сърдечен червей

Докато приятелите седят и спорят
има ли бог
и има ли карма,
и има ли разум,

голямата западно-антарктическа ледена шапка поддава.
Водата нахлува в скритата депресия.
Дълбае леда като червей,
превръща го в киша,
която ги повлича след себе си
далеч отвъд границата на обратимото.

В следващите години приятелите ще наблюдават
как водата се вдига с 3 метра.
Улиците бавно затъват.
Основите на кооперациите в други градове шупват разядени.
Мазилките се надуват.
Техният собствен град се пренаселва
с бягащи хора, нападнати от тропически паразити.

Постоянното местене
ги превръща в прашни замаяни животни,
все още ходещи,
но вече проядени от червея.

Точно сега сателитите наблюдават от космоса тихото бедствие.
Хилядите километри ледник
рухват под собствената си тежест.

Бог е сърце,
казало момичето с раздърпаното деколте в градинката.
И още:
отивам да се видя с баща си -
с един такъв тържествен тон,
че тя се почувствала неудобно,
сякаш всеки е длъжен да се вижда с баща си.
Не могла да си спомни от къде познава
съненото, подпухнало лице
и не поискала да го събуди.
След като се разделили,
момичето се олюлявало малко пред нея
по същата улица,
а тя нарочно вървяла назад
и не желаела да започне разговора наново.

Ако там има някакъв разум, казва,
като го гледам какви ги върши,
не искам да знам, че го има.

Тропическите червеи настъпват
с глобалното затопляне,
вече са прояли не малко сърца.

Колело

Не знам какво ме кара нощем
да се въртя в това колело,
докато всички други спят
свити в талаша.

Ръцете ми прехвърлят металните пръчки,
една след друга,
една сред друга,
една след друга.

През прозорците на магазина за животни
надвисват неподвижни сенките на прибиращите се.

Тичам и понякога се опитвам да спра,
но колелото ме събаря,
търкаля ме,
блъска ме.
Успявам да се изправя
и продължавам да тичам,
защото няма друг начин,
и това продължава докато камъкът строши витрината.

Обръщало

Градинарят от вход Ж
единствен не мечтае да спре времето.
Той едва дочаква да дойдат сезоните.
Превърта напред годините, 
докато бръшлянът покрие цялата стена
и между клоните му се заселят животните 
от панелните блокове. 
Превърта още
докато порастне сянката на кестена.

Тогава сковава пейка.
Сяда.
Най-после се спира.

Нощем

Гигантската машина
прекосява града на части,
каквито никога не сме виждали.

Около един
движението спира,
сините светлини се блъскат в дъждовните завеси
като оплетени врабчета.
Жълтите светлини се плисват по таваните на спалните
като разлят бензин.
Съседите се събуждат в треперещите си легла,
но не поглеждат през прозорците.

Шествието преминава по улиците с тих космически тътнеж.
Пияният мълчаливо отдават чест.
Видял е нещо непонятно
като семената,
които се протягат под пръстта.

Непознатият

Докато гледа през прозореца как от апартамента на съседите една след друга се сипят дъските от разбитото дюшеме, Ели осъзнава, за пръв път, че предметите не падат на земята в момента, в който ги пуснеш. Падането не е мигновено като телепортацията и телевизията, падането изисква време, понякога достатъчно за да се произнесе цяла дума или няколко мисли да минат през главата ти. Пробва да види какви мисли може да минат през нейната, докато дъските падат, но не може да се съсредоточи заради непознатия.

Той стои под прозореца й и почти не мърда, но сигурно знае, че Ели го гледа. Мъжете не бива да се гледат, иначе усещат и се усмихват с половин уста. Гредите от дюшемето падат с трясък съвсем наблизо, точно зад двуметровата ограда, която разделя двора. Иска й се някоя дъска да може да се отклони от и без това извития си и неправилен отвес, да прелети над оградата и да го удари по главата, покрита с хартиена рекламна шапка на една от новите партии.

Ако непознатият влезе и се качи по току що измитото от нея скърцащо дървено стълбище, ако чуе дъха му пред вратата си, ако той почука или позвъни, тя няма да знае какво да направи - дали да отвори, или да се натика едвам-едвам под леглото на Баба и да затаи дъх, доколкото може. Баба й няма да каже нищо, защото тя вече само лежи и понякога се задавя. Непознатият някак ще си отвори, и тогава Ели ще трябва да лежи под леглото съвършено тихо и неподвижно, за да не я чуе той.

В такива моменти изключително важно е да не кихаш. Ели е сигурна в това, хората под леглата ги хващат, когато кихнат, а тя не е мела отдавна и сигурно отдолу се е натрупал много прах. Не й е ясно какво става, когато те хванат, но Маминка често я предупреждава за това и Ели се усеща като последната матрьошка в редицата - плътна маса, която не се разделя на две, и от която нищо повече не можеш да извадиш. Маминка не е доволна от появата й и обвинява непознатите мъже.

Непознатият, обаче, не изглежда опасен. Дори от прозореца Ели може да прецени, че е по-едра от него. Не вдига поглед от телефона си.

Тя за малко се отдръпва от прозореца в антрето и превърта ключа още два пъти. Когато поглежда отново, непознатият все още си е там. Ели се запитва каква мисъл ще има време да си помисли, докато саксията да пада върху главата му.

Сувенири от Париж

За сватбата им подариха пътешествие до Париж. Тоест самолетните билети. Родата беше събрала пари и им беше резервирала два полета, с десет дни разлика, нещо като кратък меден месец.

Иван и Блага минаха през паспортната проверка със свити стомаси. Бяха си изкарали международни паспорти специално за случая. Сега вече можеше да се пътува навън, но все още изглеждаше невероятно и двамата фантазираха, че ще ги върнат. От самолета не се притесняваха. Бяха се возили много пъти до Варна. Кацнаха на едно летище, толкова голямо, че да се загубиш и точно това направиха. През огромните прозорци на секторите за пристигащи отдавна се беше стъмнило, когато един хърватин на смешния си език успя да ги качи на влака за Париж.

В центъра затърсиха хотел, но почти навсякъде цената на една нощувка беше колкото бюджетът им за цялото пътуване. Накрая намериха един католически пансион, където монахини в сиви престилки ги разделиха в спалнята за мъже и тази за жени, понеже Иван и Блага имаха брачно свидетелство само от общината на Район "Червена Звезда" и то само на кирилица. Никъде по документа нямаше картинки с ангелчета и халки и сестрите решиха, че нещо ги ментят.

В пансиона лампите бяха загасени още в десет и всички други спяха съня на праведниците за да не се успят за ранната закуска. Иван и Блага се разбраха да се видят в коридора, когато се настанят. Един по един срещнаха студения и уморен поглед на монахинята, която нощем дежуреше зад едно боядисано в сиво бюро, тъжно й кимнаха и се прибраха по стаите си. Те бяха тъмни и напълно еднакви с изключение на това, че в едната хъркаха мъже, а в другата жени. Всяка беше по-скоро зала и съдържаше по десет тръбни двуетажни легла, също толкова шкафчета като от съблекалнята на басейн и огромни плакати с прилични на хипита католически светци. И в двете завесите бяха дръпнати встрани и отвън нахлуваше светлината на една и съща улична лампа.

Събудиха ги за закуска в шест и нищо чудно, че всички мълчаха. Само в ъгъла на трапезарията, под плаката на многоцветната, сияйна, обгърната в пъстри шалове и дрънкулки Дева Мария Иван и Блага си шушнеха нещо. Закуската се оказа сериозна афера. Не бяха очаквали повече от сладък чай (с бром каза Блага) и вафли, но монахините хранеха питомците със сирена, салами, масло, яйца, сладко, кафе, чай, течен шоколад в съвсем малки кофички и едни странни плаващи тестени неща, които хората изсипваха в паници с мляко или сок. Другите си правеха сандвичи за по-късно, но на Блага и Иван им се стори срамота.

Прескачаме напред. Блага и Иван са си намерили друг пансион, където спят на двата етажа на едно и също легло. Вторият пансион е направо кирлив, пълен с омачкани, недоспали юноши от Западна Европа, които пушат странни цигари с мирис на изгоряла пластмаса. Блага и Иван вече не се свенят да си правят сандвичи от закуската като всички останали. Цените в Париж имат основна заслуга за това. Двамата се дивят на непознатите цифри. Като гаврошовци се любуват на витрините и музеите отвън. Много добре си правят сметката и  се отказват от всички глезотии за да оцелеят до десетия ден, но след едно загубване, когато наистина се налага да вземат такси, остават напълно без пари.

На сутринта, когато установяват това, Париж престава да им се струва така красив. Париж е огромен град, улиците му са пълни с бибиткащи, пушещи коли, които не помръдват в задръстването, гълъбите ти крадат сандвича от ръката, а френският, който и двамата са учили в университета се оказва напълно различен от този на французите. Хората, с които се разминават по безкрайните булеварди, не са облечени по "последна парижка мода". Има мъже по анцузи и жени в скъсани чорапогащи. Има омачкани шлифери и износени обуща, а по тротоара лепнат дъвки и дебнат кучешки лайна. Мирисът на недостъпната храна от ресторантите започва да ги отвращава.

Платили са пансиона още когато са се регистрирали и това донякъде ги спасява. Имат къде да си държат багажа, имат покрив над главата си, имат закуска. През деня могат да останат сами в стаята, скрити от постоянните парижки дъждове и когато почивката им дойде в повече, се посдърпват. Когато, обаче, и цигарите свършват Иван изфучава ядосано навън и не се връща цели 16 часа. Блага знае точно колко дълго не се е прибирал, защото го чака и то горе-долу във същата поза. Приседнала с прав гръб на ръба на леглото, точно срещу големия пластмасов циферблат на часовника. В реакциите на Блага има една тежест, тя трудно помръдва, но все пак за 16 часа успява да се притесни.

- Срещнах един българин - казва Иван, когато се появява посред нощ. Блага не съжалява, че в този ден не е разглеждала Париж, защото навсякъде има едни и същи булеварди, с едни и същи вечно бързащи дребни хорица и едни и същи вечно бучащи автомобилни задръствания. В България Блага ще се хвали, че в Париж е видяла задръствания като по филмите.  Хич не били приятна гледка, ще добавя, за да подсили превъзходството си на личност, излизала в чужбина и издигнала се над възхитата от западния свят. Но това ще е после. Сега Иван казва, че ще я води на ресторант.
- С какви пари - пита Блага и Иван само се изхилва.

Ресторантът се оказва турска закусвалня, където с огромен нож режат месо от огромен шиш, и го увиват в нещо като палачинка. Картофките миришат ужасно, а за пиене има само Оранжина, но Иван и Блага се тъпчат лакомо със всичко, което не прилича на закуска в пансион.

Българинът се казва Ремзи и е от Силистра. Сяда на тяхната маса, но е от мълчаливите. След като привършват с дюнерите, Ремзи кимва към една врата в дъното и Иван повежда Блага към кухнята. Там измиват малкото използвани чинии, големите баки за сосовете и кутиите за зеленчуци. Нарязват една зелка и три кила домати, твърди като тенистопки и почти толкова зелени. Ремзи ги предупреждава да не приближават фритюрниците, но накрая миришат все едно са паднали в тях. Сутринта си лягат в тръбния креват. На горния етаж Блага не може да заспи и вместо това зяпа сивото небе през прозореца. Над Париж пак има облаци. Улиците миришат на кроасани и кафе, а двамата са спечелили достатъчно в закусвалнята, за да могат да си позволят билета за асансьора до върха на Айфеловата кула. Само че, когато се качват най-отгоре, толкова им се спи, че само се усмихват мъгляво един на друг с натежали клепачи.
Прегръщат се и дълго мълчат, а от малките бързащи мравчици долу, с малките цветни колички на Иван ужасно му прилошава.

С парите, които изкарват в последните дни, Иван и Блага си купуват невиждани в България неща. Червен тънък чорапогащник и фланелка с името на френски футболист, също червена. Смешно е, защото в страната се веят сини знамена и те нямат нищо против, но не намират син чорапогащник, а Иван харесва точно този футболист. Остават им пари за влака до летището. От притеснение се появяват два часа и половина преди чекирането и дълго се мотаят по терминалите.

Когато се връщат в България, Блага казва, че някой е ровичкал в багажа им и торбичката с подаръците за роднините липсва. Чували са и други да казват така. Откъдето и да се върне всеки донася за спомен това изречение и всички вярват в невижданото чудовище, което яде сувенирите от хорския багаж. Или поне кимват с разбиране и деликатно сменят темата.

Мъжът с белия потник

Бях измислила разказ за мъжа с белия потник, но го забравих. Такива истории обикновено ми хрумват към три сутринта и тогава с разхлопано от недоспиване и вълнение сърце сядам да пиша. Тази вечер обаче бях много уморена, всички от квартирата бяха излезли на концерт, някъде в квартал чието чуждо име не запомних и аз просто заспах на целия диван, който сега беше само за мене, в целия хол, който сега беше само за мене, в целия апартамент, който, да познахте, беше само за мене. От вътрешния двор с размери на асансьорна шахта, от готически тясната уличка навън и през тънките стени долитаха звуци на други животи. Тракаха чинии, бучаха газови бойлери, деца крещяха на китайски, двойки се караха на урду, телевизори съобщаваха новини за Венецуела, но на каталонски и аз нищо не разбирах. Шумовете ме приспиваха, като някакъв непонятен умствен гъдел, който нищо не е, но те кара да се чувстваш спокоен и сигурен, като котка сгушена до теб в леглото или боцкането на вълнено одеяло. Приласкаваща и безсмислена сетивна стимулация - фламенко, картуун нетуърк, реклами, кипящи чайници, кучета, котки, гларуси.

Не бях виждала никой от притежателите на гласовете във вътрешното дворче, или поне не ги свързвах с хората от входа, с които от няколко дни се разминавах. Виждах вещите окачени по куки около прозорците, боклуците, изпуснатото бельо, заклещено завинаги по недостижими ъгълчета и постоянно се давех в миризмата на пържен лук. Опитвах се да шпионирам, но градът ми беше неразбираем. Моят ли испански е твърде слаб или пакистанците, които държат всички бакалии в района говорят само каталан. Или се шегуват с мен, защото съм по-чужденка от тях и сега им е паднало. Улиците в Равал са тесни и тъмни, всяка стъпка отеква до претъпканите с пране и вещи балкони, улиците се завъртат около себе си като суковете в Мароко и действително всички закусвални носят надписи на арабски и се рекламират със снимки на различни манджи приготвени в тажини. Зад ъглите изкачат забулени момиченца и момченца по джапанки а игрището точно отсреща е постоянно-жужащ циментов кошер, ограден с шест метра висока телена мрежа, и всеки удар на футболната топка отеква като взрив.

Сигурно бих се оправила много по-лесно, ако говорех английски, но изпитвам нежелание. Английският е гладка релса, в която мога да цикля до безкрай и този път нарочно го изоставям още на летището. Или поне се опитвам. Всеки разговор на испански в крайна сметка спира пред пропаст от непознати думи и невъзможности. Тогава минавам на английски, който обаче трябва да адаптирам много внимателно, защото тук не е твърде популярен и сложните фрази пречат. Непрекъснато в главата ми с лек световъртеж се появява образа на покривите на Барселона, както изглеждат от някой от баирите наоколо, светлооранжевите мазилки, звънтящите кабели, шумът на града, който се надига и поглъща фразата преди да успея да я довърша.

Тук никой не си ляга рано и в три сутринта е нормално да те приспят звуците на нечий чужд живот. Когато спиш на дивана у приятели в чужд град и чужда страна дните са уморителни. Искаш да видиш и разбереш всичко. Хората каталясват от всичките ми въпроси. Вечер откарваме до късно, смеем се, говорим, но в главата ми отекват новите фрази научени през деня, защото езикът ме придърпва, отвлича вниманието ми от всичко наоколо и в един момент усещам как и на български се опитвам да изчистя и оформя значението на всяка дума и израз като бижу. Трябва да има термин за това двуезично опиянение, когато започваш да си въобразяваш пластове от значения навсякъде, дори в родния си език.

Идва ми в повече и решавам да преспя с новите глаголи и съществителни. Другите имат нужда още да се забавляват. Излизат. Ставам да загася лампата и през прозореца отново виждам мъжа с белия потник. Най-обикновен чичо, стои и пуши. Друг път съм го виждала да мие чинии, които се намират изън рамката на прозореца, да бърше ръце в захабена кухненска кърпа или да готви - един отрязък от кадър, който скрива историята на героя. Външният му вид не издава произхода. Може да е какъв ли не - каталонец, испанец, циганин, пакистанец, мексиканец, мароканец, дори румънец или българин. Намираме се на около два метра разстояние. Мъжът ми махва с ръка и съвсем тихо казва "Ола". "Буенас ночес" почти само оформям с уста и загасям лампата.