понеделник, 5 май 2008 г.

Автомобилните дневници

това бих си го направила на фото тапет...

Седмиците се изтъркулват като в разказ от христоматията по литература, над поля и планини, прекосяват България и се завръщат, покрай априлски и майски простори, цъфнали генномодифицирани рапици, ярки като рейвърско шушляче, морета и облаци, и бури, и диви коне и все-още-сняг по върховете на Рила и Витоша, морета, рибарски селища, Балкана от изток до запад и от запад до изток, седмиците се изтъркулват, става все по-топло, а в мен се е загнездило някакво тежко и влажно усещане, усещане за плът, кал и пролет, малко неудобно. Може би всичко идва от стомаха, защото тези дни прекарах толкова много време в коли, колкото никога досега не се е случвало. Връщах се до София да заредя раницата и пак заминавах, люлеех се на задни седалки, или пък почивах добре прикрепена с колан към предни, или се търкалях в багажника на джипове по нанагорнища, и камънаци и римски пътища. Трудно ми беше да пиша, повече разказвах, разказвах на приятелите си, които си стояха в София, докато щъках, или на случайно срещнати спътници, от осемнайсти април насам, вече почти един месец, трупам снимки и автомобилни дневници в главата си, толкова много път се нави във мене, натежа, не знам от къде да започна. Вчера, когато се прибирах със влака от Лакатник, над вагона властваше смехът. Бяхме само познати физиономии от Артмосферик, опушени, поизгорели, натоварени с палатки, миришещи на дим, смехът се лееше, телефонните разговори се водеха групово, Венци свиреше някакви монголски гаври през десет седалки, почти не се познавахме всъщност, но това не ни пречеше хич. Беше някакъв такъв сближаващ момент. Влакът ни носеше през красоти и залези. Първия ми влак от много време насам. По-късно ще разказвам подробно за Елхово, Иракли и Ъртденс, сега просто трупам снимки тук...
(Това е черновата от преди точи текст - нещо, което щях да довърша преди Иракли, когато още си мислех, че ще е Кара Дере: Накрая, накрая трябва просто физически да реагирам, сливиците ми се подуват и задръстват гърлото ми, тараторът е почти неядлив, искам да живея на бисквити с топло кисело мляко, от ушите си вадя камъни, от очите тревички, главата ме боли, студът се сипе във време нестабилно като самата мене, няколко дни подранило лято са това, със всичките им обясними и необясними ефекти върху психиката, и върху физиката.
Всичко се обърка, не знам от къде да започна - разговор на Попа, който ще се окаже пророчески, безкрайните климатични зали на НБУ, Мишо Въжаров, който вече не прилича на плюшено мече, но е все така приятен за прегръщане, нощно каране по-цариградското без фар, за да отида на мястото, което по право ми се полага, мухахаха, четвърти километър.
Пред Хърбалайзър затъпявам, и провеждам едно почти безсмислено интервю. После осъзнавам колко много имам да ги питам. И как вече не мога.
Тълпата на четвърти километър е пролетно тресната от хормона, или пък фънка си казва думата, не знам, но всички се допират като танцуват и не е не приятно. Някакви македонски художнички се вият около мен, и незнайно защо държат да ми говорят на английски. Малко самотно се чувствам в тази иначе уютна тълпа.
После ме сполитат трима любими наведнъж, за да ме оплетът в някаква съвсем физикъл ситуация час по-късно.
И ето как би продължило : Раздавам юмруци и ритници приклещена на някакво канапе в чила, докато Пламен и Боян в поредния си двоен пристъп ме хапят, Кремена се опитва да ми помогне, и се оказва също спипана, при това отгоре ми. Заклещена съм между трима от най-добрите си приятели в меко казано неприемлива поза, на публично място, а куп изциклили парти типове подскачат покрай покрай нас и не ни удостояват с капка внимание, докато не изливам половинлитрово шише вода върху Пламен и Боян.
По-късно говорим всякакви дивотии, фантастики и мръсотии седнали върху сергия на някакво пазарче в Дървеница, пием сутрешни кафета, хилим се, разиграваме шоу за продавачите от денонощната лафка. По-късно си взимам душ, оставям си гривната на ръката, обаче, ям някаква божествена баница на Плиска. От онези дето са божествени докато са горещи, а после стават отвратително мазни, разтегателни и несдъвкваеми. Искам с тен казвам на ранната съботна баничарка. Тя ми избира баница от Кот`д`Ивоар .
На спирката има две интернирани кучета, и ме муфтят. Аз обаче вече дъвча някакъв сладкиш, и сладко няма да им дам. Излизат от подлеза на бегом - коренната глутница ги е погнала. Личи си, че са току що кастрирани, а после някой го е домързяло да ги върне на правилното място. Просто ги е стоварил на Плиска. Мъжкото прилича на вълк, ако не броим клепналите уши. Мега нахално е, може би е стояло твърде дълго в приюта. Изправя се на задните си крака, подпира се на мен с предните и ме гледа в очите. По този начин на ръст е почти колкото мене. Харесва му също да дъвче крачолите ми. Струва ми се че куца и с двата задни крака, после разбирам защо - има по един допълнителен пръст на всеки. Затворникът и шестопръстият значи...
Женското е по-дребно, горе-долу колкото Хъси, на видима възраст десетина месеца, и е толкова оранжево, и толкова прилича на лисица, че даже очите му са рижи на цвят. Доста по-стеснително е, но в един момент решава да ми повярва. Застава до мен докато седя на парапета на подлеза. Тогава минава македонската художничка, все още нахлупила зелена качулка на главата си. Здраво. Казвала се Ана. Сяда до мен, слънцето грее хоризонтално в лицата ни. Мълчим и се усмихваме. Някакви хора са излезли от вкъщи твърде леко облечени. Изпаднали сме в някакво блажено съзерцание, и просто мълчим. Не знам дали ще се срещнем пак... Може би тя е измислен герой? Може би съм заспала за малко на спирката съм я сънувала?
Оранжевото куче с оранжевите очи изглежда още по-оранжево от изгрева, иска да пресича цариградското от горе, и ме е страх, че ако го дръпна рязко ще побегне пред колите. Заставам на пътя му, преграждам го от колите, и докато го качвам обратно на тротоара един автобус едвам не ме прегазва. Спира червената стрела и отпрашвам към Елхово. Тайно се моля лисицата да оцелее.
После в срядата я виждам на сцена. Оказва се момче. Лежи на персийския килим, който Хари довлече около 22ри. Сряда е 23ти, сега като се замисля. Сякаш някой миксира два различни мои живота от края на април - 22ри е в другия блог.
Значи 23ти е, килимът го е навалял дъжд и вече не е на поляната, някой го е прострял между облегалките на няколко пейки и рижото куче лежи от горе му като в хамак. Цялото е мокро. Оказва се мъжко.
Физикъл обаче са петък и събота, защото след всичко това дечурлигата в Елхово се изкатерват по нас, а аз само позаспивам в колата от време на време, пия морковени сокове, карам колело с Ангелина на кормилото - сиреч за пръв път возя някого, припяваме съмър уайн, която се оказва любима и на Стела, хилим се до там и обратно, а децата в Асеновград, диви-подивели ни разказват играта. Връщам се вкъщи намачкана като тесто. )

Това плюшено куче е общо за доста деца в интерната. Според възрастта и отношението е различно. Пенка все още е с прическа като на момче. Отива й - Диди казва, че прилича на Натали Портман. Сега обаче са подстригали и Ангелина и не знам защо ми става толкова мъчно от това.
В Елхово агресията беше само на шега. За това пък, едно четиригодишно шоколадово момченце на име Шекерчо направо ме преби в Асеновградсия дом. Млатеше ме със жизнерадостна физиономия, риташе ме по пищялите, би ме с книга, покатери се по мен за да увисне на косата ми, но аз не посмях да го ударя. Момченцето не можеше да говори и когато си тръгвахме, не пожела да ме прегърне - очевидно в неговите очи не бях отговорила на опита му да установи контакт.

И този път ми беше най-трудно да се разделя с Ангелина. Тя просто си ме отвлече почти в началото, заведе ме в един храстак и там двете седяхме на тревата и си говорихме около час. Набивахме зелени джанки, които в Елхово упорито наричат сливки. Ангелина и едно по-голямо момиче от "трудната група" са си направили малка къща в един от онези храсти, които цъфтят с нещо като булчински букети за Барби. Каза ми, че мога да спя там, или през счупения прозорец да пропълзя в мазето на общежитието. Май планираше да остана там.
Това момче не спираше да плаче, въобще, странно но от всички деца, точно на него не можах да запомня името.
Всички деца в беседката ме питаха какви мелодии, снимки и игри имам на телефона. Сториха ми се капризни малко - имат телефони и искат да имат всички тези глупости в тях. Още се чувствам надменен непритежател на мобилен. Твърде от скоро го имам, твърде много го държа изключен. Казах им, че нямам такива глупости на телефона, че е евтин, стар, и нямам нужда от друго освен да казва ало... Малко по-късно ми хрумна, че телефоните на децата от интерната със всичките им игри и мелодии, сигурно точно това не могат - да казват ало, защото няма кой да го каже отсреща. И се почувствах като последно лайно.
Рапицата ни преследваше като някакво халю от София до морето и обратно. С Диянка и Стела й се радвахме, но Янина каза, че била генномодифицирана. Това са две различни пътувания, но все пак ми стана гадно, как може нещо толкова, толкова жълто да е ГМО? не може ли просто да си свети. Впрочем полята воняха на нещо средно между цветен нектар и мърша. На насекомите явно им харесваше, но докато се снимаме в жълтото всички се разкихахме.
Иракли винаги ме среща така - не знам защо. Само първия път когато отидохме грееше слънце и морето беше тихо. Сигурно е нещо между мен и плажа. Сигурно ми е нужна бурята. Цялата тая суровост ме успокоява. Почивам си сред дъждове, събарящ вятър и пръски. И този път ми беше хубаво студено. Иракли ме захвърля в мълчание. Чувствам се като детето в семейството, за това просто се мотая по плажа. Леко неудобство се стели заедно с почти микроскопичните пръски. Тършувам в пешова колиба. Един от надписите на тавана казва "моля ви, не трийте този надпис". Някой живее и сега там, виждам нещата му, каше игли и конци, бръснарски ножчета, одеала, и малко се притеснявам да не ме спипа, докато се мотая из дома му. Притеснявам се и да не срутя въпросния дом върху главата си. Една от стените и част от покрива вече са хлътнали.
Тършувам и във Форт Нокс - огромна част от него е згоряла и не е трудно да се сетиш защо. Тук таме по дънерите на дърветата все още стоят завързани метални бутилчици пълни спарафин - лампи каквито има на върха на факлите от Практикер и Бриколаж. Изгорели са някакви четирсетарски каски и хиляди боклуци. Всъшност - това са оцелелите, черни, метални предмехи. Изкушавам се и свалям знамето, което съвсем невредимо се вее над изгорелия форт. После тръгвам по пътеката навътре към разни брезентови навеси. Саждите от лампите още са пресни. Някой ще прави и нови пожари. Някой е измил ракиени чашки и ги суши върху бяла кухненска кърпа под една от тентите. Някой още живее във Форт Нокс. Изнизвам се тихомълком, преди зелените марули за ме линчуват, за дето съм се гъбаркала със знамето им.
Янина казва, че тренирали бойни изкуства с пръти по плажа.



Мело-хипо-халю-балю, тази прахосмукачка е изплувала, само защото преди това е стигнала до дъното. Слушам си Фючър Саунд ъф Лондън по плажа, и нещеш ли зарибявам Янина. Решавам обаче да не й ги давам, твърде филмови са, твърде зациклящи, твърде свързани с реалността. Не й е сега момента за Иснес. Нека първо излезе от филма, нека отиде до края на света и се върне, пък тогава да си прави душата на мармалад. Иначе ще стане като с мен...Но няма страшно, I'm getting over it, and I'm doing fine... Точно както и тя в крайна сметка.

Това са пропастите от върха на Нос Емине. Служат за съзерцаване и мислено летене. Тук някъде Бяха измислили да правят каменна кариера, но се осъзнаха навреме... Междувременно в самата Емона зидат каменни къщи и както се оказа крадат материала от доскоро учудващо запазените останки от средновековен манастир. Н. реши да ни ги покаже, и направо го втресе, когато откри стените на манастира и постройката разкопани до основа. Н. е археолог, който ходи на Иракли от ранна детска възраст, и разбирам защо първата му реакция беше "ако имах пушка". Манастирът още не бил проучен, той планирал да кандидатства за финансиране и да започне разкопки...



Това вече е рибарското селище край Бургас - Ченгене скеле. В това спонтанно формирало се селце ядохме супер вкусна риба, гледахме отраженията на незаконните къщички и рибарските лодки, и поне аз, на сериозно си помечтах да съм clandestina някъде там...

А това е просто залезът по пътя към София... И още рапица, разбира се, рапицата е главен герой в този бавно-разгръщащ се пост...
В сряда паднах на глава, и след това на веселия семинар в Червената къща не посмях да правя кълба напред, въпреки, че точно това исках да правя. Не биваше, все още бях твърде зле, светът се движеше четири пъти по-бързо отколкото можех да реагирам, изпусках зеленото на една улица, над главата ми прелетяха изтребителите, които тренираха за парада на шести май, скочих от колелото си и побягнах, като се предпазвах с ръце от неясната опасност. В пълна паника се пъхнах под козирката на някакъв магазин, а колите набиваха спирачки пред захвърления ми на улицата велосипед.
В четвъртък си наваксах по тази наклонена, пружинираща, гъста, торфена ливада. Търкалях се и се хилих. А после забравих един куп думи на български - думи като вилица или шалте, или чорап, и без да се усетя изтичаха от устата ми на английски в средата на някое изречение, и не можех да си ги преведа обратно на български. Хората ме гледаха все едно съм от колежа...
Когато дойдоха Кат, Иън и Марк и тръгнах да говоря на английски, открих че просто не мога да спра, леех се като изпусната дига след три дни срамежливо мълчание и една незнайно как изнесена презентация, леех се, а когато Кат ми отговаряше на български, понякога не я разбирах...

В типито четири дни като пулса на Артмосферик бият джембета. Дими тежък огън от който хората почервеняват а очите стават все по-дръпнати. Някои въобще не излизат - преди да си тръгна са станали истински индианци. Аз само се пробвах да стоя вътре, но от очите ми потекоха реки, гласът не можеше да припява на гъбените рими на Патилан, от диджовете свят ми се зави, и изпълзях през тунелчето, обратно при каките от Желен, които до откат пържеха палачинки.

Това не е опит за убийство... Просто "строим живота нов" (да, бе, да, всички така казват...)


Подготвяхме презентацията дълго-дълго. Накрая излязохме с другата Яна, след куп неуредици, изнервени музиканти и тревоги и изненадващо за самите себе си, овладяхме положението като едни нови иваниандрей на фестивалната култура. Хората ни слушаха, някои се заяждаха, но ги затапвахме, а някои дори си оставиха мейлите или си купиха тениски. Изложбата стоя още ден два и предизвика поредните ми злощастни приключения с багаж. Този фестивал беше посветен на багажа изобщо...
На Артмосферик видях и няколко истински рейвъра - облечени в шушлячета и повтарящи роботски движения от ерата Индиго. Мило ми стана някак си, като когато открия сувенирно шишенце с розова вода от соца, или пък дъвка Лъв ис.


Вода горе не феста нямаше, трябваше да слизаме до входа за да пълним десетлитрови бутилки - изживявах се като африканка и носех една на главата си, докато открих перфектния баланс - ако се наведеш на зад можеш да подпираш товара само с една ръка, а гърба ти да е прав и да не се уморява. Последното върви задължително с предизвикателно поклащане на бедрата - просто равновесието го налага.


Сметището в Искърското дефиле го охранява Волен, при това леко обратен. Опитахме се да го снимаме, и някакъв местен трол ни се разкрещя.

Това е логичният финал - парчето на Морчийба, което ме преследва по целия път... Още от средата ще добавя по-късно...
What do you feel
When you let go of the wheel
Can you take a leap of faith
Will you face the change of pace
There are worlds out there
Beyond compare
Going on a journey
Somewhere far out east
We'll find the time to show you
Wonders never cease
All that we've been through
Brings my soul so close to you
Why not cast your fears aside
We can laugh until we cry
There are worlds out there
Beyond compare
Going on a journey
Somewhere far out east
We'll find the time to show you
Wonders never cease



3 коментара:

  1. А снимките са прекрасни..
    :)

    ОтговорИзтриване
  2. Здравата си се напътувала напоследък, ще има да разправяш някой ден.
    Защо си направила да може да се пишат коментари само с гугълски акаунт?

    ОтговорИзтриване
  3. прекрасни пътеписи и пътефотоси:)

    ОтговорИзтриване