Един ден Пастичката съвсем престана да идва. В последните месеци все по-малко го виждаха на любимата му пейка, а и когато се появеше, се държеше по-скоро прилично. Накрая съвсем изчезна. Да го бяха били кварталните гадове, не го бяха или поне никой не го беше срещал другаде по улиците с насинено око или счупен нос, наистина от месеци. Кварталът започна да свиква с идеята, че Пастичката се е укротил, седи си вкъщи при своята Вела-Дебела и изтрезнява. Беше си логичен завършек на целия кулинарен роман, а и никой не видя некролог. Седеше си в къщи Пастичката, изтрезняваше, и сигурно го беше срам носа да си подаде заради всичко, което беше наговорил на момичетата в последните години.
Сигурно искаше да го забравим, мислехме си, даже вече милостиво бяхме поизтрили някоя негова черта, някоя извивка на интонацията, специфичен нюанс от непрания му аромат, тази или онази произволна прическа, която се беше появявала на главата му в по-ветровитите дни. Най-ясно усещахме липсите в графата „преди Вела“, колкото по го нямаше Пастичката, толкова по-трудно ни беше да си представим, че го е имало преди нея.
Когато Вела заработи в супермаркета, не беше много сигурна как да й викат и как да се представя. Беше мастодонтална сръбкиня, не обичаше да стои в кухнята зад кулинарния щанд, защото й беше тясно, вместо това все пушеше цигари на задния вход, навиваше си дългата изрусена куса около някой пръст и даже понякога изкарваше на дечурлигата от смачканите пастички, на които всичко си им беше наред, но поради лошия си вид не можеха да се продадат. В отплата хлапетата упорито отказваха да й викат Леля Вела, както им се беше представила, и крещяха по нея Вела-Дебела всеки път, когато сутрин се разминаваха по улицата - те към някое от фиктивно работещите и даже фиктивно престижни квартални училища, тя с вечната цигара в една ръка на път от метрото към супера.
Вела и Пастичката бяха от кварталните герои, обичаха да стоят навън, да зяпат и да бъдат зяпани всеки на своето си любимо място - пейките на площадката или задния вход на супера. В същност, от 30 души които работеха в незнайно как оцелелия от седемдесетте ламаринен магазин, който изведнъж се беше извъдил едва ли не елитен, само сръбкинята подаваше нос навън. Другите си стояха по щандовете, свираха по нещичко под тезгяха и рядко проронваха дори по едно "добърден" на прекалено възпитаните клиенти в леко парвенюшкия квартал. Презираха Изгрев и вероятно богатите му жители, псуваха странните прически на тийнейджърите, възмущаваха се от перфектния български на рускините и виетнамките от посолствата и гледаха да свеждат контакта си с тях до минимум.
Не че Паситчката беше един от тия клиенти, но някак той им беше още по-противен. Щом времето го позволяваше ден и нощ седеше на своята пейка с пластмасовата си бутилка наливна ракия в едната ръка, леко килнал глава на страни, със все същия "посран" според думите на продавачките и склададжиите панталон, с порасла точно до никъде коса, която се диплеше и и наелектризираше по всякакви начини, а от това изглеждаше още по-мръсна. Седеше си Пастиката на пейката и си пийваше, а най-дразнещото беше, че минеше ли понякога младо момиче напряко през площадката, почваше да крещи по нея. По времето, когато се прибираха ученичките направо откарваше по два часа непрекъснат вълчи вой - "пастичке, петифурчице, ела тука, седни при мен, плезииирче, посприии сеее, еклерче, седни до мене, захарче" и така нататък, при това Пастичката имаше завидни сладкарски познания, а никой не помнеше някога два го е виждал с друг вид сладкиш освен дестилирания. Когато се преместих в квартала вече никой не помнеше как се е казвал или с какво се е занимавал, преди веднъж за винаги да седне на пейката пред детската площадка.
Ежедневието на Пастичката течеше съвсем безметежно - пейката, ракията, посраните панталони, вечните крясъци след момичетата, някои и друг бой, когато подразнеше някоя от мацките на кварталните гадове, и на другия ден пак си беше на мястото, леко разбит но винаги на пост. Никога не прегракваше, защото гласът му отдавна беше загубил всички излишни украшения на тембъра, беше си останал с едната сурова нишка на крясъка, като папагал, който може през целия си двайсетгодишен живот в непрестанна еуфория да повтаря една и съща мръсна дума.
Един ден Вела-Дебела видяла Пастичката. Кой се е отклонил от обичайния си маршрут, къде е станала срещата и как са се харесали двамата не знаехме, но Пастичката взе да похапва салати цезар и гръцки сармички в квадратните пластмасови кутии от кулинарния щанд, а даже понякога напускаше и поста си, за да прави компанния на сръбкинята във все по-честите й пуш-паузи на задния вход. Тя пък взе да се маца, както сама казваше, тепърва заменяше шминка с грим в речника си, но от детските тайфи, които вечно ритаха на паркинга зад супера беше понаучила някой грозен български израз. Взе и да се вталява, както забелязаха кварталните квачки.
От ден на ден Пастичката ставаше все по-спретнат - първо единия край на ризата се оказа изненадващо загащен в онова страховито панталонище, после другия, един ден го видели сресан, после дори се появиха чифт чисти дънки, и не, че не пиеше, но вече пазеше равновесие, почти не заваляше и взе да се отказва от виковете по гимназистките. Не че не пиеше, но вечер Вела-Дебела го хващаше под ръка и го прибираше някъде, и всеки следващ ден Пастичката все по-малко висеше от огромния й розов като сладкиш лакът. Денем седеше на все същата пейка и набиваше кулинарните чудеса от супера, а нощем, казват, случвало се дори да стигне до под душа. В някои дни пък направо изчезваше и после го виждахме, примерно, подстриган.
Вела-Дебела се разхубави, нищо че беше огромна и не особено млада, и дечурлигата тичаха след нея припявайки сватбения марш, но тя нищо не казваше, все така им изнасяше смачканите пастички, дето не можеха да се продадат, само спря да пуши между палеца и показлеца с нейното си ожесточение, сега повече гледаше света около задния вход на супера, и едвам придръпваше, с телевизионно изтънчен жест. Покрай всичко това, никой не се учуди, когато Пастичката съвсем изчезна, изостави пейката си и спря разходките до наливния на пазара. Както бях тръгнала да ви разказвам, щяхме съвсем да го изтрием от паметта си, да го признаем за официално поправил се, и да го забравим, ако една вечер не го бяхме видели по новините. Беше юни, задушно и таман започваше буря, съседите подпираха прозорците за да устоят отворени на силните пориви, пускаха вятърът,а с него и капките, прахуляка и пухчетата, да вилнеят из къщите по няколко минути за да ги охладят, прибираха от терасите си масички, столчета и котараци, и точно в осем без нещо, когато предупредителния ръмеж се превърна в истински потоп, затвориха балконските врати и пуснаха телевизорите.
Трупът на еди-кой-си бил открит на Суходолското сметище, казаха, човекът имаше три съвсем нормални имена и , макар да му липсваше един от пръстите на крака, изглежда беше умрял от естествена смърт. Никой не би обърнал внимание на подобна новина, точно в този заспал квартал, където вратите стояха незаключени, а децата висяха навън чак докато пенсионерите започнеха да се оплакват от среднощната врява. Трупът на еди-кой-си не би могъл да бъде част от нашата реалност, ако от новините не ни гледаше паспортна (или може би полицейска) снимка на Пастичката от неговия най-пиянски период. Смъртта настъпила преди месец, как точно – от външния оглед на тялото не личало, било открито преди седмица, но полицията срещнала доста трудности при идентификацията. „Хората си представят, че като по сериалите за аутопсии българската полиция разполага едва ли не със снимка и досие на зъбите на всеки наш сънародник“ каза пред камерата изненадващо интелигентния на вид сержант Еди-кой-си „но истината е, че моргите са пълни с неидентифицирани трупове. Хиляди тела лежат и чакат някой да ги потърси, дълбоко замразени, увити във войнишки одеяла и струпани на купчини, и точно там е проблемът, че никой никога не ги е обявявал за издирване. В случая с лицето еди-кое-си имахме небивал късмет, в джоба му имаше касова бележка, но дори и с нея ни трябваха седем дни докато успеем да потвърдим самоличността му. Живи роднини лицето еди-кой-си няма, живял е сам, бил е безработен, издържал се е от наеми.“ Интелигентният сержант отвори уста да каже още нещо, но беше грубо прекъснат от поредния материал за войната по пътищата, поучително зловещ паралелен монтаж на криви криви ламарини, катаджии с дебели гласове и още по-дебели акценти и трагични последствия.
За да се разплете историята на смъртта му, трябваше да мине още около седмица. Първо се чу, че едра, изрусена жена бил видяна да изхвърля огромен черен чувал за боклук с подозрително съдържание в контейнер край супермаркета Х в квартала И, много рано сутринта срещу първи май. Сметта от този район по принцип се балирала, но поради неясни корупционни схеми, в някои нощи била извозвана незаконно на уж вече закритото сметище в Суходол. Случая с тялото на еди-кой-си даде начало на поредното разследване за източване на пари по не-знам-си-коя-си програма, което по-късно щеше да стигне точно до никъде, или още по-точно до сметището в Суходол, под формата на добре нарязана папка с преписки, сигнали, уведомления и кой знае още какво. Така или иначе, цял късмет бил, че тялото било открито преди поредния опит за рекултивация, а също и преди епичните ята от софийски чайки, побеснели от потомствената липса на море, да го разпръснат на парчета по планините отпадъци.
Един ден през юни специален отряд от страховити маскирани полицаи нахлу в кухнята на супера за да арестува Вела-Дебела. За няколкото часа преди аутопсията официално да потвърди естествената смърт н Пастичката, кадрите с кръвожадната сръбкиня, водена под ръка от двама робо-копа обиколиха всички телевизии, а срещу супера започна разследване за наемането на нелегално-пребиваващи чужденци. Скоро се разчу, че сръбската гражданка В.С. била в близки отношения с жертвата си и често нощем го канела насаме в кухнята зад кулинарния щанд. Очевидно лицето еди-кой-си вече знаел кода на алармата, а също и къде колежките на Вела крият резервния ключ за задния вход, защото в ранната сутрин на първи май В.С. го открила мъртъв на пода, и уплашена да не загуби работата си, или още по-зле, да не бъде екстрадирана, бързо се погрижила за тялото му.
А сега си представете Пастичката. Пастичката, който веднъж-дваж вече е щял да умре от пиене, организмът му се е отказвал от живота и лекарите с ритници са го връщали обратно в нашия свят. Пастичката, който обича сладко, разбира се, но му е казано, че ако продължи да пие или докосне нещо сладко, ще умре, "разбираш ли бе боклук, и тоя път няма да те спасяваме", е казал последният млад и намръщен доктор, в последното интензивно, в което напоследък е попаднал, умиращ от срам, че трябва да загуби първия от може би многото пръсти на крака си, все едно е загубил поредната битка, пристига в болницата с наведена глава, докторите мразят, направо презират хората, които системно се самоунищожават, Пастичката излиза, накуцвайки от болницата и продължава да следва избора си – пие и не докосва нищо сладко. После среща Вела и даже намалява пиенето. С Вела играта е ясна – той иска някой да го гледа, тя иска гражданство, вече почти са се оженили, освен това той я харесва, такава розова и изобилна, планина от ягодов крем, сметана, карамелени гънки, лимоновия аромат на кожата й, другите места с лъх на ром, пъпеш и маскарпоне, те обичат храната, посветили са й се, учили са в готварски техникуми, често нощем лежат безпомощно един до друг, харесва Вела и се старае да си стъпи на краката, но една нощ се изкушава. Тя отдавна му е казала как да влиза в супера, защото не винаги спи при него, а той огладнява като вълк понякога, и има толков хубава храна, която като не се продаде, трябва да се изхвърли, направо грехота. Влиза треперещ, в кухнята и пътя му прегражда огромна тава петифури. Картофи, ще си взема картофи, казва той на тавата, пиян е, оправдава се, моли се, но тавата не иска да чуе, линиите застинал шоколад го повличат като пипала на октопод, ароматът на сметана го влудява, тавата расте срещу него, какво пък ако си вземе една петифура, или пък втора. Всеки си взима. От три или четири нищо не може да се случи, пет няма да навредят, шест досега никого не са убили, брои Пастичката и омита тавата, открива тресящите се формички крем карамел, две малки торти гараш го връщат в годините, когато е бил главен готвач, и доста по-едър при това, истински мъж бях, промълвява Пастичката, докато се нахвърля на тирамисуто, главата му се мае от изпития алкохол, мае се но не достатъчно за да пропусне толумбите, с баклавата решава да отвори един ликьор, докато приключи с последното парче сахер е минал на водка и някъде около еклерите, леко разплакан губи съзнание. „Сутринта“ е последнта му мисъл "моята Вела-Дебела ще трябва да лъже, че е припаднала върху целия щанд, ще трябва да лъже милата Вела, заради мен, ще има проблеми заради мен, горкичката“ и очите му се затварят в сладостно умиление, даже с лека гордост, че видите ли, той съвсем не е за изхвърляне.
понеделник, 31 май 2010 г.
петък, 21 май 2010 г.
Burnout
Ти не си този,
който увеличава звука на залата,
докато ме залеят вълните,
аз съм мравката, блъскана от разговорите,
изронвам се и скоро ще съм под вода,
ти не си този, който ме е метнал в тези вълни.
Даже не си и онзи,
с черните очи,
който печели прошка с трите си пакета макарони,
трите си бири,
трите си думи пред мен на касата,
мъжът с красиво лице и твърде фини пръсти,
с когото нарочно не срещам погледа си.
Ти не си този.
Не си и този,
заради който компютърът ми се включва целишибанитрийсетминути,
в които губя поне четири пъти началото,
и почвам от начало,
да пиша в главата си какво ни се пише,
като мравката, която качва по стената
огромна бисквитена троха.
Ти не си този,
който ме мята в най-страшните вълни.
Ти си този, обаче,
заради който не спя,
боря се да не изпусна дъха ти,
лежа нощем и те слушам,
обвита в черупката ти,
как лазиш по мен.
Ти си този, обаче,
който трябва да лепне
горещите петна на дланите си
на ушите ми,
като черупка,
за да не се удавя.
Ти си този, който казва,
че мравките са тук заради чинията,
която счупих,
и бисквитите, които се разсипаха.
Ти си този който донесе бисквитите,
от горе на всичкото.
Аз не съм тази,
която храни мравките,
за да си правят мравуняк под леглото ми,
и някоя нощ да ни изядат докато спиш.
Мравките живеят над главите ни,
снасят ларви в зимните ми шапки,
интересуват се само от вълна и от вълни,
интересуват се само от очи и от шансове.
Аз не съм тази, която храни мравките.
Аз съм тази, обаче,
от която познават само пръстите,
и пръските препарат,
ларвите стават на пихтия,
избърсавм ги с парцал,
тук и там някоя мравка спасява по бял вързоп,
абсолютно на никъде,
умира царицата.
Аз съм царицата,
язък за босилека,
който наръсих под леглото,
за да си тръгнат с добро,
аз съм тази която убива мравките.
Аз не съм тази,
която ще каже на онзи,
почакай,
ще му хване бялата ръка, докато си тъпче макароните в раницата,
хубав си като картинка,
малко им трябва на мравките да изядат това.
По-скоро ще легна до тебе,
и нека ни почват,
като се събудиш,
ще сме перфектно почистени скелети,
като полирани от хилядолетно вълнение.
По някоя мравка още се лута в чаршафите,
търси царицата и без нея умира,
аз съм тази, която уби царицата,
и нямаш представа колко време ми струваше първото "ти"...
който увеличава звука на залата,
докато ме залеят вълните,
аз съм мравката, блъскана от разговорите,
изронвам се и скоро ще съм под вода,
ти не си този, който ме е метнал в тези вълни.
Даже не си и онзи,
с черните очи,
който печели прошка с трите си пакета макарони,
трите си бири,
трите си думи пред мен на касата,
мъжът с красиво лице и твърде фини пръсти,
с когото нарочно не срещам погледа си.
Ти не си този.
Не си и този,
заради който компютърът ми се включва целишибанитрийсетминути,
в които губя поне четири пъти началото,
и почвам от начало,
да пиша в главата си какво ни се пише,
като мравката, която качва по стената
огромна бисквитена троха.
Ти не си този,
който ме мята в най-страшните вълни.
Ти си този, обаче,
заради който не спя,
боря се да не изпусна дъха ти,
лежа нощем и те слушам,
обвита в черупката ти,
как лазиш по мен.
Ти си този, обаче,
който трябва да лепне
горещите петна на дланите си
на ушите ми,
като черупка,
за да не се удавя.
Ти си този, който казва,
че мравките са тук заради чинията,
която счупих,
и бисквитите, които се разсипаха.
Ти си този който донесе бисквитите,
от горе на всичкото.
Аз не съм тази,
която храни мравките,
за да си правят мравуняк под леглото ми,
и някоя нощ да ни изядат докато спиш.
Мравките живеят над главите ни,
снасят ларви в зимните ми шапки,
интересуват се само от вълна и от вълни,
интересуват се само от очи и от шансове.
Аз не съм тази, която храни мравките.
Аз съм тази, обаче,
от която познават само пръстите,
и пръските препарат,
ларвите стават на пихтия,
избърсавм ги с парцал,
тук и там някоя мравка спасява по бял вързоп,
абсолютно на никъде,
умира царицата.
Аз съм царицата,
язък за босилека,
който наръсих под леглото,
за да си тръгнат с добро,
аз съм тази която убива мравките.
Аз не съм тази,
която ще каже на онзи,
почакай,
ще му хване бялата ръка, докато си тъпче макароните в раницата,
хубав си като картинка,
малко им трябва на мравките да изядат това.
По-скоро ще легна до тебе,
и нека ни почват,
като се събудиш,
ще сме перфектно почистени скелети,
като полирани от хилядолетно вълнение.
По някоя мравка още се лута в чаршафите,
търси царицата и без нея умира,
аз съм тази, която уби царицата,
и нямаш представа колко време ми струваше първото "ти"...
понеделник, 3 май 2010 г.
Човекът Дето Седи на Попа
Вървя по улицата и буквално усещам погледите на мъжете как се лепят по мен, нищо че така се казва в твърде много романи. Лепят се като плахите ръце на съучениците в девети клас, лепят се и се застояват, срамежливи, не смеят да мръднат от мястото, където са паднали, направо се потят по бедрата ми. Улавям ги в моите очи, здраво ги заклещвам, и пренебрежително ги мятам на някъде. Така се прави - ако притеснено отклоня поглед, мъжете няма да разберат колко точно не са ми нужни. Днес ми е от острите дни. Усещам всичко и всички, всеки лъч се забива в сърцето ми, всеки парфюм ме главозамайва, градския шум заглушава всяка мисъл, нося се на вълните на тази блажена лудост и вкусвам от центъра.
Появили са се лястовици, все още белите стъпала на момичетата блестят голи в малки обувчици, и макар да е понеделник сутрин, всички мъже са се олели в празнични реки от одеколон, някой направо ме карат да кихам, докато мятам погледите им настрани от пътя си. В дни като този всеки детайл изглежда важен, бременен с истории, и поемам света на огромни глътки, които почти ме задавят. Зяпам хората и им измислям минало. В дни като този ми трябват часове да измина 500те метра до работа.
На Попа го виждам. Само неговият поглед е невъзможен за срещане. Седи може би сломен на бордюрчето пред паметника, лицето му разполовено от хоризонтален сутрешен лъч, отразил се от него без да го докосне, седи забил очи в иначе новите си кецове, в ръката му изгаснала цигара, и изобщо – невъзможен за срещане. Напълно отсъстващ. Не го познавам, но сядам до него. Все едно си чакам трамвая, има ли значение?
- Извинете – казвам, нищо че видимо е на моя възраст и от моята среда, което автоматично ми позволява да мина на ти - Извинете, дали знаете колко е часа? - Отсреща на Одеон часовникът на име Радо е запрял на дванайсет без пет, според легендата от нощта на Нова година, и тук, на Попа, 2010 никога не е дошла, но все пак добре е да знам, нали колко е часа. Не че си нямам мобилен. Обаче като не пуша, има ли друг начин да започна разговор? Залисана в тези мисловни оправдания, отначало не забелязвам, че човекът не ми е отговорил.
- Извинете – подхващам отново на вие, така де, чуждият ступор трябва да се уважава – ъм.... – продължавам безсилно и почти веднага се отказвам. Човекът си седи, забил очи в кецовете.
Ами, тогава ставам и започвам активно да чакам трамвая. Трамваят идва веднъж на 21 минути, защото от Попа, и без това, къде ти трябва да ходиш. Въртя се около таблото и цъкам с език. Казах ли ви вече, че работата ми е на 500 метра от къщи? Е, Попа е на средата на пътя.
Човекът се появил предишната вечер, седнал на бордюрчето, запалил цигара и така си и останал, казва попската харпия, която ми се лепва. Познава ме, защото вече няколко пъти ми се е натрапвала с наркотичните си истории, и вездесъщото попско крънкане, цигарапеесестотинкидайединесемесдайеднахапкаотсандвича, и покрай учтивите ми откази е сметнала, че сме приятелки. Даже миналото лято щяла да набие някой заради мен, разказа ми веднъж, нещо казал някой там от попските херци по мой адрес и тя скокнала да защитава честта и късите ми панталонки. Чудя се дали е действително толкова отчаяна, че да се влюбва във всеки, който не я почва директно с псувни. Човекът се появил предишната вечер, цигарата, бордюрчето и така си останал. Чак до сутринта. Тя знаела, защото цяла нощ чакала своя човек. Дали „своя човек“ значи гадже, дилър или спонсор, не знам. Седял си там значи, във все същата поза, тя му искала цигара, той не й давал, изобщо не ре.а.ги.рал. По едно време не издържала, взела неговата, ръчно свита, вече изгаснала, а той пак не помръднал. Все едно бил някакъв шибан манекен. „Шибан“ го казва достатъчно силно, за да чуе човекът, който продължава да си седи на Попа и да рови с очи между връзките на кецовете си. Тръгнала да си търси огънче, и като се върнала, оп, той бил извадил нова цигара, запалил я бил и стоял ама-в-тооочно-същата-поза, само по-малко било извитото връхче от пепел на края й. „Ти си мръсно копеле“, казала харпията и се върнала обратно на пейките, за да е ясно на всички кого чака и защо. Сигурно я свалял, добавя, защото цяла нощ си седял на Попа и „бдял над съня й“. „Бдеше над съня ми“ е фраза която изпада като зле имплантиран орган от устата на подобна харпия. Звънва шефката и отивам на работа.
Ранен следобед е и от мен се очаква да ида до някакво ателие за печат, пече като да е лято, люляците миришат и изобщо, благодаря ти, там горе, който и да си, че имам задължения извън офиса, и от само себе си се генерират поводи да се разкарвам по слънчевите улици. Взимам си един от ужасно сухите фалафели в Мимас, и естествено минавам край Попа. Човекът все така си седи, цигара, суичър и всичко, а по челото му нито капка пот. Между краката му, обаче, бабата с фрезиите стратегически е разположила дълбока и тясна кофа, този път пълна с бели и сини ириси. Седи си, продава си по-малките букети, които стоят пред нея в една тенджерка, и само от време на време „Подай ми син, момче! Подай ми бял, момче!“ Обръща се и си взима каквото й трябва и после „Благодаря момче!“ Главата на човека си клюма от сутринта, та все едно се е навел да повръща между ирисите. Заставам над нея, както си е седнала на трикракото столче.
- Свършиха лалетата, момиче, нема вече и у дворо – геройски подхваща на нейния си измислен шопски, който хич не може да й прикрие мекото. Купих веднъж от нея лалета за една рожденица, и от тогава все се мъчи да ме привлече за клиент. А защо говори на шопски никой не знае, но едно от попските злета веднъж подметна, че някак пропуснала покрай ушите си новината, че от 21 години няма вече софийско гражданство, не вярвала и това си е, та от както мъжът й се споминал, правела се на местна за да не я интернират.
- Това синът ли ви е?
- Амчи – изпуска се бабето – син ми е, да знаеш как ми помага. Сам донесе до тука всичките кофи! - след което прихва да се смее та чак от дървото над нас се посипват мръсните гълъби – Син ми, как не! Тука го намерих сутринта, на мойто си място. Седи и не мърда, цигарата му изгаснала. Викам му, бре момче, стани да работя бе, що си ми седнал на местото. Не мърда. Бих му два шамара, не мърда. Рекох да го поместя ама тежък. Накрая си викам, нищо де, ше ми пази цветята и виж как добре го аранжирах. В РУМ-а някога като редехме стоките така му викахме – аранжировка. Седи си тука, не мърда, цветята ми пази. Клиенти спира, идват да питат, син ли ми е, добре ли е, пък си идат с по некое цвете. Добре ми тръгна с това момче, да си го зема в къщи да ми пълни печката, ама не се буди. Очите отворени, а не се буди. По едно време дойде съседската щерка, бабо Лиле, вика, туй моя колега, Иванчо лудия. Тръгна нещо да му говори, „Иванчо тва, Иванчо онова“ ръката му стисна, зе да го щипе по ушите. Тя при мене живее в съседната къща, ние сме си у Кремиковци, нищо че моят почина, лека му пръст, спре да кашля накрая. Попляска го, поговори му, зе му цигарата, той не мърда. Па дигна ръце и се качи на трамвая. Обърнах се малко, клиенти имаше, по едно време гледам, той пак така си седи, и в ръката му пак цигара. Стои и си гледа в гуменките. Спират разни женички да го позяпат, па си купят букет за извинение. Знам ги аз тея работи, нали и аз младо съм била.
Бабата е от лютите и стигне ли до „и аз младо съм била“ впуска се в такива откровения за себе си и дядото, дето изобщо не искам да ги знам. Дали си посръбва или я е вече подхванала старческата не мога да кажа, но избързвам да я прекъсна, преди да ме сгащи с поредната си история, неминуемо завършваща с игла за плетене.
- Добре де, а съседското момиче какво ти разказа? Защото това момче все тука си седи от снощи, все така с цигарата в ръката...
Иван работел в нейната фирма, нещо с компютрите правели, и бил малко нещо гений. В повечето време мълчал, щракал си на клавиатурата, на ушите слушалки, бюрото празно, имало една снимка, която гледал ли гледал, но тя била в портфейла му, и никога никому не я показвал. От време на време за някоя риза твърдял, че била от жена му, но само в редките случаи, когато колегите му забележели, че е по-изтупан от обикновено.Веднъж дори дошъл с одеколон. Момичетата в службата веднага го подхванали, и пак жена му го била купила. Жена му никой не я бил виждал никога. Фирмата била малка и всеки си идвал със семейството на банкетите. Само той – сам. Идвал, изпивал набързо три чаши бяло вино и си тръгвал. Жена му го чакала. Бяло вино никой друг във фирмата не пиел, купували го само за него, и понеже три чаши никога не опразват бутилката, наблъсквали обратно тапата, прибирали го до следващото фирмено събиране, и Иван винаги пиел изветряло вино. Казвал, че музиката в слушалките също била от жена му, и не ги свалял почти никога. Деца нямал, но никой във фирмата не се оплаквал от работата му.
Един ден, когато изглеждал тъжен, или поне бил още по-затворен от обикновено, колегите издебнали, да му отворят портфейла. От начало търсили снимката в прозрачния джоб, където държали магнитните си карти, после в отделението за банкнотите, после в една сгъвка, където стояли рецепти за разни лекарства, накрая дори при монетите проверили, но никъде не открили никаква снимка. Това бил и първият от много дни, в които Иван дума не продумал, а никой не видял повече хубавите му ризи. Въртял едни и същи две надупчени тениски, които явно все пак перял нощем, защото миришели отчетливо на тоалетен сапун. Идвал на работа в девет, щракал на клавиатурата до пет, ядял неизменния си сандвич с филе, кашкавал и маруля, без да става от бюрото, но нито му правели забележка, нито го глобявали. Това с яденето на работното място си било чиста проба нарушение, но какво можели да му кажат – първи идвал, последен си отивал, всеки ден написвал нещо гениално, което правело още повече пари на фирмата, а от горе на всичко даже обедна почивка не си взимал. Стоял със слушалките, поклащал се с ритъма на някаква музика, която само той си чувал, и щракал ли щракал по клавиатурата.
Вярно, колежките разправяли, как докато седели в тоалетната, забили нос в книжките с еднообразни корици (полуприпаднала латино-жена , увиснала сластно в ръцете на мускулест гол до кръста мъжага, който нямал нищо, ама нищо общо с прегърбените очилатковци от фирмата), често го чували да си налива вода, после тежко да диша, или пък напротив, тихо да плаче, и чак гърлото им се свивало от мъка вътре в кабинката, като го чували как гълта водата насила. Носела се клюката, че пие някакви хапчета, и по-романтичните колежки, вече го жалели, защото си го представяли смъртно болен, а възрастната секретарка на шефа, която била нещо като майка на офиса, направо се вайкала под носа си „Такова хубаво момче, такова добро, а младо ще си отиде, виж го как е отслабнал, съвсем се стопил“, докато разнасяла преподсладени чайчета по бюрата, нещо, от което нито изричните забрани на шефа, нито недокоснатите, изстинали и изоставени чаши можели някога да я откажат. В неговия, специално, слагала три пъти повече мед, дано се отвърне болестта и отново започне момчето да се усмихва. А, че от както бил постъпил на тая работа, изобщо не се бил усмихвал не помнела, тя си го представяла съвсем другояче...
Веднъж, докато Иван се двоумял над хапчето си, един от колегите се спрял пред компютъра му и нахлупил слушалките, но нищо не чул. Нямало включен плейър. Продължавал да се бави и колегата задал на търсачката мп3. Когато Иван най-после се върнал и се скрил обратно в слушалките си, целият офис вече знаел, че музиката само той я чувал.
На връщане от ателието направо ме дострашава да мина отново през Попа. Свървам по Шишман, но все ми се струва, че Иван е станал, и ей сега ще ме пресрещне. Представям си всичко, което ще му кажа, как ще го целуна, но това е по-малкото. Само като си помисля, че ще срещна очите му, краката ми се разтреперват. Разбирате ли, Иван не е луд, сигурна съм, той е бил брутално и жестоко изоставен, сърцето му е разбито, и просто не може повече да продължава с живота си. Опитал се е и сигурно наистина е пил хапчета за да притъпи болката, но няма хапче, което да върне някого, а животът без нея му се е струвал все по-ненужен и нетърпим. Натиснал паузата. Гледал го отстрани, пиел си хапчетата, а по едно време спрял и да го гледа. Предпочел кецовете си. Вживявам се в ролята на принцесата, която ще целуне спящият красавец и ще го върне в живота. Толкова ясно си го представям, че чак свят ми се завива. Следобеда прекарвам в опити да пазя равновесие върху стола си, и нищо не свършвам.
Вечерта е точно от онези, майските, когато слънцето ляга по улиците все по-червено, и изобщо не бърза да си тръгне, кестените светят, в ниските лъчи се лутат мушици и пухчета, а на Попа се е събрала цяла София с двулитровите бири, малко преди да се разпределят по градинките. Ясно е, че Човекът Дето Седи на Попа още си седи. Ясно е, че е в същата поза, със същите дрехи, и същата цигара, и очите му още са забити в кецовете. Ясно е, че ме чака, и че някак ще се престраша да го целуна. Цял следобед съм рисувала картината, добавила съм точно такова осветление, каквото е ясно, че майската вечер ще предложи, вървя към паметника и сърцето ми блъска в ушите. Ясно е, че като го целуна ще се събуди.
Само дето той не е там. В първия момент до толкова не ми се вярва, че продължавам да го виждам. Всъщност, налага се да седна на бордюрчето и да попипам камъка от двете си страни, за да се уверя в липсата му. И в линейката. Сестрата, като от стар филм, е наистина само по престилка, чорапогащник телесен цвят и даже касинка, това не може да бъде истина. Сестрите по дефолт са ячки и носят от онези операционно-зелени панталони, но тази дори е извила краищата на косата си с маша. Сестрата го гледа на криво през котешките си очила, говори по мобилния, а той, Човекът Дето Седи на Попа, стои на чифт разтреперани крака, и в очите му напират сълзи.
- Абе от нашите, бе. Спрял да си пие хапчетата. Свили му портфейла ама ние си му имаме данните, седял тука от снощи и никой не звъннал за линейка. Червата да му се бяха изсипали на плочките, нямаше да го погледнат. Трябвало Петрова да мине случайно, че да ни звънне. Абе, Ленче, Иванчо, на Попа, изпаднал в ступор. Идвайте с линейката, че не мога да го поместя. Тя пък една психиатърка, чИтирсе кила с мокри дрехи, па иди се оправяй с лудите. За тва се някви такива й дават, заступорени, че ако я погне някой по буден, направо ще я изяде. Та говорила му Петрова, свестил се едва-едва, казал, че хапчетата не ги пиел, щото откакто ги почнал жена му си отишла, напуснала го, взела си нещата, изтрила си музиката от компютъра му, накъсала му ризите, разбила единственото му шише одеколон точно пред асансьора, даже снимките й изчезнали. Като не си вземел хапчето един ден, и тя видиш ли, му се обаждала по телефона. „Ако спреш да се друсаш“, казвала му, „ще се върна“ и той спрял да си взима хапчетата. На третия ден си уговорили среща на Попа и той седнал да я чака. Това разказал на Петрова, докато се домъкнем през задръстването. Сега стои тука до мен, ама едвам се държи, кой знае от кога нито е ял, нито вода пил и изобщо пак ше трябва да го приемаме...
Стоя и гледам право в насълзените очи на Човека Дето Седи на Попа. Той наистина едва стои на крака, сигурно съсредоточен върху болката, с която го държи маникюрестата ръка на сестрата. Кожата на лакътя му се е зачервила около перлените й нокти. Стои, крепи сълзите си да не се излеят и целият ужас на света го е сполетял. Гледаме се, и не знам какво да му кажа, но дори да целуна принца, мисля си, той няма да пожелае да се събуди за мен. Гледам го и краката ми треперят поне колкото неговите.
- Няма да ми плачеш, само, забранявам – изревава от някъде попската харпия – не искам да виждам нито сълзичка, аз отговарям за теб - къде е била, и кога се е оказала до него не знам, но сега и в другия му лакът се е впил чудовищен маникюр, а устата й почти докосва ухото му - Нито сълзичка, забранявам, не искам нито сълзичка!
И го виждам, как бързо се отдалечава навътре в очите си, потъва като в някакъв полутъмен болничен коридор, надникнал за малко в живота, и се отказал, прибрал си се, натиснал паузата, опитвам се да го задържа в очите си, но човекът се срутва, пада назад, и никакви маникюрища не могат да го закрепят. Пада назад прав като талпа, и го откарват с линейката.
Месец по-късно Иван са го пуснали от диспансера. Пак не си пие хапчетата и седи на Попа до безкрай, но сега вече никой не го закача. Историята е плъпнала и всички я знаят, няма значение дали е трийсет градусов обед, юнски порой или топла вечер, той си седи на Попа а рамото му е обвила женска ръка, толкова истинска, че дори ние понякога я виждаме...
Появили са се лястовици, все още белите стъпала на момичетата блестят голи в малки обувчици, и макар да е понеделник сутрин, всички мъже са се олели в празнични реки от одеколон, някой направо ме карат да кихам, докато мятам погледите им настрани от пътя си. В дни като този всеки детайл изглежда важен, бременен с истории, и поемам света на огромни глътки, които почти ме задавят. Зяпам хората и им измислям минало. В дни като този ми трябват часове да измина 500те метра до работа.
На Попа го виждам. Само неговият поглед е невъзможен за срещане. Седи може би сломен на бордюрчето пред паметника, лицето му разполовено от хоризонтален сутрешен лъч, отразил се от него без да го докосне, седи забил очи в иначе новите си кецове, в ръката му изгаснала цигара, и изобщо – невъзможен за срещане. Напълно отсъстващ. Не го познавам, но сядам до него. Все едно си чакам трамвая, има ли значение?
- Извинете – казвам, нищо че видимо е на моя възраст и от моята среда, което автоматично ми позволява да мина на ти - Извинете, дали знаете колко е часа? - Отсреща на Одеон часовникът на име Радо е запрял на дванайсет без пет, според легендата от нощта на Нова година, и тук, на Попа, 2010 никога не е дошла, но все пак добре е да знам, нали колко е часа. Не че си нямам мобилен. Обаче като не пуша, има ли друг начин да започна разговор? Залисана в тези мисловни оправдания, отначало не забелязвам, че човекът не ми е отговорил.
- Извинете – подхващам отново на вие, така де, чуждият ступор трябва да се уважава – ъм.... – продължавам безсилно и почти веднага се отказвам. Човекът си седи, забил очи в кецовете.
Ами, тогава ставам и започвам активно да чакам трамвая. Трамваят идва веднъж на 21 минути, защото от Попа, и без това, къде ти трябва да ходиш. Въртя се около таблото и цъкам с език. Казах ли ви вече, че работата ми е на 500 метра от къщи? Е, Попа е на средата на пътя.
Човекът се появил предишната вечер, седнал на бордюрчето, запалил цигара и така си и останал, казва попската харпия, която ми се лепва. Познава ме, защото вече няколко пъти ми се е натрапвала с наркотичните си истории, и вездесъщото попско крънкане, цигарапеесестотинкидайединесемесдайеднахапкаотсандвича, и покрай учтивите ми откази е сметнала, че сме приятелки. Даже миналото лято щяла да набие някой заради мен, разказа ми веднъж, нещо казал някой там от попските херци по мой адрес и тя скокнала да защитава честта и късите ми панталонки. Чудя се дали е действително толкова отчаяна, че да се влюбва във всеки, който не я почва директно с псувни. Човекът се появил предишната вечер, цигарата, бордюрчето и така си останал. Чак до сутринта. Тя знаела, защото цяла нощ чакала своя човек. Дали „своя човек“ значи гадже, дилър или спонсор, не знам. Седял си там значи, във все същата поза, тя му искала цигара, той не й давал, изобщо не ре.а.ги.рал. По едно време не издържала, взела неговата, ръчно свита, вече изгаснала, а той пак не помръднал. Все едно бил някакъв шибан манекен. „Шибан“ го казва достатъчно силно, за да чуе човекът, който продължава да си седи на Попа и да рови с очи между връзките на кецовете си. Тръгнала да си търси огънче, и като се върнала, оп, той бил извадил нова цигара, запалил я бил и стоял ама-в-тооочно-същата-поза, само по-малко било извитото връхче от пепел на края й. „Ти си мръсно копеле“, казала харпията и се върнала обратно на пейките, за да е ясно на всички кого чака и защо. Сигурно я свалял, добавя, защото цяла нощ си седял на Попа и „бдял над съня й“. „Бдеше над съня ми“ е фраза която изпада като зле имплантиран орган от устата на подобна харпия. Звънва шефката и отивам на работа.
Ранен следобед е и от мен се очаква да ида до някакво ателие за печат, пече като да е лято, люляците миришат и изобщо, благодаря ти, там горе, който и да си, че имам задължения извън офиса, и от само себе си се генерират поводи да се разкарвам по слънчевите улици. Взимам си един от ужасно сухите фалафели в Мимас, и естествено минавам край Попа. Човекът все така си седи, цигара, суичър и всичко, а по челото му нито капка пот. Между краката му, обаче, бабата с фрезиите стратегически е разположила дълбока и тясна кофа, този път пълна с бели и сини ириси. Седи си, продава си по-малките букети, които стоят пред нея в една тенджерка, и само от време на време „Подай ми син, момче! Подай ми бял, момче!“ Обръща се и си взима каквото й трябва и после „Благодаря момче!“ Главата на човека си клюма от сутринта, та все едно се е навел да повръща между ирисите. Заставам над нея, както си е седнала на трикракото столче.
- Свършиха лалетата, момиче, нема вече и у дворо – геройски подхваща на нейния си измислен шопски, който хич не може да й прикрие мекото. Купих веднъж от нея лалета за една рожденица, и от тогава все се мъчи да ме привлече за клиент. А защо говори на шопски никой не знае, но едно от попските злета веднъж подметна, че някак пропуснала покрай ушите си новината, че от 21 години няма вече софийско гражданство, не вярвала и това си е, та от както мъжът й се споминал, правела се на местна за да не я интернират.
- Това синът ли ви е?
- Амчи – изпуска се бабето – син ми е, да знаеш как ми помага. Сам донесе до тука всичките кофи! - след което прихва да се смее та чак от дървото над нас се посипват мръсните гълъби – Син ми, как не! Тука го намерих сутринта, на мойто си място. Седи и не мърда, цигарата му изгаснала. Викам му, бре момче, стани да работя бе, що си ми седнал на местото. Не мърда. Бих му два шамара, не мърда. Рекох да го поместя ама тежък. Накрая си викам, нищо де, ше ми пази цветята и виж как добре го аранжирах. В РУМ-а някога като редехме стоките така му викахме – аранжировка. Седи си тука, не мърда, цветята ми пази. Клиенти спира, идват да питат, син ли ми е, добре ли е, пък си идат с по некое цвете. Добре ми тръгна с това момче, да си го зема в къщи да ми пълни печката, ама не се буди. Очите отворени, а не се буди. По едно време дойде съседската щерка, бабо Лиле, вика, туй моя колега, Иванчо лудия. Тръгна нещо да му говори, „Иванчо тва, Иванчо онова“ ръката му стисна, зе да го щипе по ушите. Тя при мене живее в съседната къща, ние сме си у Кремиковци, нищо че моят почина, лека му пръст, спре да кашля накрая. Попляска го, поговори му, зе му цигарата, той не мърда. Па дигна ръце и се качи на трамвая. Обърнах се малко, клиенти имаше, по едно време гледам, той пак така си седи, и в ръката му пак цигара. Стои и си гледа в гуменките. Спират разни женички да го позяпат, па си купят букет за извинение. Знам ги аз тея работи, нали и аз младо съм била.
Бабата е от лютите и стигне ли до „и аз младо съм била“ впуска се в такива откровения за себе си и дядото, дето изобщо не искам да ги знам. Дали си посръбва или я е вече подхванала старческата не мога да кажа, но избързвам да я прекъсна, преди да ме сгащи с поредната си история, неминуемо завършваща с игла за плетене.
- Добре де, а съседското момиче какво ти разказа? Защото това момче все тука си седи от снощи, все така с цигарата в ръката...
Иван работел в нейната фирма, нещо с компютрите правели, и бил малко нещо гений. В повечето време мълчал, щракал си на клавиатурата, на ушите слушалки, бюрото празно, имало една снимка, която гледал ли гледал, но тя била в портфейла му, и никога никому не я показвал. От време на време за някоя риза твърдял, че била от жена му, но само в редките случаи, когато колегите му забележели, че е по-изтупан от обикновено.Веднъж дори дошъл с одеколон. Момичетата в службата веднага го подхванали, и пак жена му го била купила. Жена му никой не я бил виждал никога. Фирмата била малка и всеки си идвал със семейството на банкетите. Само той – сам. Идвал, изпивал набързо три чаши бяло вино и си тръгвал. Жена му го чакала. Бяло вино никой друг във фирмата не пиел, купували го само за него, и понеже три чаши никога не опразват бутилката, наблъсквали обратно тапата, прибирали го до следващото фирмено събиране, и Иван винаги пиел изветряло вино. Казвал, че музиката в слушалките също била от жена му, и не ги свалял почти никога. Деца нямал, но никой във фирмата не се оплаквал от работата му.
Един ден, когато изглеждал тъжен, или поне бил още по-затворен от обикновено, колегите издебнали, да му отворят портфейла. От начало търсили снимката в прозрачния джоб, където държали магнитните си карти, после в отделението за банкнотите, после в една сгъвка, където стояли рецепти за разни лекарства, накрая дори при монетите проверили, но никъде не открили никаква снимка. Това бил и първият от много дни, в които Иван дума не продумал, а никой не видял повече хубавите му ризи. Въртял едни и същи две надупчени тениски, които явно все пак перял нощем, защото миришели отчетливо на тоалетен сапун. Идвал на работа в девет, щракал на клавиатурата до пет, ядял неизменния си сандвич с филе, кашкавал и маруля, без да става от бюрото, но нито му правели забележка, нито го глобявали. Това с яденето на работното място си било чиста проба нарушение, но какво можели да му кажат – първи идвал, последен си отивал, всеки ден написвал нещо гениално, което правело още повече пари на фирмата, а от горе на всичко даже обедна почивка не си взимал. Стоял със слушалките, поклащал се с ритъма на някаква музика, която само той си чувал, и щракал ли щракал по клавиатурата.
Вярно, колежките разправяли, как докато седели в тоалетната, забили нос в книжките с еднообразни корици (полуприпаднала латино-жена , увиснала сластно в ръцете на мускулест гол до кръста мъжага, който нямал нищо, ама нищо общо с прегърбените очилатковци от фирмата), често го чували да си налива вода, после тежко да диша, или пък напротив, тихо да плаче, и чак гърлото им се свивало от мъка вътре в кабинката, като го чували как гълта водата насила. Носела се клюката, че пие някакви хапчета, и по-романтичните колежки, вече го жалели, защото си го представяли смъртно болен, а възрастната секретарка на шефа, която била нещо като майка на офиса, направо се вайкала под носа си „Такова хубаво момче, такова добро, а младо ще си отиде, виж го как е отслабнал, съвсем се стопил“, докато разнасяла преподсладени чайчета по бюрата, нещо, от което нито изричните забрани на шефа, нито недокоснатите, изстинали и изоставени чаши можели някога да я откажат. В неговия, специално, слагала три пъти повече мед, дано се отвърне болестта и отново започне момчето да се усмихва. А, че от както бил постъпил на тая работа, изобщо не се бил усмихвал не помнела, тя си го представяла съвсем другояче...
Веднъж, докато Иван се двоумял над хапчето си, един от колегите се спрял пред компютъра му и нахлупил слушалките, но нищо не чул. Нямало включен плейър. Продължавал да се бави и колегата задал на търсачката мп3. Когато Иван най-после се върнал и се скрил обратно в слушалките си, целият офис вече знаел, че музиката само той я чувал.
На връщане от ателието направо ме дострашава да мина отново през Попа. Свървам по Шишман, но все ми се струва, че Иван е станал, и ей сега ще ме пресрещне. Представям си всичко, което ще му кажа, как ще го целуна, но това е по-малкото. Само като си помисля, че ще срещна очите му, краката ми се разтреперват. Разбирате ли, Иван не е луд, сигурна съм, той е бил брутално и жестоко изоставен, сърцето му е разбито, и просто не може повече да продължава с живота си. Опитал се е и сигурно наистина е пил хапчета за да притъпи болката, но няма хапче, което да върне някого, а животът без нея му се е струвал все по-ненужен и нетърпим. Натиснал паузата. Гледал го отстрани, пиел си хапчетата, а по едно време спрял и да го гледа. Предпочел кецовете си. Вживявам се в ролята на принцесата, която ще целуне спящият красавец и ще го върне в живота. Толкова ясно си го представям, че чак свят ми се завива. Следобеда прекарвам в опити да пазя равновесие върху стола си, и нищо не свършвам.
Вечерта е точно от онези, майските, когато слънцето ляга по улиците все по-червено, и изобщо не бърза да си тръгне, кестените светят, в ниските лъчи се лутат мушици и пухчета, а на Попа се е събрала цяла София с двулитровите бири, малко преди да се разпределят по градинките. Ясно е, че Човекът Дето Седи на Попа още си седи. Ясно е, че е в същата поза, със същите дрехи, и същата цигара, и очите му още са забити в кецовете. Ясно е, че ме чака, и че някак ще се престраша да го целуна. Цял следобед съм рисувала картината, добавила съм точно такова осветление, каквото е ясно, че майската вечер ще предложи, вървя към паметника и сърцето ми блъска в ушите. Ясно е, че като го целуна ще се събуди.
Само дето той не е там. В първия момент до толкова не ми се вярва, че продължавам да го виждам. Всъщност, налага се да седна на бордюрчето и да попипам камъка от двете си страни, за да се уверя в липсата му. И в линейката. Сестрата, като от стар филм, е наистина само по престилка, чорапогащник телесен цвят и даже касинка, това не може да бъде истина. Сестрите по дефолт са ячки и носят от онези операционно-зелени панталони, но тази дори е извила краищата на косата си с маша. Сестрата го гледа на криво през котешките си очила, говори по мобилния, а той, Човекът Дето Седи на Попа, стои на чифт разтреперани крака, и в очите му напират сълзи.
- Абе от нашите, бе. Спрял да си пие хапчетата. Свили му портфейла ама ние си му имаме данните, седял тука от снощи и никой не звъннал за линейка. Червата да му се бяха изсипали на плочките, нямаше да го погледнат. Трябвало Петрова да мине случайно, че да ни звънне. Абе, Ленче, Иванчо, на Попа, изпаднал в ступор. Идвайте с линейката, че не мога да го поместя. Тя пък една психиатърка, чИтирсе кила с мокри дрехи, па иди се оправяй с лудите. За тва се някви такива й дават, заступорени, че ако я погне някой по буден, направо ще я изяде. Та говорила му Петрова, свестил се едва-едва, казал, че хапчетата не ги пиел, щото откакто ги почнал жена му си отишла, напуснала го, взела си нещата, изтрила си музиката от компютъра му, накъсала му ризите, разбила единственото му шише одеколон точно пред асансьора, даже снимките й изчезнали. Като не си вземел хапчето един ден, и тя видиш ли, му се обаждала по телефона. „Ако спреш да се друсаш“, казвала му, „ще се върна“ и той спрял да си взима хапчетата. На третия ден си уговорили среща на Попа и той седнал да я чака. Това разказал на Петрова, докато се домъкнем през задръстването. Сега стои тука до мен, ама едвам се държи, кой знае от кога нито е ял, нито вода пил и изобщо пак ше трябва да го приемаме...
Стоя и гледам право в насълзените очи на Човека Дето Седи на Попа. Той наистина едва стои на крака, сигурно съсредоточен върху болката, с която го държи маникюрестата ръка на сестрата. Кожата на лакътя му се е зачервила около перлените й нокти. Стои, крепи сълзите си да не се излеят и целият ужас на света го е сполетял. Гледаме се, и не знам какво да му кажа, но дори да целуна принца, мисля си, той няма да пожелае да се събуди за мен. Гледам го и краката ми треперят поне колкото неговите.
- Няма да ми плачеш, само, забранявам – изревава от някъде попската харпия – не искам да виждам нито сълзичка, аз отговарям за теб - къде е била, и кога се е оказала до него не знам, но сега и в другия му лакът се е впил чудовищен маникюр, а устата й почти докосва ухото му - Нито сълзичка, забранявам, не искам нито сълзичка!
И го виждам, как бързо се отдалечава навътре в очите си, потъва като в някакъв полутъмен болничен коридор, надникнал за малко в живота, и се отказал, прибрал си се, натиснал паузата, опитвам се да го задържа в очите си, но човекът се срутва, пада назад, и никакви маникюрища не могат да го закрепят. Пада назад прав като талпа, и го откарват с линейката.
Месец по-късно Иван са го пуснали от диспансера. Пак не си пие хапчетата и седи на Попа до безкрай, но сега вече никой не го закача. Историята е плъпнала и всички я знаят, няма значение дали е трийсет градусов обед, юнски порой или топла вечер, той си седи на Попа а рамото му е обвила женска ръка, толкова истинска, че дори ние понякога я виждаме...
петък, 16 април 2010 г.
Мръсни дни
За какво се бяха карали не помнеше, а и нямаше значение, още повече, че ковчегът се клатеше на поставката си и подрънкваше, точно пред нея, затвореният ковчег, в който лежеше Кико, съпругът й, разместен и разглобен завинаги, затвореният ковчег се поклащаше на поставката си от тръбно желязо, разкривена от употреба и с изтъркани колелца.
В ритуалния дом миришеше на гербери, карамфили и евтини сладки, и юлското слънце мазно блестеше по тъмните циментови мозайки, излъскани от десетилетия механична скръб. Нина стоеше до ковчега и опашки от хора се редяха да я целуват и прегръщат, поставяха четни китки цветя по дървения капак, почти сринати от плач, после отминаваха прегърбени и цветята им също се сриваха от върха на малката планина, която вече бяха образували, така че следващите разплакани групи газеха ли газеха по тях със скръбно излъсканите си обувки.
Единственото черно което имаше беше една абсурдно къса пола, която досега не беше слагала извън къщи, но Нина не пожела да се снабдява с още вдовишки дрехи, нито да взима на заем от свекърва си, не този живот току що беше завършил, друг щеше да живее, сега колената й бяха голи, нищо от юлската жега не се добираше в ритуалния дом, и колко само й беше студено, все едно някакво облекчение я лъхаше с ужаса си. Краката й голи, голи, голи, толкова гола, нагла, мръсна, а защо да не е, когато приключва с този живот, погребва го на парчета нарязан от трамвая, барабар с всичките му скърбящи роднини, жита, арменски сладки и вощеници. Мрази жито.
- Ти винаги ще си останеш като наша дъщеря – най-сетне на врата й се хвърля и свекървата, до сега стояла до нея и приемала съболезнования, и Нина усеща опъването, готовност да се бие за да се освободи от тази прегръдка, сърцето й се втурва в ушите, иска й се да пищи, да рита, да се бори като животно със всички ръце които са я оковавали в последните 40 минути, в последните осем години, после й става смешно, заравя си глава във воланчетата на черното, лятно сако на свекървата и хлипа ли хлипа. Мисли си „какви са тези хора, които имат специални сака с воланчета, чакащи погребения във гардеробите си“, бабите които се кръстят пред неизличен все още лик на Тодор Живков от цветна циментова мозайка, гледа с едно око под специалната фризура на свекърва си как роднините на покойника вече пият винце от еднократни чашки и обменят клюки, защото от съболезнованията и ковчега са продължавали директно към дъното на помещението и масата, гледа, и продължава шумно да хлипа, цялата да се тресе – Поплачи си и ти най накрая, трябва, ще ти олекне, не бива да се правиш на желязна, не знам как издържа до сега, направо.
- Диазепам – проронва Нина и трие болезнено сухите си очи в опит поне малко да ги зачерви и надуе. Никакъв диазепам не е взимала.
- Разкарай се, разкарай се от живота ми и никога повече не се връщай – беше му изкрещяла в една вечер гореща като тази, и съвсем рутинно беше натъпкала в сака му за фитнес все същите работи, по-добре нечупливи, беше отворила предпочитания от нея прозорец, и го беше метнала сигурно на същата асфалтова кръпка, която винаги уцелваше. Предсказуемо, Кико се беше втурнал по стълбите с псувни, които целият вход вече знаеше наизуст, беше си събрал тениските, анцузите и маратонките под уличната лампа - Разкарай се! – продължаваше да реве Нина от балкона – Не се връщай повече - Кико също си знаеше репликите и на всеки бе ясно какво следва. Той ще спи у приятел. Утре ще носи шоколадови бонбони и толкова ще я мрази, че няма да хапне от тях, ще я остави всичките да ги изяде. Тя ще се е издокарала и ще е изчистила, ще скубе веждите си с мисълта, че му причинява болка, ще търка кухнята с телена четка, опита от миризмата на препаратите и собствения си гняв.
Искаха тя накрая да го изгони наистина. Искаха той накрая да си отиде до край. Не знаеха как. Заедно бяха от десети клас, заедно бяха от преди да са били поотделно. Вече осем години, последните пет, от които, ето такива и Кико винаги стоеше на вратата с кутия бонбони, а Нина обикновено му отваряше в същата пола, която щеше да носи и на погребението му.
Нина крещи от прозореца, Кико крещи от долу, докато заднишком пресича улицата и точно тогава го гази трамвая. Напълно първосигнално, Нина се втурна да прибере сака.
Телевизорът има двеста програми, но нищо не дават, тя лежи на канапето и гледа от този странен ъгъл, не й се спи, приятна й е жегата, всички прозорци са отворени, и в къщата на родителите й, които от три месеца са в Австралия на гости, нахлуват всички летни миризми на София. Някой пече месо. Някой пуши трева. Асфалтът сякаш се надига от собствения й стомах право в гърлото й. В последната съставка, мръсна, плътска, размекваща я от вътре, има нещо от кварцовите лампи в детството й, има непрестанно котарашко мяукане, има щурци и нощни състезания с мотори. Къщата е празна и голяма. След втория час с Нина вече е и разхвърляна.
Нина нищо не усеща. Не изглежда да скърби и сякаш се наблюдава от другаде. Само тъпата увереност, че е свободна, че може да живее съвсем друг живот, и някакво ненаситно желание за удоволствие. На връщане от погребението си купува два шоколада. Насилва се да изяде и втория, все така легнала на една страна пред телевизора, и малко по-късно започва да повръща. Пие вино, повръща и се смее до безкрай. Не е повръщала от дете. После тараши шкафовете на родителите си, рови в неща, които не са нейни, пие още, и още повръща, облечена в късата си пола. Намерила е ключа за мазето, вади старото си колело и се втурва пияна и без фар да кара по улиците, заедно с нощните състезатели и скърцането на спирачки, никого не чака по мигащите в жълто светофари, бакшишите бибиткат и крещят по късата черна кола, Нина размахва средни пръсти и се чувства недосегаема в мехурът, който я отделя от света, мехурът, който се надига в стомаха й, мехурът на жегата, забравата, желанието, мехурът на мръсните дни.
Така започват мръсните дни, и още повече мръсните нощи. Толкова е горещо, че целият град ходи гол, и никой никога не се прибира. Нина е решила да прави всичко, което до сега не й е стискало, безчувствена като никога, пробива дупки в ушите си, все едно е заспала и трябва да се събуди, веднага си сменя медицинските обици с дамски, трябва да живее, казва си а от новите дупки като досадна подробност тече лимфа в моментите, когато трябва да е притеснена, стресирана, ядосана или обхваната от скръб. Само дето тя не е.
Взима си отпуск и не се обажда на никоя от приятелките си, изчезва по своите бумтящи от жега улици, показва се на малкото дръзнали следобедни минувачи, тротоарите бълват горещина под онази черна пола, вечер слага блузи с деколтета и пие сама по барове, където до сега не е била, оставя мъжете да я заговорят, да я черпят, но няколко дни не посмява да скочи в дълбокото, всеки път когато някой сложи ръката си върху нейната дупките на ушите й потичат. От мехура на непоклатимото си спокойствие Нина се чува да казва лека нощ и колкото и бързо да върти педалите, нощния въздух никога не е достатъчно студен за да я захапе.
Една от вечерите на ръката и се събужда пушачески жест, от гимназията не е пушила, но мъжът, който е купил виното пред нея, изтръсква втора цигара от кутията си. Следва палене със запалка каквото го е гледала по филмите, разменени погледи над пламъчето, нещо лежащо под свлачището в някой ъгъл на главата й просто пищи от гняв, това е нетърпимо, банално, непоносимо, разкарай го, влизаш в инерция усвоена в последните десет зазорявания пред телевизора, но ръката й остава да държи неговата, в която все още е запалката, гледат се, а тя не гълта и на него му е ясно и тя ей сега ще избухне в смях, вече безсилна и възбудена в мехура си, той се навежда и я целува, има вкус на мастика и на тютюн, малко на повръщано, ужасен вкус има, но я повежда за ръка към тоалетната на бара, и Нина си мисли, че тръпките в корема й са по-скоро погнуса, от колкото възбуда.
Има още нощи и още мъже – таксиджии, осмелили се нещо да кажат за полата и велосипеда, които никога не успяват до край да осъзнаят, че Нина влиза в колите им за отмъщение, натовски войник от дискотека в студентски град, парти момчета – с по пет-шестина години по-млади от нея, гладки и срамежливи, бизнесмени в командировки, които „намазват“, барманът на едно от местата, където се появява няколко пъти, кой ли не и какво ли не, и нищо не чувства от вътрешността на мехура си, но гледа с бавно и тъпо любопитство, уверена, че накрая е свободна, и че точно така си е представяла живота хилядите пъти когато е хвърляла сака на Кико от онзи прозорец. Това са мръсните нощи. Мръсните дни минават в лежане пред телевизора, шоколад, вино и някоя и друга слънчева баня пред смаяните съседи на родителите й.
Друга от вечерите позволява на двама да я заведат на електронно парти, но нищо не се случва там. Момчетата танцуват, вперили очи в пулта и като че напълно забравят за Нина. В потния въздух на залата мехурът е още по-осезаем, сякаш танцуващите са механични, гора от манекени, които повтарят движенията си в мъглата от разноцветни прожектори и дим. Нина обикаля и си позволява открито за зяпа експонатите. Обикаля, а басите я гъделичкат по-добре от всяка среднощна история до сега. Някой я дърпа за ръката и се оказва в кръг с непознати, дръпва от някакъв джойнт, още нещо, което не е правила, от както на онова море преди десети клас Кико я е целунал, списъкът на задачите в упадъчния й живот получава още едно чекче, дръпва, но джойнтът има непознат вкус, забравила съм сигурно, мисли си, целува човекът, който все още я държи за ръка, и хлътва обратно в тълпата.
Малко по-късно музиката придобива неочаквана мощ и Нина танцува като луда най-отпред, точно пред пулта, усеща се да прави поклони към диджея, в главата и реват чудовища, вият сирени, настъпват армии, целият свят е на парчета, тя е на парчета, кожата й е настръхнала сякаш пуска неврони към другите в тълпата, чувства ги, обича ги, лицето й се разтяга, танцува по кости, човекът с джойнта отново е там и тя се хвърля да го целува, смеят се сред цветните лазери и басите които правят света на парчета, танцуват заедно и светът е на парчета и те се смеят, и тя е на парчета, на парчета като Кико под трамвая, на парчета е тя и животът й, и никога няма да се сглоби обратно, защото всичко е отишло по дяволите, няма какво да прави няма коя да бъде, вижда тялото си разчленено и захвърлено до кофа за боклук и знае, че то лежи там от дни, че нея е я е сгазил трамвая, започва да трепери, човекът с джойнта я прегръща по-здраво, сърцето й ще се пръсне, задушава се, няма страшно, повтаря той, няма страшно, ще мине, и я стиска все по-силно, целува я, обаче е страшно, защото в този момент животът й е на парчета, тя е мъртва, вижда се да подритва ръцете си до кофата за боклук, и това просто няма как да мине.
Тази нощ Нина влезе в апартамента за пръв път след погребението. Всъщност, човекът с джойнта я пренесе през прага. Обхваната от паниката си, го беше оставила пред пулта в търсене на вино, и когато най-после успя да се прибере в мехура си, вече едвам се крепеше на крака, апартаментът беше на съседна улица, беше най-близко, най-лесно. Прозорците бяха още отворени. Жегата все така се лепеше по стените. Сакът на Кико си стоеше под масата.
Сутринта беше в чаршафите от преди трамвая, беше като събуждане след операция с пълна упойка, световъртеж и ужасна болка в главата, за която да се държиш здраво, като въже, което те води през мрак и хаос и къде съм, кой си ти, какво правиш тук, в леглото на мъжа ми, който го сгази трамвай, само преди три седмици, изчезвай, разкарай се, какво ми даде снощи, психопат, изчезвай, махай се, в първия момент, в който погледът й се проясни. Човекът с джойнта изслуша всичко все още с торбата с баничките в една ръка и картонената поставка с кафетата в другата, беше започнал изречението с „добро утро слънце ясно“ но в главоболния мрак на Нина нямаше какво повече да се каже. Беше спокоен и мил тип. Остави закуската на пода, както по филмите се оставя оръжие, отстъпи назад към вратата и си тръгна.
Мръсните дни минаваха, на пазара едни плодове изместиха други, но имената им пак караха продавачките да дрънкат мръсотии, Нина обикаляше нагорещените улици в късата пола от погребението, денем пеша, нощем с велосипеда, забираше тоя оня, но мехурът й беше започнал да се пропуква. Първо плака до безкрай на някакъв филм. Защо плака сама не разбра, нито пък от къде може в нея да се е събрала толкова вода. Изобщо не помнеше да е пила вода от погребението насам, сълзите й обаче не миришеха на вино. Няколко дни по-късно се опомни на улицата пред апартамента и не успя да пресече трамвая. Три-четири пъти тръгва, и три-четири пъти блокира. Трамваи не се виждаха от никъде. Накрая реши, че не необходимо, свърна по пряката и отиде да се разхожда по други улици. На една от тях подвикнаха след нея. Нина спря, взривена от неочакван, невъобразим, неконтролируем гняв, ноктите й се впиха до кръв във дланите, обърна се срещу човекът с предложението и започна да му крещи. Блъскаше го с ръце все още затворени в юмруци и му крещеше, редеше за него, за майка му, за сестра му, като обладана от някакъв смерч се хвърляше върху непознатия, който беше дръзнал да проговори. Накрая той се принуди да я зашлеви. „До следващата нощ в бар Едикойси“ каза и отмина.
Мръсните дни минаваха и Нина правеше все същото, молеше се за бури, земетресения и вулкани, очакваше някакво грандиозно бедствие, което да преобърне света и да я извади от мехура, вино, шоколад и телевизия, слънчеви бани късно след обед, когато беше почти поносимо, бръснене на краката под душа около един, когато се събуждаше, късата пола, се переше и изсъхваше в жегата общо за 35 минути, непознатите мъже и квартирите им – все по-уродливи, една нощ ушите й потичат като река и повече не искат да спрат. Въпреки това не си маха обиците.
Вижда плакат за парти и отива. Намира човека с джойнта и танцува до него. Жегата е достигнала нови неподозирани степени и по ушите й текат реки от лимфа. Сложила си е панталон, за целта се е осмелила да се върне до апартамента. Той се усмихва плахо и гледа главно в другата посока. Нина си мисли, че между тях може би може да стане нещо истинско. Навежда се към него и казва „извинявай “. Типът я тупва по рамото ама съвсем леко, направо сапьорски, и продължава да танцува с поглед забит в другата посока. „Сега ще ме хване за ръка мисли си Нина и на сутринта ще се разхождаме по улиците докато изгрее слънцето. Сигурна съм, че няма да млъкваме никога, ще го науча да кара ски, и още колко партита ще има. Ей сега ще ме хване за ръка“ и цялата е нетърпение, залива я такъв копнеж, че още малко и ще се разплаче, опъната като струна, изострена за всяко негово движение, само да ме хване за ръка и всичко ще се оправи. Танцува като луда, движенията й стават все по-широки, усеща отчаянитето си като че пода на клуба се е превърнал в плаващи пясъци, от които се опитва да изплува с излишно ръкомахане, човекът си танцува до нея и гледа все в другата посока. „Как си“ обръща се към него, защото накрая не издържа „Добре, благодаря“, надвиква басите той и Нина го хваща за ръката, точно когато от другата посока се появява жена с две бири и приготвена на устата целувка. „Той е спокоен и мил тип“, осъзнава Нина, „ей сега ще ме запознае с гаджето си“, пуска му ръката и почти побягва от партито. Навън вали, все едно е трупало ярост с години, танцуват градушки и зад таксито се счупва огромен клон, почти цяло дърво.
В неделя сутрин, когато Нина се събуди, на вън пак грееше слънце, но през отворените прозорци в къщата на родителите й беше нахлул такъв студ, че трябваше да облече някой от пуловерите на майка си. Обиците беше изгубила, и дупките вероятно нямаше пак да се отворят. Имаше стъкла за метене, къщата беше пълна кочина, после трябваше да слезе до центъра и да види какво е останало от апартамента. Всичко това се нуждаеше от закуска. Тръгна по неделните улици пълни с хора, кучета и колички, деца крещяха от клоните на ябълките, докато родителите разтоварваха каравани или метяха пораженията от бурята, слънцето грееше стъклено - режеше на парчета локви, клони и обрулени плодове, режеше на парчета животът й, който можеше да се сглоби и по съвсем друг начин, сега, когато мръсните дни бяха свършили.
В ритуалния дом миришеше на гербери, карамфили и евтини сладки, и юлското слънце мазно блестеше по тъмните циментови мозайки, излъскани от десетилетия механична скръб. Нина стоеше до ковчега и опашки от хора се редяха да я целуват и прегръщат, поставяха четни китки цветя по дървения капак, почти сринати от плач, после отминаваха прегърбени и цветята им също се сриваха от върха на малката планина, която вече бяха образували, така че следващите разплакани групи газеха ли газеха по тях със скръбно излъсканите си обувки.
Единственото черно което имаше беше една абсурдно къса пола, която досега не беше слагала извън къщи, но Нина не пожела да се снабдява с още вдовишки дрехи, нито да взима на заем от свекърва си, не този живот току що беше завършил, друг щеше да живее, сега колената й бяха голи, нищо от юлската жега не се добираше в ритуалния дом, и колко само й беше студено, все едно някакво облекчение я лъхаше с ужаса си. Краката й голи, голи, голи, толкова гола, нагла, мръсна, а защо да не е, когато приключва с този живот, погребва го на парчета нарязан от трамвая, барабар с всичките му скърбящи роднини, жита, арменски сладки и вощеници. Мрази жито.
- Ти винаги ще си останеш като наша дъщеря – най-сетне на врата й се хвърля и свекървата, до сега стояла до нея и приемала съболезнования, и Нина усеща опъването, готовност да се бие за да се освободи от тази прегръдка, сърцето й се втурва в ушите, иска й се да пищи, да рита, да се бори като животно със всички ръце които са я оковавали в последните 40 минути, в последните осем години, после й става смешно, заравя си глава във воланчетата на черното, лятно сако на свекървата и хлипа ли хлипа. Мисли си „какви са тези хора, които имат специални сака с воланчета, чакащи погребения във гардеробите си“, бабите които се кръстят пред неизличен все още лик на Тодор Живков от цветна циментова мозайка, гледа с едно око под специалната фризура на свекърва си как роднините на покойника вече пият винце от еднократни чашки и обменят клюки, защото от съболезнованията и ковчега са продължавали директно към дъното на помещението и масата, гледа, и продължава шумно да хлипа, цялата да се тресе – Поплачи си и ти най накрая, трябва, ще ти олекне, не бива да се правиш на желязна, не знам как издържа до сега, направо.
- Диазепам – проронва Нина и трие болезнено сухите си очи в опит поне малко да ги зачерви и надуе. Никакъв диазепам не е взимала.
- Разкарай се, разкарай се от живота ми и никога повече не се връщай – беше му изкрещяла в една вечер гореща като тази, и съвсем рутинно беше натъпкала в сака му за фитнес все същите работи, по-добре нечупливи, беше отворила предпочитания от нея прозорец, и го беше метнала сигурно на същата асфалтова кръпка, която винаги уцелваше. Предсказуемо, Кико се беше втурнал по стълбите с псувни, които целият вход вече знаеше наизуст, беше си събрал тениските, анцузите и маратонките под уличната лампа - Разкарай се! – продължаваше да реве Нина от балкона – Не се връщай повече - Кико също си знаеше репликите и на всеки бе ясно какво следва. Той ще спи у приятел. Утре ще носи шоколадови бонбони и толкова ще я мрази, че няма да хапне от тях, ще я остави всичките да ги изяде. Тя ще се е издокарала и ще е изчистила, ще скубе веждите си с мисълта, че му причинява болка, ще търка кухнята с телена четка, опита от миризмата на препаратите и собствения си гняв.
Искаха тя накрая да го изгони наистина. Искаха той накрая да си отиде до край. Не знаеха как. Заедно бяха от десети клас, заедно бяха от преди да са били поотделно. Вече осем години, последните пет, от които, ето такива и Кико винаги стоеше на вратата с кутия бонбони, а Нина обикновено му отваряше в същата пола, която щеше да носи и на погребението му.
Нина крещи от прозореца, Кико крещи от долу, докато заднишком пресича улицата и точно тогава го гази трамвая. Напълно първосигнално, Нина се втурна да прибере сака.
Телевизорът има двеста програми, но нищо не дават, тя лежи на канапето и гледа от този странен ъгъл, не й се спи, приятна й е жегата, всички прозорци са отворени, и в къщата на родителите й, които от три месеца са в Австралия на гости, нахлуват всички летни миризми на София. Някой пече месо. Някой пуши трева. Асфалтът сякаш се надига от собствения й стомах право в гърлото й. В последната съставка, мръсна, плътска, размекваща я от вътре, има нещо от кварцовите лампи в детството й, има непрестанно котарашко мяукане, има щурци и нощни състезания с мотори. Къщата е празна и голяма. След втория час с Нина вече е и разхвърляна.
Нина нищо не усеща. Не изглежда да скърби и сякаш се наблюдава от другаде. Само тъпата увереност, че е свободна, че може да живее съвсем друг живот, и някакво ненаситно желание за удоволствие. На връщане от погребението си купува два шоколада. Насилва се да изяде и втория, все така легнала на една страна пред телевизора, и малко по-късно започва да повръща. Пие вино, повръща и се смее до безкрай. Не е повръщала от дете. После тараши шкафовете на родителите си, рови в неща, които не са нейни, пие още, и още повръща, облечена в късата си пола. Намерила е ключа за мазето, вади старото си колело и се втурва пияна и без фар да кара по улиците, заедно с нощните състезатели и скърцането на спирачки, никого не чака по мигащите в жълто светофари, бакшишите бибиткат и крещят по късата черна кола, Нина размахва средни пръсти и се чувства недосегаема в мехурът, който я отделя от света, мехурът, който се надига в стомаха й, мехурът на жегата, забравата, желанието, мехурът на мръсните дни.
Така започват мръсните дни, и още повече мръсните нощи. Толкова е горещо, че целият град ходи гол, и никой никога не се прибира. Нина е решила да прави всичко, което до сега не й е стискало, безчувствена като никога, пробива дупки в ушите си, все едно е заспала и трябва да се събуди, веднага си сменя медицинските обици с дамски, трябва да живее, казва си а от новите дупки като досадна подробност тече лимфа в моментите, когато трябва да е притеснена, стресирана, ядосана или обхваната от скръб. Само дето тя не е.
Взима си отпуск и не се обажда на никоя от приятелките си, изчезва по своите бумтящи от жега улици, показва се на малкото дръзнали следобедни минувачи, тротоарите бълват горещина под онази черна пола, вечер слага блузи с деколтета и пие сама по барове, където до сега не е била, оставя мъжете да я заговорят, да я черпят, но няколко дни не посмява да скочи в дълбокото, всеки път когато някой сложи ръката си върху нейната дупките на ушите й потичат. От мехура на непоклатимото си спокойствие Нина се чува да казва лека нощ и колкото и бързо да върти педалите, нощния въздух никога не е достатъчно студен за да я захапе.
Една от вечерите на ръката и се събужда пушачески жест, от гимназията не е пушила, но мъжът, който е купил виното пред нея, изтръсква втора цигара от кутията си. Следва палене със запалка каквото го е гледала по филмите, разменени погледи над пламъчето, нещо лежащо под свлачището в някой ъгъл на главата й просто пищи от гняв, това е нетърпимо, банално, непоносимо, разкарай го, влизаш в инерция усвоена в последните десет зазорявания пред телевизора, но ръката й остава да държи неговата, в която все още е запалката, гледат се, а тя не гълта и на него му е ясно и тя ей сега ще избухне в смях, вече безсилна и възбудена в мехура си, той се навежда и я целува, има вкус на мастика и на тютюн, малко на повръщано, ужасен вкус има, но я повежда за ръка към тоалетната на бара, и Нина си мисли, че тръпките в корема й са по-скоро погнуса, от колкото възбуда.
Има още нощи и още мъже – таксиджии, осмелили се нещо да кажат за полата и велосипеда, които никога не успяват до край да осъзнаят, че Нина влиза в колите им за отмъщение, натовски войник от дискотека в студентски град, парти момчета – с по пет-шестина години по-млади от нея, гладки и срамежливи, бизнесмени в командировки, които „намазват“, барманът на едно от местата, където се появява няколко пъти, кой ли не и какво ли не, и нищо не чувства от вътрешността на мехура си, но гледа с бавно и тъпо любопитство, уверена, че накрая е свободна, и че точно така си е представяла живота хилядите пъти когато е хвърляла сака на Кико от онзи прозорец. Това са мръсните нощи. Мръсните дни минават в лежане пред телевизора, шоколад, вино и някоя и друга слънчева баня пред смаяните съседи на родителите й.
Друга от вечерите позволява на двама да я заведат на електронно парти, но нищо не се случва там. Момчетата танцуват, вперили очи в пулта и като че напълно забравят за Нина. В потния въздух на залата мехурът е още по-осезаем, сякаш танцуващите са механични, гора от манекени, които повтарят движенията си в мъглата от разноцветни прожектори и дим. Нина обикаля и си позволява открито за зяпа експонатите. Обикаля, а басите я гъделичкат по-добре от всяка среднощна история до сега. Някой я дърпа за ръката и се оказва в кръг с непознати, дръпва от някакъв джойнт, още нещо, което не е правила, от както на онова море преди десети клас Кико я е целунал, списъкът на задачите в упадъчния й живот получава още едно чекче, дръпва, но джойнтът има непознат вкус, забравила съм сигурно, мисли си, целува човекът, който все още я държи за ръка, и хлътва обратно в тълпата.
Малко по-късно музиката придобива неочаквана мощ и Нина танцува като луда най-отпред, точно пред пулта, усеща се да прави поклони към диджея, в главата и реват чудовища, вият сирени, настъпват армии, целият свят е на парчета, тя е на парчета, кожата й е настръхнала сякаш пуска неврони към другите в тълпата, чувства ги, обича ги, лицето й се разтяга, танцува по кости, човекът с джойнта отново е там и тя се хвърля да го целува, смеят се сред цветните лазери и басите които правят света на парчета, танцуват заедно и светът е на парчета и те се смеят, и тя е на парчета, на парчета като Кико под трамвая, на парчета е тя и животът й, и никога няма да се сглоби обратно, защото всичко е отишло по дяволите, няма какво да прави няма коя да бъде, вижда тялото си разчленено и захвърлено до кофа за боклук и знае, че то лежи там от дни, че нея е я е сгазил трамвая, започва да трепери, човекът с джойнта я прегръща по-здраво, сърцето й ще се пръсне, задушава се, няма страшно, повтаря той, няма страшно, ще мине, и я стиска все по-силно, целува я, обаче е страшно, защото в този момент животът й е на парчета, тя е мъртва, вижда се да подритва ръцете си до кофата за боклук, и това просто няма как да мине.
Тази нощ Нина влезе в апартамента за пръв път след погребението. Всъщност, човекът с джойнта я пренесе през прага. Обхваната от паниката си, го беше оставила пред пулта в търсене на вино, и когато най-после успя да се прибере в мехура си, вече едвам се крепеше на крака, апартаментът беше на съседна улица, беше най-близко, най-лесно. Прозорците бяха още отворени. Жегата все така се лепеше по стените. Сакът на Кико си стоеше под масата.
Сутринта беше в чаршафите от преди трамвая, беше като събуждане след операция с пълна упойка, световъртеж и ужасна болка в главата, за която да се държиш здраво, като въже, което те води през мрак и хаос и къде съм, кой си ти, какво правиш тук, в леглото на мъжа ми, който го сгази трамвай, само преди три седмици, изчезвай, разкарай се, какво ми даде снощи, психопат, изчезвай, махай се, в първия момент, в който погледът й се проясни. Човекът с джойнта изслуша всичко все още с торбата с баничките в една ръка и картонената поставка с кафетата в другата, беше започнал изречението с „добро утро слънце ясно“ но в главоболния мрак на Нина нямаше какво повече да се каже. Беше спокоен и мил тип. Остави закуската на пода, както по филмите се оставя оръжие, отстъпи назад към вратата и си тръгна.
Мръсните дни минаваха, на пазара едни плодове изместиха други, но имената им пак караха продавачките да дрънкат мръсотии, Нина обикаляше нагорещените улици в късата пола от погребението, денем пеша, нощем с велосипеда, забираше тоя оня, но мехурът й беше започнал да се пропуква. Първо плака до безкрай на някакъв филм. Защо плака сама не разбра, нито пък от къде може в нея да се е събрала толкова вода. Изобщо не помнеше да е пила вода от погребението насам, сълзите й обаче не миришеха на вино. Няколко дни по-късно се опомни на улицата пред апартамента и не успя да пресече трамвая. Три-четири пъти тръгва, и три-четири пъти блокира. Трамваи не се виждаха от никъде. Накрая реши, че не необходимо, свърна по пряката и отиде да се разхожда по други улици. На една от тях подвикнаха след нея. Нина спря, взривена от неочакван, невъобразим, неконтролируем гняв, ноктите й се впиха до кръв във дланите, обърна се срещу човекът с предложението и започна да му крещи. Блъскаше го с ръце все още затворени в юмруци и му крещеше, редеше за него, за майка му, за сестра му, като обладана от някакъв смерч се хвърляше върху непознатия, който беше дръзнал да проговори. Накрая той се принуди да я зашлеви. „До следващата нощ в бар Едикойси“ каза и отмина.
Мръсните дни минаваха и Нина правеше все същото, молеше се за бури, земетресения и вулкани, очакваше някакво грандиозно бедствие, което да преобърне света и да я извади от мехура, вино, шоколад и телевизия, слънчеви бани късно след обед, когато беше почти поносимо, бръснене на краката под душа около един, когато се събуждаше, късата пола, се переше и изсъхваше в жегата общо за 35 минути, непознатите мъже и квартирите им – все по-уродливи, една нощ ушите й потичат като река и повече не искат да спрат. Въпреки това не си маха обиците.
Вижда плакат за парти и отива. Намира човека с джойнта и танцува до него. Жегата е достигнала нови неподозирани степени и по ушите й текат реки от лимфа. Сложила си е панталон, за целта се е осмелила да се върне до апартамента. Той се усмихва плахо и гледа главно в другата посока. Нина си мисли, че между тях може би може да стане нещо истинско. Навежда се към него и казва „извинявай “. Типът я тупва по рамото ама съвсем леко, направо сапьорски, и продължава да танцува с поглед забит в другата посока. „Сега ще ме хване за ръка мисли си Нина и на сутринта ще се разхождаме по улиците докато изгрее слънцето. Сигурна съм, че няма да млъкваме никога, ще го науча да кара ски, и още колко партита ще има. Ей сега ще ме хване за ръка“ и цялата е нетърпение, залива я такъв копнеж, че още малко и ще се разплаче, опъната като струна, изострена за всяко негово движение, само да ме хване за ръка и всичко ще се оправи. Танцува като луда, движенията й стават все по-широки, усеща отчаянитето си като че пода на клуба се е превърнал в плаващи пясъци, от които се опитва да изплува с излишно ръкомахане, човекът си танцува до нея и гледа все в другата посока. „Как си“ обръща се към него, защото накрая не издържа „Добре, благодаря“, надвиква басите той и Нина го хваща за ръката, точно когато от другата посока се появява жена с две бири и приготвена на устата целувка. „Той е спокоен и мил тип“, осъзнава Нина, „ей сега ще ме запознае с гаджето си“, пуска му ръката и почти побягва от партито. Навън вали, все едно е трупало ярост с години, танцуват градушки и зад таксито се счупва огромен клон, почти цяло дърво.
В неделя сутрин, когато Нина се събуди, на вън пак грееше слънце, но през отворените прозорци в къщата на родителите й беше нахлул такъв студ, че трябваше да облече някой от пуловерите на майка си. Обиците беше изгубила, и дупките вероятно нямаше пак да се отворят. Имаше стъкла за метене, къщата беше пълна кочина, после трябваше да слезе до центъра и да види какво е останало от апартамента. Всичко това се нуждаеше от закуска. Тръгна по неделните улици пълни с хора, кучета и колички, деца крещяха от клоните на ябълките, докато родителите разтоварваха каравани или метяха пораженията от бурята, слънцето грееше стъклено - режеше на парчета локви, клони и обрулени плодове, режеше на парчета животът й, който можеше да се сглоби и по съвсем друг начин, сега, когато мръсните дни бяха свършили.
Длани
И от къде да знам, че ще стават все по-плитки
улиците, по които ходя,
докато дланите ми растат.
Лявата – кварталът който ми е писан,
дясната – този който ще си построя,
улици, които най-точно се следват със затворени очи.
Дворчетата на смъртта и запустението,
пешеходните пътеки на живота, тротоарите на любовта,
светофарът на късмета и паветата на знанието,
се смаляват всеки път когато пресека Раковска,
без някой възрастен да ме е хванал за ръка,
пристъпила отвъд ръба на дланите.
При някое завръщане,
когато къщите ми бяха до коляно
огледах се над покривите и видях,
- кварталите са длани, но кой е левият
зависи от планината, към която се обърна.
улиците, по които ходя,
докато дланите ми растат.
Лявата – кварталът който ми е писан,
дясната – този който ще си построя,
улици, които най-точно се следват със затворени очи.
Дворчетата на смъртта и запустението,
пешеходните пътеки на живота, тротоарите на любовта,
светофарът на късмета и паветата на знанието,
се смаляват всеки път когато пресека Раковска,
без някой възрастен да ме е хванал за ръка,
пристъпила отвъд ръба на дланите.
При някое завръщане,
когато къщите ми бяха до коляно
огледах се над покривите и видях,
- кварталите са длани, но кой е левият
зависи от планината, към която се обърна.
сряда, 24 март 2010 г.
Паузата
В една от паузите сънува
гигантски котки колкото дърветата
в една от боклучавите градини на Истанбул,
с пластмасови бутилки като пришки между ноктите.
Туристите предупредени да се пазят -
котките са приятелски настроени,
но невнимателни.
В една от паузите на София
когато смогът я е изтрил по краищата
и замазал по средата
довлича главоболието си в леглото,
а тя будува за да записва сънищата му.
Днес главоболието й е упорито като линейките,
които вият под прозорците,
на глутници към Първа Градска
влачат мършата си,
за да я късат по коридорите с резбованите пейки,
мозайките и ножиците,
кръв, марли, риванол и жълти фрезии.
В една от паузите той идва и й казва,
забравил, че ще го измислят,
или пък няма,
смазан и състарен в съня й,
че тя му трябва за да го спаси,
че нейни са лъчите и прашинките,
че е рисувал с нейните бои,
и най-сетне може да натисне „плей“.
В една от паузите се буди :
детският й писък, ехти по коридорите на Първа Градска,
но още чува срязването на мехура,
лежи под лампите върху дъска за гладене,
прозорците се пълнят със сляпа светлина,
която ей сега ще се разлее от очите й.
Което е забрало, трябва да се спука,
което е боляло - да се отреже,
ако е плакала - ще трябва да пищи,
защото иначе натиска паузата
и София ще става все по-сива,
а котките съвсем ще се смалят.
гигантски котки колкото дърветата
в една от боклучавите градини на Истанбул,
с пластмасови бутилки като пришки между ноктите.
Туристите предупредени да се пазят -
котките са приятелски настроени,
но невнимателни.
В една от паузите на София
когато смогът я е изтрил по краищата
и замазал по средата
довлича главоболието си в леглото,
а тя будува за да записва сънищата му.
Днес главоболието й е упорито като линейките,
които вият под прозорците,
на глутници към Първа Градска
влачат мършата си,
за да я късат по коридорите с резбованите пейки,
мозайките и ножиците,
кръв, марли, риванол и жълти фрезии.
В една от паузите той идва и й казва,
забравил, че ще го измислят,
или пък няма,
смазан и състарен в съня й,
че тя му трябва за да го спаси,
че нейни са лъчите и прашинките,
че е рисувал с нейните бои,
и най-сетне може да натисне „плей“.
В една от паузите се буди :
детският й писък, ехти по коридорите на Първа Градска,
но още чува срязването на мехура,
лежи под лампите върху дъска за гладене,
прозорците се пълнят със сляпа светлина,
която ей сега ще се разлее от очите й.
Което е забрало, трябва да се спука,
което е боляло - да се отреже,
ако е плакала - ще трябва да пищи,
защото иначе натиска паузата
и София ще става все по-сива,
а котките съвсем ще се смалят.
четвъртък, 4 март 2010 г.
изкушението
изскача от някакво дворче, дълга руса коса на опашка, видимо пет-шест години по-млад, незнайно защо по тениска в доста мразовитата нощ, айде да те черпим казва, лицето му е красиво, златно под уличните лампи, другото момче е с гръб, айде да те черпим изхилвам се и ме спохожда някаква съвсем нова мисъл.
после се сещам, че съм с колело и не искам да правя някакви катастрофи по и без това разкопания център. после се сещам колко крехко е всичко и как приключва обикновено. после се сещам каква съм им какичка. от устата ми излизат няколко омразни разумни съвета и отминавам.
понякога се питам защо съм такава каквато съм, дали съм си се избрала такава заради някоя поредна невъзможна стъпка, от тези, които ме парализират с години. от какво се страхувам и по-страшно ли е то от самото стоене пред страшната крачка, от самото замръзване? въпросът се върти напоследък - сигурно твърде много изкушения. изкушения като онова, което приятелка метна в една стая като граната и си излезе. гледахме как избухва убежището ни, хвърчаха парчета, мълчахме.
понякога се питам каква щях да бъда иначе, обаче няма изход, страхувам се, че щях да съм си пак същата...
няма значение, карането по нощните улици е онази златиста благословия, която ми трябва вечно, разбрицаният ми звънец се обажда на всяка бабунка, но на новата седалка съм като на кон, избягвам всички смъртоносни опасности по графа, аз съм нощния ти пътешественик, двама се целуват в средата на релсите, трамваят няма да дойде още шест часа, натрисам се в дупката за метрото, зад дебелите щори на петела пак върви хубаво парче, важни са златистите лампи, нощните звучи на софия, чайките, които се завърнаха, а така отчайващо бяха изчезнали през зимата, че направо ги бях отписала, четири светещи точки в нощното небе. все едно мойто сърце свети в небето над александър невски.
после се сещам, че съм с колело и не искам да правя някакви катастрофи по и без това разкопания център. после се сещам колко крехко е всичко и как приключва обикновено. после се сещам каква съм им какичка. от устата ми излизат няколко омразни разумни съвета и отминавам.
понякога се питам защо съм такава каквато съм, дали съм си се избрала такава заради някоя поредна невъзможна стъпка, от тези, които ме парализират с години. от какво се страхувам и по-страшно ли е то от самото стоене пред страшната крачка, от самото замръзване? въпросът се върти напоследък - сигурно твърде много изкушения. изкушения като онова, което приятелка метна в една стая като граната и си излезе. гледахме как избухва убежището ни, хвърчаха парчета, мълчахме.
понякога се питам каква щях да бъда иначе, обаче няма изход, страхувам се, че щях да съм си пак същата...
няма значение, карането по нощните улици е онази златиста благословия, която ми трябва вечно, разбрицаният ми звънец се обажда на всяка бабунка, но на новата седалка съм като на кон, избягвам всички смъртоносни опасности по графа, аз съм нощния ти пътешественик, двама се целуват в средата на релсите, трамваят няма да дойде още шест часа, натрисам се в дупката за метрото, зад дебелите щори на петела пак върви хубаво парче, важни са златистите лампи, нощните звучи на софия, чайките, които се завърнаха, а така отчайващо бяха изчезнали през зимата, че направо ги бях отписала, четири светещи точки в нощното небе. все едно мойто сърце свети в небето над александър невски.
Абонамент за:
Публикации (Atom)