Вътре

Често усещам, че сърцето ми е стая -
съвсем, съвсем малка,
може би карцер,
където винаги ще те смущават
външните шумове,
ръждивите течове,
теснотията и тъмнината,
и винаги ще думка някой по стените.

Но все пак
сърцето се разтяга като люлка,
подът е топъл,
винаги можеш да се свиеш
там.

Понеделниците са тежки

Понеделниците са тежки -
понякога влачим по няколко години под една мишница.
Събуждаме се тинейджъри със солено около очите,
сутрините настръхват от кеф, ако имаме музика,
а ако случаят е противен бавно катерим хълма,
слушаме как кафето се втурва из нас
наквасва изсъхналите ни мозъци,
пъхтим тежко в един глас със тролеите,
мъчим се нещо да фокусираме от този град.

По обед усещаме някаква влага,
гласът  ни става все по стабилен,
настъпва бетонна уместност,
знаем отговорите на всички въпроси.
Тежим си на мястото, дето се вика,
докато се мъчим над мазните петна на супата
съвсем професионално.

Следобед съвсем натежаваме,
бузите ни увисват до пода,
толкова много грижи, толкова много лампи,
толкова много скръб се търкаля на вълма под бюрата
или по дъното на чашите с четвъртото кафе.
Лицето ни е притъмняло.
Очите, зачервени, залязват.

На мръкване животът забравя на  къде е тръгнал.
Фонът - отблясъци и светофари ни свети на дълги.
Крачим щастливи като старица,
която всичко е видяла и забравила,
последните 40 по-несъществени години...
Като старица понесла единствено ружа по бузите си,
с криви глезени и изправен гръб,
забравила торбата със продуктите на понеделника.
Крачим  кокетно усмихнати,
на нещо, което още преди да се събудим,
сме забравили...

Гнауа

Още помни този ритъм,

който препъва сърцето,

обърква стъпките,

ритъмът който превръща дори салтата на берберите

в изметнат смъртоносен полет

право на долу, в кръга на подивелите мъже,

право на долу към сухата червена земя.

Ритъмът, който задавя площада със пясък и страх

стяга дробовете между стените на медината,

извива се болезнено със писъка на зурната,

или пък този на жените,

побеснели до дъното на пръстените си гърла,

ритъмът, който държи града на нокти и световъртеж.

Още помни пясъкът залепнал по клепачите

на пустинната буря,

думите на непознат език,

които скърцат между зъбите й,

хиляди ръце, които я дърпат в разни посоки под тътена на гнауата,

искат и предлагат неща, които не разбира,

влачат я по все по-тъмни проходи

между боклуци и съкровища,

където се разминава с качулки без лица,

където ароматите я блъскат

като студената вода на океана,

като виелица от пясък и тръни,

като тълпа приклещена между стените на сокаците.

Все още сънува градовете, 

приклещени между стените си,

огромната червена пустош на пътищата,

облаците, които се вдигат да изтрият планините,

жените, които се огъват с деца привързани на гръб,

и кървавите им, къносани ръце,

слепите просяци, които я проклинат на непознат език,

или лежат в средата на шосето

за да продават портокали.

Сънува, че се разминава със смъртта -

мъж без лице в берберска роба,

сънува черепа на риба, лежаща на площада,

морските таралежи съхнещи в ниската януарска светлина,

сънува този ритъм, дошъл от бурята,

от пясъка,

от кухата земя,

прескачащ удари,

докато се спъне

тогава обвивката й се разпуква

и изтича -

червената сърцевина на кактус.

Свети Валентин, бате

Лежах и чаках да ме намериш

с лице като пържола

лице като черен дроб

лице като спукан мехур

отнесло юмруците на часовете

шамара на деня

ритниците на самосъжалението ми.

Лежах и чаках, ако може,

да умра

представях си

поне за малко

да умра

как по гърба ми никне трева,

лицето ми почива в хладната пръст

да умра, ако може, за малко,

докато мине и тази буря.

Представях си,

поне за малко, да изчезна.

Да стана някакъв си, най-малкия болт,

крепящ най-никаквият елемент

в гигантската машина,

нещо невидимо, но все пак на мястото си.

Обаче такава упойка не е измислена,

за това те чаках да ме спасиш.

Ти си ме чакал някъде другаде,

на този ден, на който всяка година

обичам да се мразя

до смърт.

За това накрая ти звъннах за помощ:

Донеси кърпички,

парацетамол,

донеси миризмата си

да има какво да дишам,

скелета си,

да има на какво да се подпра.

И хапчета, хапчета...

Донеси парацетамол.

В края на стиха

ти си виновен за двете сърца :

рисунките ти по стъклата са забраната

държаща ме на разстояние от тези глупости.

Леталото

Време е вече да пуснеш тая машина някъде от високо,

да я видим как лети,

скърцат ли пантите й,

гънат ли се крилата й

издържа ли на натиска,

има ли баланс,

ръси ли по пътя си свръх багаж.

Да видим вече дали ще се пръснат

нещата, от които е скалъпена,

по покриви, и някакви си възхитителни пейзажи,

дали ще лумне ярко или ще запуши,

не е задължително грациозно да взимаш всеки небесен завой.

Време е вече да скачаш – сочат кабината

всички, които

цъкат с езици,

опипват болтове,

пробват пружини,

навират се под крилата,

въртят самоделните перки,

накрая просто стоят в кръг обвинително

впили очакване в изгореното ми лице.

Държат да знаят колко извънредна е моята машина,

дали лети купчината откъслеци,

които заварявам, смазвам, боядисвам, всеки ден.

Ще полети ли чудовището на онази,

дето прекарва цял живот

да стяга и пили последните детайли,

да трупа,

да доискосурява,

да гледа от ръба на пропастта...

Онази, неспособната да скочи.

От гара Аточа

Смъденето

В края на всяко пътуване се изплаквам,
заключена в тоалетните по гарите,
и от очите ми текат реки
порои, водопади,  океани, пустинни бури,
във опит да отмият песъчинките
на всичко, което съм видяла.
На всичко, което вече е издрало
своята рана по вътрешното на очите ми.
Обичам да седя заключена,
да слушам шумовете зад преградките,
хартиите, ключалките, водите...
Но най-добре ми е да чувам,
че и във другите кабинки някой плаче.

На Гарата

С клошарките е друго -
първо са пеперуди,
после са какавиди.
Ето и тази
увива огромния си денк
с чували за боклук и тиксо,
в една тропическа градина.

скок от петицата

Ади и Йорго се смеят на нещо. Червената коса на Йорго се люшва назад като перука, и много ми се ще наистина да е, да падне от главата му при някой по-бурен пристъп на смях и да престанат най-накрая всички да се прехласват по къдриците му. Откакто е дошъл в класа ни думата къдрици е по-заразна от шарка, макар на всички да е ясно, че момичетата го харесват, просто защото е по-висок, идва от другаде, има навика шумно да се изсмива в час и постоянно разправя за някакви острови, лодки и морета, каквито впрочем проверих, че в родния му Серес няма никакви.

Ади не се смее толкова много, навела се е към него, защото все пак тя е най-висока от трима ни ("на тая възраст - нормално" изхили се майка ми, но на мен хич не ми е нормално, в този момент когато момичетата станаха с една глава по-високи от нас), прегърбила се е и двете й лопатки сякаш ей сега ще пробият мургавата кожа на кльощавия й гръб. Днес забелязах, че кожата на Адиния гръб е покрита с черни косъмчета, съвсем тънички и нежни, които образуват двe две такива като водовъртежи точно там, върху тези лопатки, които сега стърчат подигравателно към мен, и краката ми се разтрепераха, коремът ми все едно се напълни с хелий, а мозъкът ми абсолютно се газира.

Не стига това, ами Ади стана най-високото момиче в класа, вече има гърди, и спря да ходи с мен на тренировките по карате. Доскоро никой не я броеше към момичетата, а сега, когато застане до мен, все едно е класната. Само дето е много по-хубава. „От грамаданските ти обувки, до конската ти опашка има цяла безкрайност, става за училищни екскурзии“ казах й веднъж, пък тя взе, че се обиди, размаха гневно дългите си и тънки като пергели крака и затръшна вратата на класната стая след себе си. Доскоро съвсем спокойно й разказвах за колекцията си от насекоми, а днес едва успях да изпелтеча един поздрав и се изчервих като варен рак, в момента в който тя ме тупна по рамото. Ето такива неща родителите ми наричат "нормални".

Така или иначе, може би е време да скачам, защото спасителят долу трескаво ми дава сигнали, че пътят ми е свободен. Да взема да скоча и да получа вътрешен кръвоизлив, което можело и от петицата да се случи според бащата на Йорго. Бащата на Йорго идва по-късно на басейна, да прави масажи на контузените, и веднъж изрично ни забрани да скачаме от където и да било. Впрочем каза си съвсем нормално "вътрешен", "изрично" и "скачате", въпреки, че очаквах от него да звучи като гърците по "Комиците". Бащата на Йорго е нещо като спортен лекар, и много ги разбира тия работи. Йорго, обаче си скача като пич, и Ади сигурно вече много го харесва. Само като си спомня как се разпищя днес, когато той реши да пресече Цариградското от горе, направо почти плачеше.

Засилвам се, и отново спирам точно преди ръба. Едвам запазвам равновесие, преди да полетя по корем. Оглеждам се, дали някой друг освен Ади и Йорго ме е видял, но хората около басейна са заети с кръстословиците си, или лежат по гръб, закрили очите си с вестници и шапки. Толкова жалък страхливец съм, че никой дори не си прави труда да ме зяпа. Сигурно дори и Ади скоро ще престане да поглежда към мен и изобщо не е смръщила чело срещу слънцето, а точно на мен си ми се мръщи.

Бедата с такива като Йорго е, че обират всичките овации. Преди той да се появи в класа ни беше достатъчно да имаш очила, или големи уши, или пък да подариш на някое момиче цвете, за да се съгласи да те целуне. Откакто той открадна и изгори дневника, всички говорят за къдрици, и изобщо не ти обръщат внимание, ако не се сбиеш с някого. Не че имам нещо против, от целия клас само аз поисках да седна до него, още когато всички му говореха само за "цаси и цинии", но честно, хич не ме бива да се бия, а и той ме видя как помолих един от седмокласниците да не ме удря с очилата, и сигурно сега точно това разказва на Ади, а тя се смее. Не че ме беше толкова страх, просто извънредно много харесвам очилата си, пък и, както казах, до скоро те имаха не лош ефект върху момичетата...

Та сега стърча тук - на петицата. За четвърти път се приближавам към ръба и ме обзема непреодололим страх. Спасителят ми дава знаци - ту да скачам ту да не скачам, според това кой какво се кани да прави по другите етажи на кулата. Сега се очаква да спра. Някой се готви да прави салта от десетката и никой няма съмнения, че след малко ще е полетял. Спасителят ръкомаха ядно с огромните си загорени ръце, и нервно шляпа с марковите си джапанки. Всеки път, когато погледна към пустите води на скоковия басейн, кулата се залюлява под краката ми а между ушите ми забучава като сода.

Естествено има го и "предателството с дневника" и ако е казал на Ади и за това, то по-добре да скоча от другата страна на кулата и направо да се размажа на жълтите релефни плочки пред душовете, където точно сега двама полусини-получервени чичовци обливат шкембетата си с ледена вода, ако й е казал за дневника, по-добре да се пръсна на толкова парчета,че изобщо да не могат да ме съберат. Защото когато Йорго открадна дневника за да го изгори, аз отидох да му се моля да го върне. Само два дни по-рано класната беше обявила, че това е най-успешния ни срок изобщо някъде, и че на този дневник мястото му било при наградите зад витрината във фоайето. Тогава дори и Йорго не се изсмя.

Чувам свирката на спасителя, но и този път не е за мене. Всъщност, тук до стълбите, той вече изобщо не може да ме види. Чичовците се поизтръскват от ледената вода и тръгват нагоре към мен.  Подпират се на парапета съвсем делово докато чакат реда си за петицата. Усещам как се изчервявам като рак, докато ми дават знаци да скачам, защото съм преди тях. Така се изчервявам, че може и да се разплача, а тогава вече наистина най-добре да се хвърля на плочките. Обръщам се рязко и се втурвам нагоре към стълбищата, тичам като луд,  такова тичане пада, че и да поискам вече не мога да спра. Тичам към ръба на седмицата и после продължавам още малко дори във въздуха, после докато успея да се изумя, от факта че летя към водата, без дори да съм проверил дали Ади ме гледа, стъпалата ми отнасят такъв удар, все едно са се подпалили на влизане в басейна. Отварям очи в хлорираната вода за да се уверя, че не съм се превърнал в метеорит, и точно тогава главата ми изскача като шамандура на повърхността. Ади и Йорго все още си говорят, само дето така са се завъртели, че сега Ади е с гръб към басейна и кулата. По-голяма прецакня от това, здраве му кажи.

- Скочи ли? - сепва се Ади, когато се изправям до нея на нивото на мургавото й рамо. - Не успях да те видя, била съм с гръб. Йорго замлъква по средата на изречението си, явно не много доволен от това, че тя ми е обърнала някакво внимание изобщо.
- Скочих - потвърждавам докато бавно се спускам върху хавлията си. Стъпалата ми пулсират с неописуема болка, и не ми е съвсем ясно как ще се прибера.
- Какво пъшкаш? Забрави да си пазиш оная работа ли? - изсмива се Йорго, но Ади вече е впила поглед във все по-огромните ми и червени стъпала.
- Боли ли?
- Не. Изобщо. - надувам се аз.

Малко по-късно, когато оставяме Йорго да чака баща си и си тръгваме през парка, става точно като по тъпите филми, където момичето в крайна сметка харесва пострадалия. Влачим се просто трагично и Ади ще закъснее, защото аз ходя като пате, мога да стъпвам само на петите си, и на всяка крачка пуфтя като пенсионерка с мрежи, а тя, представете си, минава пред мене и ме целува по устата. Не ми се мисли какво би направила само ако бях получил и вътрешен кръвоизлив....