децата се абстрахираха

мъртвите музиканти

Плаче тромпетът за онази смърт,
която оставя сметките неплатени,
чиниите неизмити,
песните недописани,
оставя приятелите със скъсани струни
и плачещи тромпети.

Хълца тромпетът за онази смърт,
с която застиват смеховете,
а мъртвият потъва изведнъж,
не знае още, че умира,
съвсем без да иска.

Пищи тромпетът за онази смърт,
в която е разбрал,
че няма да изплува,
че така непреднамерено ще свърши всичко -
с удавяне,
но всъжност заклано по средата.

***

Той направи едничкото правилно нещо -
умря на сцената
прожекторите бяха светлината в края на тунела,
а публиката виеше от завист,
прецакана -
истинския ъндърграунд е на небето.

друг път

това е животът, в който не ми е позволено да остана, прашинките в лъчите на една твърде уютна къща, хора полегнали по цветни канапета, зимата, която слава богу се стопява. това е животът, който оплаквах, животът, който ще напусна, за да тръгна с първото слънце по улиците, да си пия чая на покрива на радиото, да правя крачки, пред които стоя парализирана от месеци, стоях като улично куче пред тоя живот, преди да го загърбя и да продължа.
идва ново време, вятърът носи нови облаци и, макар да не съм защитена от бурите, поемам по пътищата им, изоставям зимата, която още няколко пъти ще прави опити да се върне при мен, и тръгвам на някъде. дали ще имам смелост да направя всички стъпки, пред които съм замръзвала до сега - не знам, но вече направих няколко, и тръгнах по друг път.

Гнездото на годините

гнездото на годините е в пръстите,
загнездват се черупките във ставите,
дните, едва излюпени отлитат,
гнездото на годините е в онзи ъгъл,
който не мога нито да доизмета,
нито да добоядисам,
в панера пълен с ключовете
на вече откраднатите колела,
във запъртъците на стихове,
изгубили контурите си
преди да се излюпят
и ако взема да ги счупя ще се разсмърдят,
а как се чупят стихове ми е добре познато,
защото точно там гнездят годините.

вдовишка баница

Тогава разбираш –
смъртна присъда за бащите, артритна за майките
това е обяснението на клисавата баница,
която пъхаш във фурната,
фабричното тесто запушва мъката
и гостите на панахидата преглъщат.

Тогава разбираш -
смъртна присъда за бащите, артритна за майките
и че ти остава да гледаш само
как дните ти се свиват, изкорубват се
вените застават посинели срещу теб,
ръцете ти сковани в студено тесто.

Тогава разибаш -
смъртна присъда за бащите, артритна за майките
това е обяснението на клисавата баница,
която, от всичките жени на мъртвия,
ти пред, пред, пред-последната, единствената майка
печеш по равно за него и баща си.

аз си слизам на спирката

Хората мрат от бяла смърт,
аз ще умра от тиха,
наблъскана в мълчанието ти като в автобус,
заседнал наникъде,
немърдащ между червени стопове и скреж,
по канала, потните пътници разкопчават
черните си палта.
Мълчиш твърде близо
и погледът ти настоява.

Хората мрат от черна смърт,
аз ще умра от потна,
удавена в мълчанието ти като във блъсканица,
заклещена в жадния ти поглед,
коремът ми се свива от начина по който се натрапваш,
надвисваш над мене сърдит и висок,
изблъсквам желанието.
Мълчиш твърде близо
и погледът ти настоява.

Точно преди да те погледна в очите
и да ти кажа да се махаш,
не помня какъв цвят са
сини или кафяви,
потни или тесни,
мазни или груби,
пробягвам през погледа ти като през жарава,
изблъсквам си път през мълчанието
и си слизам на спирката.

Жената на хаоса

Добри мой, вместо в теб се влюбих в сатира,
в козите му крака,
в косматия му гръб
в проклетото му чувство за хумор,
което предлага вълнуващ секс.
Грозен е като сатир,
но думите му са силни,
а делата мътни.

Добри мой, вместо в теб се влюбих в сатира
във сочния пъкъл,
в богатия му бяс,
във острите му зъби
във голото му теме.
Помислих, че мога да му ушия погубените години,
да му изпека едно топло минало,
да му подредя един човешки живот.

Добри мой, поисках да бъда жената на хаоса,
и осатнах пред прага му.

Петната

Такива неща тлеят по масата между приятели
трупат се с празните чаши от клюки и смях
капят като стопен целофан в пепелника
точно такива неща.

Такива неща тлеят по масата между приятели
само трябва да внимаваш
кой до кого ще седне, кой на кого със гръб,
кой ще се бави да си допие за да си тръгва сам
само трябва да внимаваш и ще ги видиш.

Такива неща тлеят по масата между приятели
днес не говорят без тикове.
затъват в спорове за литература,
после мълчат и преглъщат горещите капки стопен целофан.

Моментът се събира, набъбва, увисва,
ще се откъсне, ще капне,
ще вземе да си тръгва,
ще вземе да си легне,
във пепелника,
един след друг си взимаме палтата,
оставяме нещата да си тлеят,
момичето затваря бара,
и мисли, че петната по масите които бърше,
са изгорено от цигари.