Молитва от кръговото

В деня, в който се счупих,
не разбрах какво ми се случва,
нямаше падане.

Видях стъклата в краката си.

За миг ъглите се разместиха,
движенията прескочиха,
престанах да докосвам земята.

Спрях в средата на кръговото
невидима и безвредна.
Колите ме обливаха и отминаваха.

Спрях в средата на кръговото,
защото не знаех как да продължа.

Наведох се и видях стъклата.
Вдигнах ги към небето.
Наведох се, взех още,
вдигнах ги към небето.
Навеждах се, събирах, вдигах
и така седем години.

Приеми тези стъкла,
защото някой може да се пореже.

сърдечен червей

Докато приятелите седят и спорят
има ли бог
и има ли карма,
и има ли разум,

голямата западно-антарктическа ледена шапка поддава.
Водата нахлува в скритата депресия.
Дълбае леда като червей,
превръща го в киша,
която ги повлича след себе си
далеч отвъд границата на обратимото.

В следващите години приятелите ще наблюдават
как водата се вдига с 3 метра.
Улиците бавно затъват.
Основите на кооперациите в други градове шупват разядени.
Мазилките се надуват.
Техният собствен град се пренаселва
с бягащи хора, нападнати от тропически паразити.

Постоянното местене
ги превръща в прашни замаяни животни,
все още ходещи,
но вече проядени от червея.

Точно сега сателитите наблюдават от космоса тихото бедствие.
Хилядите километри ледник
рухват под собствената си тежест.

Бог е сърце,
казало момичето с раздърпаното деколте в градинката.
И още:
отивам да се видя с баща си -
с един такъв тържествен тон,
че тя се почувствала неудобно,
сякаш всеки е длъжен да се вижда с баща си.
Не могла да си спомни от къде познава
съненото, подпухнало лице
и не поискала да го събуди.
След като се разделили,
момичето се олюлявало малко пред нея
по същата улица,
а тя нарочно вървяла назад
и не желаела да започне разговора наново.

Ако там има някакъв разум, казва,
като го гледам какви ги върши,
не искам да знам, че го има.

Тропическите червеи настъпват
с глобалното затопляне,
вече са прояли не малко сърца.

Колело

Не знам какво ме кара нощем
да се въртя в това колело,
докато всички други спят
свити в талаша.

Ръцете ми прехвърлят металните пръчки,
една след друга,
една сред друга,
една след друга.

През прозорците на магазина за животни
надвисват неподвижни сенките на прибиращите се.

Тичам и понякога се опитвам да спра,
но колелото ме събаря,
търкаля ме,
блъска ме.
Успявам да се изправя
и продължавам да тичам,
защото няма друг начин,
и това продължава докато камъкът строши витрината.

Обръщало

Градинарят от вход Ж
единствен не мечтае да спре времето.
Той едва дочаква да дойдат сезоните.
Превърта напред годините, 
докато бръшлянът покрие цялата стена
и между клоните му се заселят животните 
от панелните блокове. 
Превърта още
докато порастне сянката на кестена.

Тогава сковава пейка.
Сяда.
Най-после се спира.