Празнично размазване

След най-щурата седмица в живота ми облъчвам със сияйна пластмасова масова празничност...

От коледно мазало

От коледно мазало

От коледно мазало

От коледно мазало

чакаме бурните коледни веселби...

топла вълна

заспива над площадите
горещо слънце
между дървета, голи,
и бели облаци
като възглавници
разпръснати по синьото небе.

следобедният сън е преждевременен -
по стихналите тротоари
стъпките оглушително ечат,
колите са митически далече,
кучешките разходки не привършват...
никога...

заспива въздухът,
и гласовете се заклещват в него
по обед е абсурдна коледната ни украса
и изоставените в сенките на парка
преспи сняг.

замаяни,
не можем да повярваме,
че някъде по върховете
духали ураганни ветрове.

поправимо

- здрасти.
- травестит ли?
- здрасти ти казах, как ги чуваш тия работи бей?
- повреден съм.
- къде е стърчащата жичка, която трябва да се прибере, недозавития болт.
- е айде сега де, да не съм толкова елементарна техника?

и отминава, а аз си мисля "А поправим ли си, въобще?" и с подхилкване дочаквам трамвая. Този човек винаги ще ми предизвиква странни усещания. Особени. Особено ми става от мисълта, че толкова отдавна и толкова бегло се познаваме. Че непрекъснато се обиждаме един друг много тежко и съвсем без да искаме. Че диалозите ни звучат като на филм и биха могли да имат някаква поанта, но ефектния завършек винаги ми хрумва 50м. след разминаването. Леко завръщане към гимназиалния ми акъл.

Усещането се засилва от факта, че в травмая е Алина, с която провеждам почти бодър разговор, въпреки разораващото си главоболие. Само преди час исках просто да изчезна а сега улицата ми изглежда приветлива в мъглата. Около нея се носи обичайния облак от пеперуди и бръмбари и отново се замислям за тоталното несъответствие между световете ни, един отдавнашен натежал април, младостите, в които ме върна някакъв полу-роман, лъскавото училище, пропадналите познати, и си представям хипотетичната ситуация в която двамата главни герои на вечерта ми биха могли да се срещнат. Мъничката невъобразимо наивна Алина и най-фалшиво циничния (слава богу) човек на света.

А Ани естествено е права и най-лошо от всичко е да се цикли върху самото зацикляне.

парченца

Пешеходен остров

а през ноември -
погрешка изникнали,
яркозелени, високи
полски треви...

***

Отупвам се

Начинът, по който се ронят зъбите ми на сън,
е като зрънцата на нара,
само, на обратно, кръвта тече от зъба,
а венецът е бял.

Начинът, по който се ронят сълзи, без да питат,
е като фалшивите рубинчета на обеците ми, които изпадаха
обаче бели,
изкапват, изтичат завинаги
от стройните, черни редици на миглите.

Начинът, по който се ронят бодлите ми,
тази вечер, една по една във трамвая,
като зрънцата на нара,
само с по-малко кръв,
всяко потръпване - бодил,
всеки траверс - цял кичур,
докато стигна до къщи, ще се изроня съвсем.

И ще се отупам.


***

Джибри

В първите поднулеви нощи
вътрешността ми загнива
почернява като мушмула.
Ако ме стиснеш, от някоя дупка
ще потече гъста кафява слуз.

Ще замирише на еднодневки,
на залез и на октомври.

Между погнусата и носталгията
есента гние в захлупена кофа
по камъкът, притиснал похлупака,
лазят от по-големите мухи,
съмнително се комбинират пластмасата,
емайлът на капака, найлонът, камъкът и залезът,
узрелите треви,
мушиците сияещи, и бутащи се
в един последен лъч.

Не съответстват джибрите на виното,
мушиците - на залеза,
мушмулите - на сладостта,
краят - на началото,
шумните нощи - на попарените дни.

На ръба на зимата

Четох, четох и в едни момент се почувствах като принцеса от приказка - като Рапунцел някаква или пък спяща красавица. Сякаш трябваше да прочета обясненията за да се почувствам, преди това не знаех, само усещах съвсем смътно присъствието на някакъв похлупак, преграда, между себе си и някой определени неща от живота.

Няма ли кой да развали магията, няма ли кой да счупи похлупака на хиляди парчета, да изляза, да имам досег, мислех, някой от таралеж да ме превърне обратно в човек. Четох и си обясних някои неща. Други не успях - защо не обичах приказки като малка, защо не обичах да ям, защо не исках, нещата, които трябваше да искам, беше логично да искам, защо няма приказки за злояди деца?

Защо няма приказки за злояди деца? Попитах, отговорът беше "Има много приказки за инатящи се деца". Но в детското злоядство няма инат, то е друго, то е невъзможност някаква да приемеш даденото, да поискаш нещо, да преглътнеш, сякаш вместилището ти за желания е в пъти по-малко, не можеш повече ще повърнеш. Получиш ли твърде много от нещо, дори и любимото си, веднага го намразваш, прилошава ти. А твоето твърде много все е твърде малко за другите. Това трябва да значи нещо, не е инат, не е упорство, не и когато само миризмата на храна обръща стомаха ти, не и когато правиш всичко възможно да си изядеш този път, но пак не става. И все пак е инат, защото децата прояждат в момента, в който спрат да ги карат?

Опитвам се да си спомня някоя приказка да ми е била важна и любима, но не мога. Смътно помня, че май харесвах митологиите много повече. Години по-късно ми станаха скучни. Тогава ги харесвах, и не помня да съм съчувствала на героите, които, както и да въртяха и сучеха, все излизаха прецакани, просто защото са хора и не могат като боговете. Сега чета, че не било добре на малките деца да им се четат митологии. Да, ама също и, че трябва да им се чете каквото те искат. Значи кое от двете?

И дали принцесата не се е превърнала в таралеж просто от злоядство? От неискане. И кой ще я разомагьоса такава бодлива и инатяща се? На никой не му се целува таралеж.

Това са неща, които се мотаят безпризорни из главата ми. Не се свързват нито със съботния купон у нас(поредният недоразбрал омайвач се сблъска последователно в моите и на Ани бодли, а на сутринта, успал се, се изниза като пръдня от гащи. С Ани дълго му се смяхме, преди да ида да си предавам реферата. Боян и Алекс устроиха истинсни радиотеатър в хола... още ехтят в главата ми. Цяла нощ нещо не ми се танцуваше, овързана в тънки върви се чувствах като опушен колбас. Недоразбралият се опита да ми се хареса с рага... Точно когато с Ани лобирахме за Стоун Роузес. Горкият, много хубаво момче ама съвсем недоразбрал. Всъщност преди да установя това, тоест на купона, си мислех, че просто аз съм си таралеж, но сутринта изпитах сериозно облекчение от развръзката)...

Не се свързват с идването на зимата и навременното ми ново палто. Зимата е добре дошла. За нея ще прибера бодлите си. Не се свързват с ужасните каши, които пак съм забъркала. Защо е толкова важно да се дъня предстои да разбера. Може би тогава ще престана? Не се връзват с Русчо, който се върна, но за сега не е станал досаден
(е, дай му време...)

Днес получих наистина странно писмо, история с развързан край, нереална, точно защото се топва в реалността, чудя се как ще продължи. Това е по-голяма интрига от Мъгс и Разел в четвъртък, които пропускам, защото както казах на малката Катя "Ако винаги получаваш каквото искаш, няма да порастнеш" (ако винаги не получаваш - също, това пък някой трябва да ми го казва на мен), по-голяма интрига и от историята с влака, фотографа, снимките и парите, която обещава да бъде добър криминален роман, щом разберем кой е убиецът...

На есен от дърветата пада какво ли не 2

 

 

 

 

Наесен от дърветата пада какво ли не

 

 

 

 

извън кожата си

и в някакъв момент съм вътре, не седя вече пред никакви врати, вътре съм, и извън кожата си едновременно с това - сякаш преминавам от стая в стая, или съм в кожата си, или съм в тълпата, в музиката, в басовото клане, от което почти ми потича кръв от ушите, някакви хора ми се усмихват, някаква милена е много пияна, от нея струи истерична грубост и се бие с въздуха, и държи да ми каже, че ей сега ще се върне, усмивката й трепери. дяволите са влезли обратно в кожата на боян, и той се кланя на лявата колона, трясък, гръм, и после фръцливи хаусбийтове, отивам до тоалетната, измивам остатъците от фон дьо тен, майната му даже не знам как се пише.

извън кожата си, най-накрая, поглеждам в огледалото едно лице, което не ми се ще да е мое, оставям го там, в тоалетната, при ярката луксозна светлина, пода на залата е постлан с толкова много стъкла, сякаш ходим по разбития минусдесетградусов лед на някаква сива спирка, светят блицове, лицата са почти болезнено изкривени. влизам и излизам от някакви врати. тео иска да му намирам разни боклуци - от осем години тези хора не могат да хванат нишката, онази огнена следа която жегва в музиката и оставя белези, причината за кривите физиономии и настръхващите кожи. продължават да търсят прахчета и хапчета и си въобразяват, че нещо ще разберат.

когато бях млад видях как разрушават селото ми, със собствените си очи, слепият дядо не подозира в какви разрушения е днес, лицето му с релеф като на пода в голямата зала, бръчките му оформени ок купчини натрошени стъкла. този филм ми напомня за митя, митя митя, отлетял като отвързан хелиев балон към япония, опрял тавана в бенефисио, страх го е от марибор, където за по-дълго можеда го вържат и да издиша, отлитай, отлитай бъди като вятъра, вързан в една кожа. днес се чувствам, отвързана, направо отрязана от себе си. излязла от кожата си, право през вратата.

първо вървя по жольо кюри и редя в главата си едни предълги обяснения, защо не е възможно, защо не съм така вярваща, защо не мога да живея затворена в онзи безумен триъгълник, срядата избледнява, остава само опарена следа - някой седи на тротоара на иван асен и се държи за главата. някой има нужда от помощ а не от затворник като мен. още съм зад вратата, извън вратата. от коя страна си по-затворен - от вътре от вън, в софия, в планината, обичам софия, не бих я напуснала, не сега. онзи суров морал, онзи ентусиазиран градеж там при вас ме разсмива. не се обиждай. малко неща могат да прогорят сарказма ми.

после минавам край вратата, от вътре се лее музика, която обичам, почти ме виждат някакви познати, и бързо изчезвам. с чувството на бездомно куче. все едно не заслужавам даже да минавам отпред. корема ми се свива, кожата ми сърби до полудяване. представям си се свита на улицата и едни крака ме ритат. това е повтарящ се образ от години. в главата ми живеят десетки кубинки готови да ме ритат по всеки повод.

днес не издържах. погледнах се в огледалото и стомахът ми се сви. сложих си някакъв фон дьо тен на майката. просто за да не се уплашвам от всяка витрина. беше магически - като акрилните бои на магя, всичко покри с плътен разтегателен слой. като балон с телесен цвят. първо почнах да се надувам отвътре, ръцете, китките, фината кожа на предмишниците, която се покри със също толкова фин обрив, ушите и лимфните възли зад тях, клепаките, всичко това заради три квадратни сантиметра фон дьо тен. докато стигна до рождения ден на роната нямаше част която да не ме сърби. сърбеше ме чак в корема, в сърцето, всяка изгорена следа, всичко.

в арт хостела седях 40 минути. седнах на 60 различни места. 15 пъти ходих в тоалетната да се зяпам в огледалото и да се плискам с вода. но внимателно - за да не измия фон дьо тена от брадичката си. чесах се по ръцете. с никого не успях да завържа нормален разговор. някакъв почти беззъб американец се опитваше да ме сваля. сигурно заради истеричния ми външен вид. сигурно беше преценил, че от цялата веселба аз съм най близо до нервна криза. и с най-малки шансове за каквото и да било. свикнала съм да срещам такива като него - хора, които вярват, че в пристъпи на лошо самочувствие жените са най-самотни, и следователно най-лесни. изнизах се от хостела, тресях се и едвам контролирах обувките си.

за втори път минах край вратата. музиката беше затихнала. някой дрънкаше стари шлагери на акустична китара. прозорците бяха отворени и не посмях да надникна, ами ако ме види някой от вътре, бурята във форма на момиче, всичко ме сърби, цялата се треса, от очите ми все още не текат сълзи, само някакви алергични секрети, но, боже, колко малко ми трябва точно в момента. съвсем малко, толкова малко. в тролея се качва шумна пубертетна компания, само от момчета. отиват на хипхоп купон. едното сяда до мен, казва здрасти и се разревавам. на вътрешната седалка съм, не мога да избягам, той е смутен, обръща се с гръб и, надявам се, забравя веднага. слизат, а аз се чувствам все едно пътувам на някъде да ме оперират. от нещо, от всичко, от себе си, мога да слеза от тролея и да си отида до нас да се свия, да се мушна в себе си, и да си представям краката, които ме ритат.

приятелите ме спасяват - виждам ги от тролея как се мотаят около някакви храсти, крещим по локалното на цариградско, влизаме в клуба, но аз продължавам да цикля. не съм се измила, искам да видя колко още ще издържа. единия ми клепач е два пъти по-дебел от другия. гледам японски филми в тъмната зала и си мисля. мисля си защо винаги избирам тая позиция, скованата, пред вратата, защо никога не влизам, кого чакам да ми отвори, да ме покани, харесва ли ми така. май ми харесва, защото действително сама я избирам. там вътре е светло, топло, спокойно и хората се забавляват. леко е някак. тук навън е самотно и студено, но пък чувствата са ужасно силни, все едно сама се ритам до безкрай, завива ми се свят, разтреперват ми се краката. боже мили, харесва ми, нарочно го правя.

докато всичко това тече във главата ми, не смея да се почеша по лицето, вместо това правя странни физиономии - по едно време усещам, че двете момчета до мен, вече въобще не гледат филма, зяпат ме с неприкрито изумление. безумна нощ, сега пък ми става смешно.

кръш не пуска, а музицира. хората не знаят как да танцуват. по едно време не се и опитват, просто стоят, стоят и гледат със все по-големи очи. от време на време крещят като тълпа верни поклонници. той не дава никакви признаци да ги е забелязал. около биса у не издържам, заставам пред луксозните огледала и измивам всичко. подават се белези, пъпки и пори, огромно цветово разнообразие, лице рисувано от поантилист. излизам от тоалетната и оставям всичко това зад вратата. излизам от кожата си. издиша като внезапно освободен балон. влизам през вратата, вътре съм.

започва клането с главен герой тони райън. музиката е красива и боли. хората се държат за ушите и пищят. изглеждат като много отдавна. феновете на японската култура са се разкарали и остава само рейв. рейв до шест сутринта. докато охраната ни изгони, рейв по всички закони на рейвовете, неусетно съм полудяла, танцувам като без тяло, съвсем излязла, двама типа с огромни ръце стоят твърде наблизо, нещо се опитват, нарушават ми територията, отдръпвам се, пак идват, отдръпвам се, и така нататък, какво стана с момчетата от индиго, кога им пораснаха мутроидни бицепси, кога облякоха черните тениски.

заставам най отпред, в мъртвата точна зад колоните, където басите не могат да ме повредят. тук са всички които ми трябват. после ги водя на афтър парти у нас. пием чай и слушаме касетки, като едно време. на лицето ми се е вкаменила олигофренски щастлива усмивка. думите ми изветряват, вижте ме колко съм ефирна...

в пет и половина следобед звъни кремена. събужда ме. звъни и говори. а аз още съм извън кожата си, извън думите, нищо не мога да кажа, усмихвам се по телефона и мълча. изсипва невероятната си сапунена седмица. сапун за теб, сапун за мен, но около кремена мехурчетата винаги са най-голям брой. нищо не мога да кажа, нищо. лее се някакъв дзен - спомен за нечий много нисък недоспал глас, стаята ми смърди на пепелник и билков чай и нескафета, боян искаше да яде кучешка храна и да свири на китарата със зъби.

успях да изляза извън кожата си като едно време. след седмица клаустрофобични размисли и неудобни разговори. след една разходка, твърде абсурдна дори и за мен, след вълни необяснима тъга в петък и рождени дни, и някаква остатъчна тежест.

всичко е из
излизам
изкъртват,
изчистват и
извозват
извън
изнес
изи (Like Sunday morning, brutal like Saturday night)

съвсем изумяла

странен ъгъл

заседна трамвая, приседна ми есента, слънцето като буца във гърлото, коремът ми гнил като мушмула, стисни ме и ще те оцапам със гъста кафява слуз. трамваят звъни истерично и до безкрай, като някаква оплаквачка. заседна времето, живот на пауза искахте, госпожице, заповядайте, ми го подава голям черен джип, запречил трамвая през задръстването. заседна момента, докато две гимназистчета тичат, да хванат 204, който още двайсет минути няма да мръдне от спирката, пищят клаксони, съвсем отдалечени, и както си засядам в трамвая се стъмва.
щрак и няма заседнали мушици в последните лъчи, щрак и няма заседнали лъчи по ръбовете на покривите, щрак и от оранжево става синьо, а аз съм заседнала на все същия ъгъл, натежала и омекнала, като мушмула поднулева на седалката си.
едно момченце пали локвичка разтворител на ъгъла под прозореца, върти се около пламъчето, забравило минувачите, които прескачат раницата му, слага пиратка в пицата си и привиква помияр, махащ лениво с опашка, после се втурва да бяга, точко когато му е светнало червеното, прескача бавно течащите коли, трамваят звъни до безкрай като оплаквачка, от синьо става сиво. кучето помирисва пицата и не му става интересна. не смея да му тропна през прозореца. ляга на два-три метра от нея. пиратката така и не избухва. напразно е бягало момчето из тоя заседнал свят. трамваят продължава да звъни като оплаквачка, чак до дома на киното.

три часа по-късно в обратна посока засядам на същия странен ъгъл. един дядо си е разкопчал панталона, опитва се да пресече, когато колите вървят, или да им се покаже, не знам. когато му светне зелено се качва обратно на тротоара и уплашено отстъпва на заден ход, почти до средата на моста. после пак. клати се налудно. трамвая подрънква тихичко и пресипнало, сякаш е звънял всичките тези часове и е пресипнал. връщам се от изложба "знаците на града - столиците говорят" - какво ли иска да ми каже софия, какво ли иска да ми каже този странен ъгъл. по това време на пълнолунието всички ъгли са странни. трамваят е пресипнал.

понякога всичко това ми присяда на гърлото, като мушиците в слънчевия лъч, не мога да ги снимам, не мога да ги кажа, само слушам и гледам града.

Дни след потопа

След потопа дните се размиват, не помня кое кога, отделни случки се точат през калната пустош като изсъхнали корита на реки или белези. Едно дърво на някакъв циментов възел някъде по влака към Пловдив е сиво препарирано, и листата му няма да опадат, и няма да порасне и ще стои. Сиво дърво, сива стена, сиви стени, релси, небе камиони, чифт сиви гумени ботуши, сиво куче, което все още мърда, най-фините циментови отливки, които някога съм виждала, снимка на живота, но най ме задавя именно мисълта, че сивите листа няма да опадат, че това дърво не е подвластно на есента.

Зациклям в някакъв ужасен, безбрежен спор, с някой който друго не ще, освен да стори. Трябва да се обърна към прозореца и да заспя, но не мога, все едно съм завързана за този спор. На вън няма старци с дамски велосипеди, няма деца да ни замерят камъни, никой няма защото вали. Само овчари увити в огромни самоделни дъждобрани, най-често от прозрачен найлон. С Радо играем до безкрай на групи и винаги завършваме на равно. Пешо отпада някъде в първата четвърт на играта.

Пристигаме в Пловдив и спира да вали - тръгваме си от Пловдив и пак започва. Вали ни общо 20 минути, на идване и на заминаване. Пловдив е оазис.

Пловдив е оазис и фестивално чувство ме е понесло, от един музей на друг, да задавам въпроси и да се задявам с хора магарета, да се прегръщам със всички познати, и да водя предълги разговори с Кремена.

Хорхе и Дарио свирят джаз на главната, губим се в капана, изнервям се, защото знам пътя но някак съм решила да не го казвам, връхлита ни някаква пияна галеристка, която ни крещи, после ни се умилква, после пада върху едни скулптури. Улиците вече не са пълни с хора по пижами. Всички са се прибрали, всичко затвори а ние изпуснахме влака, чакаме незнамкаквоси, аз легнала на някакво стъпало, Пешо от другата страна на улицата спи върху саксия, Пловдивският калдъръм става все по-труден за управление, в петното е някакъв ужасен ужасен фраш, пълно е с хора, на които бих се зарадвала, стига някога да съумея да ги разглобя от тълпата. Не ми харесва нито долу, за това сядам на същата пейка, на която циклих след Фън Лавинг, между двата етажа, двете музики, двете атмосфери, минават хора, с които аз се държа враждебно, някакъв тип ми се обяснява до безкрай, и му завещавам пейката. Ще ми се да изповръщам всичкилоши неща, които съм си мислила напоследък.

Дни след потопа все още съм под вода. Мисля си за онова бавно и стихнало пътуване, реките по пътя, пада мрак, пада и някакво усещане за сън и за уют, все едно ни завиват с одеяло, нищо не се вижда и се движим с трийсет, обратно към София, и ми се ще никога да не стигнем, да изпаднем в някаква безкрайност, и безкрайно да се прибираме по този път без никакви гледки, път от червени и жълти светлини, преминаващи в разни посоки. Светещи риби. Ние сме под вода, тишината, люлеенето, станали сме на риби, които с бавна грация се поклащат и носят.

Стигнали сме до вкъщи внезапно, и трябва да се прибирам. Хич не ми се мълчи това мълчание. Мълча го, от тогава, обаче, мълча го на пауза, чакам и си представям разни неща. Аз все си представям разни неща, които няма много изгледи да се случат.

След потопа става студено, няма циганско лято, има горчива сивкава есен, мрак, нетърпими дни, които бързо се превръщат в трескави нощи с приятели. Всяка вечер се събираме за последно, изпращаме някого, посрещаме липсващия изгрев под сивите облаци, и после просто няма смисъл да сме живи, да сме будни, да правим каквото и да било в тези облачни дни, нощем обаче, почти можеш да не забелязваш.

Вали и вали и вали и вали, и никаква риба не съм вече, ами удавник. Удавник за сламка съм, и си търся сламка за удавник.

посланието

Слизам в подлеза на Царевец, и чувам някаква груба китара, мяркам парче от тъмна вълнена дреха зад ъгъла.

Митя свиреше често там и изведнъж ме тресва невероятно силната увереност, че зад ъгъла е именно той, инструменталът си тече, забързала съм крачките си четворно, сърцето ми вече бие в ушите, и накрая завивам и мога да погледна...

Някакъв друг човек е, но точно когато го поглеждам запява -

"Пак ще се срещнем след десет години"

Като някакво съобщение, специално за мен.

Две посоки

Цялата ужасна драма около искам и трябва някак се изпари, преболедувах я, забравих я във фестивалния унес и хилядите летни пътувания. Митя замина за рейнбоу, все едно кола ме беше сгазила и отминала, преди въобще да разбера какво става, замина след една отчаяна нощ, в която просихме на витошка, подариха ни кутия с 48лв на стотинки, въртях огън и хората се побъркваха, пеехме как ще си правим салата, талази от смях, ей така изведнъж, ама някакъв тежък, завързан смях, и после във къщи само се погледнахме и замлъкнахме, изведнъж ни се стовари на главата, въпреки няколкото подготвителни плач-сесии в предишните дни.



Лежахме един до друг цяла нощ в най-удобната възможна поза, замръзнали, неподвижни, сякаш по никакъв начин не биваше да нарушаваме разположението на нещата, не говорехме, не заспивахме, лежахме и се опитвах да запомня всичко наведнъж - ритъмът на дишането му, точната температура на кожата, побоцването на брадата, миризмите, всеки малък детайл за който по-късно бих могла да изпитвам жажда, лежахме сковани от усещането, че този миг трябва да продължи завинаги, че всяко действие може да освободи копчето на паузата, и край, край, край.



На сутринта слушах песента на Финк! която така подхожда на ситуацията, вървях в гората и си мислех, за момичето което изпадна в ступор на Попа, защото чуло лоша новина. Тогава, когато това се случи, си мислех, че някой трябва просто да я научи да плаче и нещата ще станат по-добре. В онази сутрин обаче нещата изглеждаха точно наопаки - щеше ми се да мога да изпадна в ступор, вместо да плача. Да се срина на алеята в парка, и просто да лежа там, часове в яркосинята си рокля докато все пак някой ме види и викне линейка. Представях си докторите които казват "нищо не може да се направи за нея. тя просто е на пауза. можем само да чакаме сама да пожелае да се събуди. не можем и да я обвиняваме ако това не стане скоро". Щях да лежа някъде дни наред без желание да пристъпвам обратно в реалността, в затъмнено и проветриво помещение, месец два почивка от съществуването, месец два пълно изклчюване, докато събера сили да се върна в живота след това помитащо, изтощително, едва преполовено лято. Лятото тогава ми се струваше едва-преполовено. Най -дългото ми лято от много време насам.

Момичето, което припадна на Попа остана някакъв образ в главата ми. Особено ми се запечата момента, в който тръгна да се свестява, брадичката й затрепера и за малко щеше да се разплаче. Дойде някаква попска харпия, от наркоманките, които ежедневно тормозят Илонка, огромно властно женище, дойде, хвана момичето за ръката и каза "Само няма да ми плачеш, ей! Само да съм видяла една сълзичка! Само да си посмяла!" И очите на момичето отново започнаха да се опразват, сякаш сянката й се отдалечаваше в някакъв безкраен коридор. Видях я, видях я как избра да остане в безсъзнание пред този насилствен контакт. И леко й завидях, че има умението да оставя живота си на пауза, в моментите, когато й е най- непоносим.

Двете посоки, които ме теглят са Рейнбоу, на повторната раздяла, и Кремена, която цъфти по телефона в един ужасно горещ следобед, така цъфти, че ми се ще да се телепортирам при нея, изведнъж съм така закотвена в София, така тежко закотвена. И решавам : ще си взема билет за Варна, ще ида на море, на изключване, на приключение, ще сложа София на пауза, и ще направя някакви безразсъдни неща. Имам нужда да правя безразсъдство напоследък. На Сигет смятах да го проявя, но така си останах с намеренията, плахостта ми не можа да прескочи преградата на фестивалния страх, тълпите вилнееха, аз обикалях и гледах.

Избрах посоката а после с чисто сърце легнах и изболедувах в собственото си легло два дни. Никъде не заминах и на никъде не оздравях. Всеки ден е все по дълъг и все по-труден за закрепяне, днес до степента на пълно прекипяване. Време за тичане и стрес. Време за раздираши кашлици в тоалетните. И малка пауза - книга от сергия, друга реалност в 280.





всичко това е усещане на няколко седмици. отдели се от мен. капна.

и ми го няма

колелото - изчезнало е точно преди да се върна, вчера в 11 било пред нас, днес, когато се приблах вече го нямаше. и ме хваща яката параноя, възможно ли е типът с цветята да го е задигнал? и как е знаел точно кога се връщам?

сталкере, сега е момента да се издадеш и да се окажеш някой добър мой приятел, иначе, ще си мисля навеки, че ти си ми откраднал колелото.

преди си мислех, че си имам въображаем приятел, или фея-кръстница или таен обожател, но ето че някой ми е задигнал колелото, точно в момента, в който нямам сили за повече проблеми, и негативни емоции, точно когато съм най-скапана и ми е най-зле. по дяволите, ако това е някаква шега, върнете ми гоооооо!

Нови цветя

Моят сталкер пак ми е оставил цветя, този път върху велосипеда, за да не се чудя чии са. И този път изглеждат като оплевени от някъде, но пък днес ми повдигнаха духа.
Приятно е да си имаш букет, пък дори и да рециклираш нечия градина, пък и някак по-малко ми се струва, че света ме мрази и иска да ме сгази и/ли застреля. Щипнах букета на багажника си и цял ден го разкарвам, като някаква вещерска китка, да ме пази от зли очи и зли гуми, и от хора в брутално неадекватно състояние...
Иначе се чудя Митя какво си мисли, бедния, за мен и всичко останало след вчера. Май беше ужасен от цялата ситуация - включително необходимостта да действаме as a group.
Такова изтощение ме е обзело, че дума нямам за това състояние, чакам да почне някаква буря, та да се оправя...

Здравей живот

И се събуждам по най-блажен начин и си казвам, че след ден като вчерашния не е зле да съм жива, защото след целия рилски екшън накрая помислих че ще катастрофираме докато летяхме в насрещното срещу една кола на пет-четири-три-два метра от нас и после оп, довършихме си изпреварването, и се върнахме в нашето си платно пред тира.
Не е лошо да си жив, и вчера накрая така се смяхме на всичко, в къщи естествено, в София, особено аз се смях до припадък, изтичаха от мене ужасът и изтощението като в някакъв гърч, но и другите се смяха, всички се смяхме, от облекчение, от благодарност, ей така...
Вчера, вчера беше изтощително и безсмислено, или поне така изглеждаше допреди цялата случка с узито. Сега щат не щат ще вземат мерки местните власти, щото това е просто твърде голям скандал.
Но малко ме е яд, че не посмях да снимам, че никой не е успял и нямаме нито една снимка на този тип докато размахваше узито. Щеше да бъде добра първа страница в Телеграф.
А със серияла какво ще правя? Днес въобще не се чувствам част от него... Ще разказвам нататък.

Месец и половина

Какъв месец само, направо месец и половина, дните като куршуми от автомат ме обстрелват до безкрай, разгъва се целия път, Италия с топлото парещо солено море, Лаура и Свет в някакво странно заведение, където топим моркови в млечен сос и хрускаме, познатия път до улица Леонардо Да Винчи, влакове и климатични автобуси, Цвети стъпва върху морски дракон и се ядосва с биоложки интерес, че не е имала време да го разгледа, вълни неизказаност се стелят над къмпинга, след една божествено ранна утрин, и когато тръгвам да си тръгвам естествено се разплаквам, от ей така, от Лу Рийд и it's just a perfect day, i'm glad I spent it with you, и филмчето и Рене Обри, снимам силуети на дървета по острите планини на Абруцо през прозореца на рейса и си представям чернобелите изрезки, в които ще ги превърна, пълня апарата със стотина такива снимки, и после ми го открадват, барабар с последната сесия на Биянка.
В този момент на Тибуртино ме срива някаква такава безумна ярост, просто непоносима, после на летището ще се смея със случайния прекрасник Хавиер, с който цяла нощ си говорихме за начина, по който пътя опива, и онова бездомно летищно чувство, преди да споделим шалтето ми по най-благоприличен начин - раницата ми по средата като възглавница, и за всеки по половин дължинка, на някакъв перваз на Фиумичино.
Върнах се в София срината, отчаяна от мисълта че няма да мога да се наспя преди да замина, скарах се с някой неприятен, сбогувах се, почти разплакана със Сани, която ненадейно обяви че заминава за Кипър за цяло лято, наведена над някакво полуиконографско графично чудо, дипломната й работа, красива, златна, завъртяна с някакви библейски мотиви, някой ми каза, че наистина се радвал да ме види, от което животът ми се видя още по нетърпим, монтирах цяла нощ, и се успах, и си изпуснах самолета, както се бях молила в автобуса да ми го отложат.
Лежах си на петдесетарския соц терминал, излишно загрозен с някакви модернистични тенекета и не можех да се нарадвам на късмета си, че няма да съм два дни по-рано в Брюксел, и да не знам какво да правя и да съм бездомна. Лежах си, добре заредена със сандвичи, преминала границите на изтощението, а вечерта не можах да се наспя.

това е постинг сериал, и утре ще има още... сега не мога повече.
предстоят :
Брюксел
Хахенбург
Кара Дере
Търново
и всичко между тях...
време за реклами

Поройни дни

Мислиш че това вчера беше дъжд? Още нищо не си видял!



Деската крещи и ехти из ателиетата на академията, вмирисани на кале, пълни с гипсова прах, омазани в глина студенти по скулптора се извръщат гузно към калъпите на бъдещите си отливки и мълчат, докато тя се проточва, прекалено се проточва, и да права е мацката, но в ситуации екстремни като тая просто няма нужда на някого да му се чете конско, още повече на Данчето. Данчето много добре си знае. Както и аз. Както и другите скльофани и засрамени членове на крюто, които са дошли да молят за извинение, че това че в пороя са забравили за съществуването на скулптури и постаменти и вместо това панически са прибирали в подлеза всичко, което им падне.



Заклещила съм се в едно мълчание. Какво ще правиш тази вечер. Няма да го има. Появява се и си отива, и докато седяхме под найлона, усетих, че съвсем си е отишъл, че вече няма тръпка никаква и сме просто две клечки довлечени от пороя в някакъв страничен ъгъл на паниката.



Денят така ми е пълен, че сякаш той задръства каналите на подлеза пред ректората. Подлезът се пълни. Качваме снимките на някакво подиумче, Вера казва, че сме цапали леглото на клошаря, но него го няма да си потърси клошарските права а снимките трябва още да не се давят. Преобличам се в подлеза доста безсрамно. Безсрамие ме е обзело в тея дни на задух, дъжд и отчаяние, когато животът ми се е забързал до безкрай, всички нещо очакват и не успявам да държа нещата под контрол.



Първо, обаче, изтрещявам и започвам да вадя боклук от канала, мръсната вода се стича по ръцете ми, вадя огромна купчина боклук, но водата не спира и не спира, някакви хора са се блокирали на Хаджи Димитър, говорим по телефони, снимай го казва Вера, и сочи водопадът по стълбите към парламента, но вече не ми се занимава. Твърде много съм снимала този подлез в този ден.

На другия ден осъзнавам, че реката в която съм бъркала, реката която се стича по рампата, е носила цялата гадост на тая рампа, всички лайна, в които се опитвам да не стъпя, докато бутам колелото си нагоре, натоварено с масички и найлони за злополучната изложба. Тамън го осъзнавам, и зад завоя на рампата се натъквам на един клекнал клошар, който въобще не се притеснява, оставя ме да му викам (срамота! на какво прилича това! - звуча като пенсионерка) и продължава да си сере. Трябваше просто да го риташ, казва Свилен по-късно, но колелото ми беше така натоварено, че дори простото заобикаляне на серящия разклати крехкия баланс на багажа, а ясно е, че именно на тази рампа нищо не бива да пада...



Мислите че това е дъжд? Още нищо не сте видели!



Днес се изсипа истинския порой, това вчера беше само предупреждение. Докато около краката ми градушката се е топила, докато ръцете ми са посинявали, докато сме стояли в странни пози оплетени в найлони и конструкции бамбукови за да опазим снимките още веднъж, в Надежда вадили хората от трамваите с гумени лодки, а гръмотевиците удряли централни столични светофари. Меги с най-късите панталонки на света газила през реките по улицата и успяла да им измокри крачолите, и, о боже, аз имам бански, който е по-затворен от въпросните шорти...

Мислите че това е дъжд? Още нищо не сте видели!

Това, което се излива във главата ми в тези 20часови недоспали дни, това е дъжд. Сладкарница Вкусен Свят, това е дъжд. Снимките от началото на Раковски, това е дъжд. Целият емоционален порой, езикът, който се завърна, накрая събуден от превеждането, след очевидно тежкия рестарт от края на април, сутрините, летището утре сутрин, терминалът, на който не съм ходила от шести клас, непредсказуемата бездомна нощ в Рим, и-мейл конските, които съм си заслужила, някакъв неясен страх, че въобще няма да се справя със всичко което натоварих на тесния багажник на велосипеда си, някакво стягане страшно около гърдите ми, днес чаках на опашка, и само докато си представях как губя това време, не го употребявам, само докато си го мислех, сърцето ми щеше да изскочи направо.

Обичам животът ми да е бърз, но това е прекалено...

Х.Л.

По дяволите, тази песен, и как въобще съм очаквала да излезе нещо, от история започваща с тази песен...

Вчера имах особена вечер-нощ-сутрин, съзаклятнически погледи с Диди, докато не идват разните Дидовци и Данита, Диян е помъкнал красивия си черен бас, всички обичат китарата ми, на която все още не мога да свиря.

Затъваме в някакъв особен разговор с Митя. Май просто ни е приятно да слушаме гласовете си в тъмната борисова. Другите ръшкат напред окрилени от мисълта за коза, който ще свият у нас, терасата ми, китари, Юра прескача оградата на стадион българска армия и иска да спи там, не можем да го разубедим, и не можем и да го викнем отново, когато малко по-нататък виждаме трима скинари да правят същото, да прескачат в стадиона, и ако го викнем той ще се покаже, те ще го видят и може би смажат от бой - самотен риж чуждестранен растаман в Техния стадион.

Нощта е китари, гръндж песни за акустички и мятане на погледи. Заспивам по светло и след час ставам за да се превърна в дамичка и да отпраша по задачи. Котката на Михаела и Влади развила шизофрения и била пратена на село, Михаела се чувства предателка, но те котките са си същества от друга реалност и кой може да отговаря в крайна сметка?

Бягам от срещата на рила търся Кремена и Боян. Испанецът иска да кара колелото ми. Отива да говори с пет-шест момчета и се връща с "Благодаря ти, че ми даде колелото си да свалям мацки".

Кремена е цялата дъжд и смях, и омекотител, седим и се смеем, обсъждаме живота, блуждаем из квартала, и всичко омекотява, но когато се връщам в къщи все пак откривам песента, и се оказва, че има толкова смущаващ, смущаващ клип, а текста, ами текста обяснява много неща...

Малки недоспали открития.

На добър час Словенци. Така и не успях да ви обясня защо така обичам Любляна и дъжда.

Интимности

Има две кучета на име Райчо. Второто е дакел и е крайно неприятно. Изпикава се върху раницата ми и къса нервите на Хъси.

Седя на пейка между Миро и ужасния му братовчед, който нещо е омекнал, натъжил се е, станал е мил и учтив и така май още от историята с Марина. Ново превъплъщение на някогашния "Борис-ужасни". Не ми е вече неприятен дори. Държа се учтиво и внимателно от няколко месеца. Внимавам да не събудя демонът, който, сигурна съм, дреме в него.
Миро иска и рижия пес да препикае раницата ми. Борис мълчи, мълчи тежко и печално, а аз си мисля, мисля си, че с тези двамата ме е събрала някаква интимност. Защото агресията също е интимност нали, когато двама души се мразят така искрено, когато някой заплашва някого, когато някой някого иска да пребие, това са едни такива силни и помитащи чувства.

После на лодки идва едно момче в жълта тениска. Едно от онези момчета, които куките биеха, когато нас ни биеха скиновете на лодки. Момчето, което тъкмо било станало на 18 и за това само него арестували. Разказваме паралелните си истории, истории, които не се засичат никъде, истории, които ни мъчат след три години, все още, разбирате ли, защото насилието е интимност, защото скинове и куки са нахлули без да питат във животите ни, докоснали са ни пагубно, променили са ни, станали са част от историята ни.
Не знам как се казва момчето, но историята му е нетърпима, протяга ръце към мен, разказва я за трети път, как мен са щели да ме набият куките, които съм викнала за помощ, как съм им крещяла, как него го арестували заради мен едва ли не (все едно аз съм му казала да свива козове, плюс че това не бяха куките, които ние повикахме, нашите дойдоха с три часа закъснение, редя оправдания на ум, защото все още не съм се отърсила от вината, вината че съм се заяла с един от скинарите преди произшествието, вината че всички други бяха бити,само аз останах недокосната между хвърчащи юмруци, кръв и зъби, че същият скинар се наведе над мен и ми обясни, че мен нямало да ме набият щот "си пичка" и ме щипеше по бузата, докато аз се бях навела над непознатото момче с разбит нос, дошло да ни защити, и че не от разтворения на две като книга нос ми се повръщаше, и не от миризмата на кръв, а именно от това докосване, от това незаслужено пощадяване, само защото Надя беше изхвърчала по-бързо от мен към бокса на другия огромен скинар, и обратно, на два метра с пукната челюст, придружена от моите писъци, докато клечах над случайния героичен пънкар с нос разтворен като книга, пощадена и съответно омърсенау, и замръзнала от страх. Това е вината която нося, искам да му кажа. Не ми вменавяй друга. Не ми вменявай някаква интимност, само защото преди години сме се засекли в една кошмарна нощ. Но той не ми дава да разкажа моя край на историята. Повтаря до безкрай как куките го били, как само него, защото само той бил над осемнайсет. Как и мен щели да набият.) Изпитвам такава нетърпимост към това момче, че ме заболява главата, три пъти ставам по средата на изреченията му и три пъти бягам при Геника за по пет минути. Момчето с жълтата фланелка продължава да стои при Миро, който може би все повече се вбесява от дезертьорството ми. Отново отказвам да приема моята част от ужаса. Оставам невредима между юмруците. Измъквам се. Незаслужено както и в онази септемврийска нощ.

Качваме се нагоре покрай Мария Луиза, стъпките на Миро са гневни и широки, параноично ми се струват обвинителни.

необосновано

и необяснимо пред пощенските ни кутии някой е оставил две попрецъфтели рози, една бяла и една червена, и клон от един дребен цъфтящ в бяло и силно благоухаещ храст. там където седи букетът, би могъл да е за който и да било в къщи, или пък за някоя дама от фирмата на долния етаж. и ужасно ми се иска да е за мене,и да го взема и натопя в някоя ваза, защото вече бавно е започнал да увяхва, и мирише още по-силно от това, но не посмявам, ами ако не ми се полага?
и после сядам на пейката, и изведнъж се чувствам сломена, трябва да престана да обикалям парковете, с надежда да срещна случайно някой, който съвсем не случайно не иска да ме среща, трябва да престана да очаквам и мечтая, да си въобразявам, че букетите непременно са за мен, да си въобразявам, че три повяхващи цветя в двора ми въобще са букет, а не примерно случаен резултат от лятната резитба на храстите в двора ми... има ли лятна резитба, май ги режат на пролет, а и когато ги режат не трябва ли да има много повече отряхани клонки и цветове?
една есен чичовците на заимов зазимяваха розите, отрязаха всичките цветове и пъпки и щяха да ги хвърлят на общата купцина боклук, ако не ги бях събрала аз. ставаше студено, върнах се в къщи с най големия букет, който някога съм имала, трийсет и няколко рози в различни фази на цъфтежа, всякакви цветове и размери. по пътя трябваше да го прегръщам като бебе.
седя сломена на пейката в двора, чакам кучето да се върне от посещение при любимия си вързан каракачанец, финк пее в ущите ми, и рева, съвсем безпричинно и необосновано и непонятно, рева поройно и незнам защо, светът е застинал, непоносим и красив, все едно играя сцена пред самата себе си.

вчера, вчера беше за вчера с истеричните ни смехове, кремена изгонва агента, и с него си тръгват миро и радко, трябва да ги върнем с телефонно обаждане, очите на жани стават все по-големи, скарвам се с гадния близнак, изливам на главата му всичките си вътрешни лайна, станала съм истинска драма куин, но докато някой стои прав скрил глава зад един клон и може би гледа право във мен се държа съвсем прилично. е, може би смехът ми е малко твърде шумен и фалшив.

- за какво говорите, момичета?
- за дрехи. а вие, момчета?
- за футбол... - вещо такова имаше във трейнспотинг или ейсидхаус вече забравих...

играчка - плачка

Soap, Bridget, Soap

Gonna give my heart away...



Чакам да се изтегли новия на Портисхед и отново си спомням за това:

Нова сряда

От онази сряда преди по-малко от месец, когато артистично се приземих на глава животът ми съвсем се обърна. Летят апликации, изпускам срокове, влюбвам се, и после се приземявам пак на глава, купувам самолетни билети, хиля се до безкрай, става все по-горещо, все по-горещо, все по горещо, от тъмното се появява Асячанева за да заяви, че не можело аз така да съм толкова черна, (тя щастливката, която има бяла кожа и оранжева коса) и някакви важни усещания, желания за хепиенди ме гонят... Като :
Искам всички, които по някаква причина се карат или мълчаливо не се търпят тая пролет, да се сдобрят.
Искам Калина в никакъв отпуск по майчинство да не излиза, защото тъкмо започнахме да се надушваме.
Искам и моите възли да се разплетат.
Да си запиша записите, да си купя билетите, да си изкарам курсовете, да стане лято официално, щом вече се е промъкнало. Съвсем нелегално черешите на покрива ми са узрели, извадила съм летните рокли и сандали, шкафът с тениските се изсипва на главата на майка ми, някакво море ме вика, съвсем нелегално, толкова далече от предполагаемото истинско лято, в което по някое време ще трябва да науча немски...

В Нощта на галериите и музеите, София Ъндърграунд и всичко останало някаква лудост ме беше обзела, нещата просто излязоха от контрол - пях със Сашо Агента, Дари и някакъв съвсем истински растаман, влизах и излизах от куба, лежах на някаква количка, която хората бутаха из изложбените зали на Шипка, и чаках тайно да ме изпуснат, да се допързалям то стъклото и сред филмови блясъци да излетя от третия етаж.
Докато Калина ме влачи под подходящите лампи, естествено се оказвам точно там, където не трябва. Супер, сега не само ще си мисли че го преследвам, ще си мисли че го преследвам с телевизионен екип. В този момент вече се треса от нерви, толкова силно, че не мога ясно да произнасям думите, които трябва да кажа, чувствам се wired като агент на ФБР, стоя си под лампата, редя някакви обяснения за нощта на галериите и музеите и изведнъж ме напушва един толкова стегнат и завързан смях, все едно някой насила ме гъделичка.
Половин час по-късно затъвам в най-зациклилото разсъждение на тема тротоарни плочки в рамки, с някакъв вътрешно течен, тежък кахърен човек, който в този момент ми се струва смущаващо симпатичен. Клатя някаква инсталация от балони, една леличка ми се кара и ми идва да й кажа "Вие се благодарете, че не се пързалям по лъскавия под на галерията ви" и скованият смях ме спохожда наново, лицето ми започва да се схваща в мигренозна усмивка, столът на Викентий свети ли свети, от стената зеят празните гумени усти на портретите на надуваеми кукли, и светът се е преобърнал отново.
Гледам комините и нищо не мога да кажа. Сякаш цялото изтощение се е сринало върху мен. Някой ме прегръща за чао. Калина снима покривите и прилича на хипарка повече от мене, в клошовете, шаловете и корема (аз все още съм облечена в бруталната си черна рокля), обувките ми се усмихват с отлепените подметки, и някаква тежест и спокойствие ме даваят, но няма точно сега да се разрева.
Пред Шипка в пясъчника на един бъдещ тротоар, гласът ми е станал така мощен, че всички се чувстват неудобно наоколо ми и изведнъж осъзнавам, че сега всички викат Шипка на шипка шест, сякаш няколкото години в мазето на пицарията са се изтрили безследно.

Комисията

постът за комисията най-накрая беше изтрит!

Автомобилните дневници

това бих си го направила на фото тапет...

Седмиците се изтъркулват като в разказ от христоматията по литература, над поля и планини, прекосяват България и се завръщат, покрай априлски и майски простори, цъфнали генномодифицирани рапици, ярки като рейвърско шушляче, морета и облаци, и бури, и диви коне и все-още-сняг по върховете на Рила и Витоша, морета, рибарски селища, Балкана от изток до запад и от запад до изток, седмиците се изтъркулват, става все по-топло, а в мен се е загнездило някакво тежко и влажно усещане, усещане за плът, кал и пролет, малко неудобно. Може би всичко идва от стомаха, защото тези дни прекарах толкова много време в коли, колкото никога досега не се е случвало. Връщах се до София да заредя раницата и пак заминавах, люлеех се на задни седалки, или пък почивах добре прикрепена с колан към предни, или се търкалях в багажника на джипове по нанагорнища, и камънаци и римски пътища. Трудно ми беше да пиша, повече разказвах, разказвах на приятелите си, които си стояха в София, докато щъках, или на случайно срещнати спътници, от осемнайсти април насам, вече почти един месец, трупам снимки и автомобилни дневници в главата си, толкова много път се нави във мене, натежа, не знам от къде да започна. Вчера, когато се прибирах със влака от Лакатник, над вагона властваше смехът. Бяхме само познати физиономии от Артмосферик, опушени, поизгорели, натоварени с палатки, миришещи на дим, смехът се лееше, телефонните разговори се водеха групово, Венци свиреше някакви монголски гаври през десет седалки, почти не се познавахме всъщност, но това не ни пречеше хич. Беше някакъв такъв сближаващ момент. Влакът ни носеше през красоти и залези. Първия ми влак от много време насам. По-късно ще разказвам подробно за Елхово, Иракли и Ъртденс, сега просто трупам снимки тук...

(Това е черновата от преди точи текст - нещо, което щях да довърша преди Иракли, когато още си мислех, че ще е Кара Дере: Накрая, накрая трябва просто физически да реагирам, сливиците ми се подуват и задръстват гърлото ми, тараторът е почти неядлив, искам да живея на бисквити с топло кисело мляко, от ушите си вадя камъни, от очите тревички, главата ме боли, студът се сипе във време нестабилно като самата мене, няколко дни подранило лято са това, със всичките им обясними и необясними ефекти върху психиката, и върху физиката.
Всичко се обърка, не знам от къде да започна - разговор на Попа, който ще се окаже пророчески, безкрайните климатични зали на НБУ, Мишо Въжаров, който вече не прилича на плюшено мече, но е все така приятен за прегръщане, нощно каране по-цариградското без фар, за да отида на мястото, което по право ми се полага, мухахаха, четвърти километър.
Пред Хърбалайзър затъпявам, и провеждам едно почти безсмислено интервю. После осъзнавам колко много имам да ги питам. И как вече не мога.
Тълпата на четвърти километър е пролетно тресната от хормона, или пък фънка си казва думата, не знам, но всички се допират като танцуват и не е не приятно. Някакви македонски художнички се вият около мен, и незнайно защо държат да ми говорят на английски. Малко самотно се чувствам в тази иначе уютна тълпа.
После ме сполитат трима любими наведнъж, за да ме оплетът в някаква съвсем физикъл ситуация час по-късно.

И ето как би продължило : Раздавам юмруци и ритници приклещена на някакво канапе в чила, докато Пламен и Боян в поредния си двоен пристъп ме хапят, Кремена се опитва да ми помогне, и се оказва също спипана, при това отгоре ми. Заклещена съм между трима от най-добрите си приятели в меко казано неприемлива поза, на публично място, а куп изциклили парти типове подскачат покрай покрай нас и не ни удостояват с капка внимание, докато не изливам половинлитрово шише вода върху Пламен и Боян.

По-късно говорим всякакви дивотии, фантастики и мръсотии седнали върху сергия на някакво пазарче в Дървеница, пием сутрешни кафета, хилим се, разиграваме шоу за продавачите от денонощната лафка. По-късно си взимам душ, оставям си гривната на ръката, обаче, ям някаква божествена баница на Плиска. От онези дето са божествени докато са горещи, а после стават отвратително мазни, разтегателни и несдъвкваеми. Искам с тен казвам на ранната съботна баничарка. Тя ми избира баница от Кот`д`Ивоар .

На спирката има две интернирани кучета, и ме муфтят. Аз обаче вече дъвча някакъв сладкиш, и сладко няма да им дам. Излизат от подлеза на бегом - коренната глутница ги е погнала. Личи си, че са току що кастрирани, а после някой го е домързяло да ги върне на правилното място. Просто ги е стоварил на Плиска. Мъжкото прилича на вълк, ако не броим клепналите уши. Мега нахално е, може би е стояло твърде дълго в приюта. Изправя се на задните си крака, подпира се на мен с предните и ме гледа в очите. По този начин на ръст е почти колкото мене. Харесва му също да дъвче крачолите ми. Струва ми се че куца и с двата задни крака, после разбирам защо - има по един допълнителен пръст на всеки. Затворникът и шестопръстият значи...

Женското е по-дребно, горе-долу колкото Хъси, на видима възраст десетина месеца, и е толкова оранжево, и толкова прилича на лисица, че даже очите му са рижи на цвят. Доста по-стеснително е, но в един момент решава да ми повярва. Застава до мен докато седя на парапета на подлеза. Тогава минава македонската художничка, все още нахлупила зелена качулка на главата си. Здраво. Казвала се Ана. Сяда до мен, слънцето грее хоризонтално в лицата ни. Мълчим и се усмихваме. Някакви хора са излезли от вкъщи твърде леко облечени. Изпаднали сме в някакво блажено съзерцание, и просто мълчим. Не знам дали ще се срещнем пак... Може би тя е измислен герой? Може би съм заспала за малко на спирката съм я сънувала?

Оранжевото куче с оранжевите очи изглежда още по-оранжево от изгрева, иска да пресича цариградското от горе, и ме е страх, че ако го дръпна рязко ще побегне пред колите. Заставам на пътя му, преграждам го от колите, и докато го качвам обратно на тротоара един автобус едвам не ме прегазва. Спира червената стрела и отпрашвам към Елхово. Тайно се моля лисицата да оцелее.

После в срядата я виждам на сцена. Оказва се момче. Лежи на персийския килим, който Хари довлече около 22ри. Сряда е 23ти, сега като се замисля. Сякаш някой миксира два различни мои живота от края на април - 22ри е в другия блог.

Значи 23ти е, килимът го е навалял дъжд и вече не е на поляната, някой го е прострял между облегалките на няколко пейки и рижото куче лежи от горе му като в хамак. Цялото е мокро. Оказва се мъжко.

Физикъл обаче са петък и събота, защото след всичко това дечурлигата в Елхово се изкатерват по нас, а аз само позаспивам в колата от време на време, пия морковени сокове, карам колело с Ангелина на кормилото - сиреч за пръв път возя някого, припяваме съмър уайн, която се оказва любима и на Стела, хилим се до там и обратно, а децата в Асеновград, диви-подивели ни разказват играта. Връщам се вкъщи намачкана като тесто. )

Това плюшено куче е общо за доста деца в интерната. Според възрастта и отношението е различно. Пенка все още е с прическа като на момче. Отива й - Диди казва, че прилича на Натали Портман. Сега обаче са подстригали и Ангелина и не знам защо ми става толкова мъчно от това.

В Елхово агресията беше само на шега. За това пък, едно четиригодишно шоколадово момченце на име Шекерчо направо ме преби в Асеновградсия дом. Млатеше ме със жизнерадостна физиономия, риташе ме по пищялите, би ме с книга, покатери се по мен за да увисне на косата ми, но аз не посмях да го ударя. Момченцето не можеше да говори и когато си тръгвахме, не пожела да ме прегърне - очевидно в неговите очи не бях отговорила на опита му да установи контакт.

И този път ми беше най-трудно да се разделя с Ангелина. Тя просто си ме отвлече почти в началото, заведе ме в един храстак и там двете седяхме на тревата и си говорихме около час. Набивахме зелени джанки, които в Елхово упорито наричат сливки. Ангелина и едно по-голямо момиче от "трудната група" са си направили малка къща в един от онези храсти, които цъфтят с нещо като булчински букети за Барби. Каза ми, че мога да спя там, или през счупения прозорец да пропълзя в мазето на общежитието. Май планираше да остана там.
Това момче не спираше да плаче, въобще, странно но от всички деца, точно на него не можах да запомня името.
Всички деца в беседката ме питаха какви мелодии, снимки и игри имам на телефона. Сториха ми се капризни малко - имат телефони и искат да имат всички тези глупости в тях. Още се чувствам надменен непритежател на мобилен. Твърде от скоро го имам, твърде много го държа изключен. Казах им, че нямам такива глупости на телефона, че е евтин, стар, и нямам нужда от друго освен да казва ало... Малко по-късно ми хрумна, че телефоните на децата от интерната със всичките им игри и мелодии, сигурно точно това не могат - да казват ало, защото няма кой да го каже отсреща. И се почувствах като последно лайно.

Рапицата ни преследваше като някакво халю от София до морето и обратно. С Диянка и Стела й се радвахме, но Янина каза, че била генномодифицирана. Това са две различни пътувания, но все пак ми стана гадно, как може нещо толкова, толкова жълто да е ГМО? не може ли просто да си свети. Впрочем полята воняха на нещо средно между цветен нектар и мърша. На насекомите явно им харесваше, но докато се снимаме в жълтото всички се разкихахме.
Иракли винаги ме среща така - не знам защо. Само първия път когато отидохме грееше слънце и морето беше тихо. Сигурно е нещо между мен и плажа. Сигурно ми е нужна бурята. Цялата тая суровост ме успокоява. Почивам си сред дъждове, събарящ вятър и пръски. И този път ми беше хубаво студено. Иракли ме захвърля в мълчание. Чувствам се като детето в семейството, за това просто се мотая по плажа. Леко неудобство се стели заедно с почти микроскопичните пръски. Тършувам в пешова колиба. Един от надписите на тавана казва "моля ви, не трийте този надпис". Някой живее и сега там, виждам нещата му, каше игли и конци, бръснарски ножчета, одеала, и малко се притеснявам да не ме спипа, докато се мотая из дома му. Притеснявам се и да не срутя въпросния дом върху главата си. Една от стените и част от покрива вече са хлътнали.
Тършувам и във Форт Нокс - огромна част от него е згоряла и не е трудно да се сетиш защо. Тук таме по дънерите на дърветата все още стоят завързани метални бутилчици пълни спарафин - лампи каквито има на върха на факлите от Практикер и Бриколаж. Изгорели са някакви четирсетарски каски и хиляди боклуци. Всъшност - това са оцелелите, черни, метални предмехи. Изкушавам се и свалям знамето, което съвсем невредимо се вее над изгорелия форт. После тръгвам по пътеката навътре към разни брезентови навеси. Саждите от лампите още са пресни. Някой ще прави и нови пожари. Някой е измил ракиени чашки и ги суши върху бяла кухненска кърпа под една от тентите. Някой още живее във Форт Нокс. Изнизвам се тихомълком, преди зелените марули за ме линчуват, за дето съм се гъбаркала със знамето им.
Янина казва, че тренирали бойни изкуства с пръти по плажа.



Мело-хипо-халю-балю, тази прахосмукачка е изплувала, само защото преди това е стигнала до дъното. Слушам си Фючър Саунд ъф Лондън по плажа, и нещеш ли зарибявам Янина. Решавам обаче да не й ги давам, твърде филмови са, твърде зациклящи, твърде свързани с реалността. Не й е сега момента за Иснес. Нека първо излезе от филма, нека отиде до края на света и се върне, пък тогава да си прави душата на мармалад. Иначе ще стане като с мен...Но няма страшно, I'm getting over it, and I'm doing fine... Точно както и тя в крайна сметка.

Това са пропастите от върха на Нос Емине. Служат за съзерцаване и мислено летене. Тук някъде Бяха измислили да правят каменна кариера, но се осъзнаха навреме... Междувременно в самата Емона зидат каменни къщи и както се оказа крадат материала от доскоро учудващо запазените останки от средновековен манастир. Н. реши да ни ги покаже, и направо го втресе, когато откри стените на манастира и постройката разкопани до основа. Н. е археолог, който ходи на Иракли от ранна детска възраст, и разбирам защо първата му реакция беше "ако имах пушка". Манастирът още не бил проучен, той планирал да кандидатства за финансиране и да започне разкопки...



Това вече е рибарското селище край Бургас - Ченгене скеле. В това спонтанно формирало се селце ядохме супер вкусна риба, гледахме отраженията на незаконните къщички и рибарските лодки, и поне аз, на сериозно си помечтах да съм clandestina някъде там...

А това е просто залезът по пътя към София... И още рапица, разбира се, рапицата е главен герой в този бавно-разгръщащ се пост...
В сряда паднах на глава, и след това на веселия семинар в Червената къща не посмях да правя кълба напред, въпреки, че точно това исках да правя. Не биваше, все още бях твърде зле, светът се движеше четири пъти по-бързо отколкото можех да реагирам, изпусках зеленото на една улица, над главата ми прелетяха изтребителите, които тренираха за парада на шести май, скочих от колелото си и побягнах, като се предпазвах с ръце от неясната опасност. В пълна паника се пъхнах под козирката на някакъв магазин, а колите набиваха спирачки пред захвърления ми на улицата велосипед.
В четвъртък си наваксах по тази наклонена, пружинираща, гъста, торфена ливада. Търкалях се и се хилих. А после забравих един куп думи на български - думи като вилица или шалте, или чорап, и без да се усетя изтичаха от устата ми на английски в средата на някое изречение, и не можех да си ги преведа обратно на български. Хората ме гледаха все едно съм от колежа...
Когато дойдоха Кат, Иън и Марк и тръгнах да говоря на английски, открих че просто не мога да спра, леех се като изпусната дига след три дни срамежливо мълчание и една незнайно как изнесена презентация, леех се, а когато Кат ми отговаряше на български, понякога не я разбирах...

В типито четири дни като пулса на Артмосферик бият джембета. Дими тежък огън от който хората почервеняват а очите стават все по-дръпнати. Някои въобще не излизат - преди да си тръгна са станали истински индианци. Аз само се пробвах да стоя вътре, но от очите ми потекоха реки, гласът не можеше да припява на гъбените рими на Патилан, от диджовете свят ми се зави, и изпълзях през тунелчето, обратно при каките от Желен, които до откат пържеха палачинки.

Това не е опит за убийство... Просто "строим живота нов" (да, бе, да, всички така казват...)

Подготвяхме презентацията дълго-дълго. Накрая излязохме с другата Яна, след куп неуредици, изнервени музиканти и тревоги и изненадващо за самите себе си, овладяхме положението като едни нови иваниандрей на фестивалната култура. Хората ни слушаха, някои се заяждаха, но ги затапвахме, а някои дори си оставиха мейлите или си купиха тениски. Изложбата стоя още ден два и предизвика поредните ми злощастни приключения с багаж. Този фестивал беше посветен на багажа изобщо...
На Артмосферик видях и няколко истински рейвъра - облечени в шушлячета и повтарящи роботски движения от ерата Индиго. Мило ми стана някак си, като когато открия сувенирно шишенце с розова вода от соца, или пък дъвка Лъв ис.

Вода горе не феста нямаше, трябваше да слизаме до входа за да пълним десетлитрови бутилки - изживявах се като африканка и носех една на главата си, докато открих перфектния баланс - ако се наведеш на зад можеш да подпираш товара само с една ръка, а гърба ти да е прав и да не се уморява. Последното върви задължително с предизвикателно поклащане на бедрата - просто равновесието го налага.


Сметището в Искърското дефиле го охранява Волен, при това леко обратен. Опитахме се да го снимаме, и някакъв местен трол ни се разкрещя.

Това е логичният финал - парчето на Морчийба, което ме преследва по целия път... Още от средата ще добавя по-късно...

What do you feel

When you let go of the wheel

Can you take a leap of faith

Will you face the change of pace

There are worlds out there

Beyond compare

Going on a journey

Somewhere far out east

We'll find the time to show you

Wonders never cease

All that we've been through

Brings my soul so close to you

Why not cast your fears aside

We can laugh until we cry

There are worlds out there

Beyond compare

Going on a journey

Somewhere far out east

We'll find the time to show you

Wonders never cease