодолима умора. във вторник се будя с температура и едвам допълзявам до работа. жегват ме големите й червени ръце на една снимка. запечатва ми се тяхната болка. толкова крехка.

преливане

честно казано, все едно ми е,
кой ще отпие първи от чашката,
жалко, че не могат да ме поделят -
който започне, длъжен се чувства
да допива сам и до дъно,
а после да ме повръща
в ъгъла