Докато приятелите седят и спорят
има ли бог
и има ли карма,
и има ли разум,
голямата западно-антарктическа ледена шапка поддава.
Водата нахлува в скритата депресия.
Дълбае леда като червей,
превръща го в киша,
която ги повлича след себе си
далеч отвъд границата на обратимото.
В следващите години приятелите ще наблюдават
как водата се вдига с 3 метра.
Улиците бавно затъват.
Основите на кооперациите в други градове шупват разядени.
Мазилките се надуват.
Техният собствен град се пренаселва
с бягащи хора, нападнати от тропически паразити.
Постоянното местене
ги превръща в прашни замаяни животни,
все още ходещи,
но вече проядени от червея.
Точно сега сателитите наблюдават от космоса тихото бедствие.
Хилядите километри ледник
рухват под собствената си тежест.
Бог е сърце,
казало момичето с раздърпаното деколте в градинката.
И още:
отивам да се видя с баща си -
с един такъв тържествен тон,
че тя се почувствала неудобно,
сякаш всеки е длъжен да се вижда с баща си.
Не могла да си спомни от къде познава
съненото, подпухнало лице
и не поискала да го събуди.
След като се разделили,
момичето се олюлявало малко пред нея
по същата улица,
а тя нарочно вървяла назад
и не желаела да започне разговора наново.
Ако там има някакъв разум, казва,
като го гледам какви ги върши,
не искам да знам, че го има.
Тропическите червеи настъпват
с глобалното затопляне,
вече са прояли не малко сърца.
