сряда

Няма значение какво работим
стига под мишниците ни да се събира
малко, но затова пък постоянна и смрадлива пот,
и очите ни да сънуват екрани.
Убедена съм, че знаеш за какво говоря,
примерно как мъглата
натрупва по улиците
и препречва парка
с неясна заплаха.
Примерно как застоялите клаксони
между бюрата и колите
получават шамар от всяка улична лампа.
Примерно как повтаряме "простете на идиота"
след дванайстата грешка за деня.
Примерно как лекуваме нервите си
и многократно убиваме змията
от телефона.

Още сутринта ни е станало ясно,
че най-добре да стиснем здраво
подадената под одеалото ръка.
Да не отдръпваме пердетата.
Да не изричаме и дума.
Да не мърдаме.
Да останем заедно тук
преди окончателно на прекрачим в този ден.
Да видим дали няма да извадим късмета да го отменят.
Защото под одеалото може и да е чистилище,
но вън е адът
с маршируващите спящи лица.

Градът изчезва, в момента който го погледнем.
Остава само един фон от тихо ръмжене
което може да ни разкъса
или може напълно да престане
и не се знае кое е по-страшно.

Вечер от всички мебели най-трудно се местят клепачите.
Сега когато старателно се опитваме да сме съсипани,
някой отвън нарушава сериозността
надува валдхорната си на паркинга
и изчезва навътре в стената.

граница

Другите не чуват отговора й.
Задават въпроса си още много пъти.
Тогава разбира колко е тиха всъщност,
докосва лицето си с ръка,
опипва го цялото,
и открива, че някои части
липсват.

Повърхност

Това полирано спокойствие ме смазва.
Съсипва ме постоянството на ритуала,
усилието, с което всяка сутрин
замазваш следите
от непоправимите щети,
подреждаш разтуреното през нощта,
замиташ счупеното,
забърсваш солената вода от пода.

На новите си снимки ти си по-красив.
Усещам с пръстите ти,
когато мажат боя по наранената повърхност.

Пръстите са тези,
които трябва да зараснат.

Сам

После сядам на терасата без да светвам лампата. Дъждът пада по колената ми и в чинията със сандвичите. Не искам да ме виждат съседите отсреща. За днес ми беше напълно достатъчно. Гърбът ми се опира  в стената под стряхата. Кварталът вече не звучи притеснително заглъхнал като преди малко, когато се прибирах. Честно, на излизане от работа помислих че съм оглушал. Даже влаковете пристигаха без звук на пристанището. Нищо не мръдваше, нито листата нито морето, толкова тихо, че можеш да чуеш как последният турист за лятото отваря кутийката си бира.

Усетих започващата паник атака. Градът беше като след неутронна бомба, никой нямаше, нищо не можех да разбера. Взех си кутия фалафели и ги погълнах по пътя към къщи. Чух го още от предната улица. Песът на балкона ми лаеше като за световно. Не бях сигурен какво трябва да правя с него. Беше ми го оставила една мацка, която май нямаше да се върне да си го прибере. Голямо куче беше и не особено възпитано, ако трябва да се изразявам джентълменски. Всъщност брутален беше, всичките съседи го чуваха и усетих как се привеждам, как се надявам да не бъда разпознат докато влизах във вътрешния двор. Песът направо се съдираше от лай. Изшътках му, от което той вече напълно изтрещя, взе да пръхти, квичи и вие, чуваше се как събаря някакви мебели в спалнята ми.

Честно, не си струваше мацката, просто някаква среднощна паркова забивка, обаче аз живея тук само няколко месеца и трябва да си призная, че нямам никакви приятели, даже познати нямам. То това беше и целта, нали, да се разкарам от София, докато хоризонтът се поизчисти. Нещата се уредиха бързо, работя в охраната на един хотел, който много старателно си пази територията, намерих си апартамент с покривна тераса. Съседната сграда скрива гледката към морето и за това ми излезе евтино. Положението е на стенд бай.

Една вечер поизтрещял, след прекалено много самотни бири на терасата излизам да се поразходя до парка. Там сядам при някакви типове с раници, които изобщо не ми обръщат внимание. На равни интервали от време бутилката обикаля кръга и стига и до мен. Надигам и не се хабя да говоря. По едно време се появява мацката с кучето и то директно започва да ме клати. Тя нещо ми се извинява, дърпа го, ама не може да го свали от мен, щото песът тежи колкото нея. Не вярвам да съм й казал, че искам аз да я клатя. Сигурно съм измислил нещо по-джентълменско. Така или иначе, резултатът е на лице, сутринта въпросния резултат се събужда, измива гурелясалите си сини очи, сресва кестенявите си коси и изхвърча "на работа".

- А песа?
- Вечерта ще си го взема.

Вечерта се прибирам и в къщи е Виетнам, копеле, Хирошима, Нагазаки и Кербала. В първият момент изобщо не си спомнял за песа. Викам си, намерили са ме, ама честно не очаквах да са чак пък толкова ядосани. Замръзвам на вратата, защото от кухнята се носи някакъв шум. Логично ще е да се махам, обаче истината е, че съм се препарирал от страх. Тогава излиза той, схлупен, един такъв, гузен, опашката между краката, целия в брашно, шибаният пес, който ми е претарашил къщата. Ела тука, викам му, точно преди да избълвам фалафелите върху тоталния ужас. Ела тука. Седни. Седни, бе, ама не в локвата. А така. Дай лапа. Шибано псе.

На следващата вечер тарашът не е толкова бесен. На третата милинкият е чатнал как се отваря хладилника и си е осигурил забавление за цял ден. Вкиснато бърша издрайфаната картофена салата от пода и едвам се сдържам да не се разпиша и аз. Купувам му храна за чувствителен стомах. Копелето има по-чувствителен стомах и от мен.

Вечер лае. Всъщност не знам дали лае само вечер, но аз тогава го чувам, на връщане от работа. Стои с два предни крака подпрени на парапета на терасата и се съдира да лае. Гласището му се блъска между новите кооперации. Присвит очаквам нощта когато ще ме залеят с помия от някой балкон. Ето и сега съм прибрал глава между раменете си. Прибирам се, слагам няколко филийки да се пекат на котлона. Тогава звънва на вратата съседката от долу да ми каже че съседите отсреща, кучето, нали такова, щото те, разбирате ли... и изпада в едни от нейните пелтечещи антракти, които могат да се проточат от тук до ноември, копеле, докато кухнята, а после и коридора, се пълнят с дим, филийките, по дяволите, "Да, да, добре", викам, "извинявайте, няма да се повтори" и затварям вратата пред носа й. А, да бе как ли пък няма да се повтори.

Хлътвам в кухнята и отварям още прозорци. Чувам как между новите кооперации лелките ме обсъждат на висок глас. Нещо за изселване. Нещо за тровене. Правя си нови сандвичи и сядам на терасата на тъмно под започващия дъжд. Стряхата не може да ме покрие целия, но поне тясната пейка е на сухо. Първите капки мокрят чинията ми. В града се чуват някакви превозни средства, вече не е като след апокалипсиса, макар да е ясно, че сезонът е свършил и аз изглежда няма да мога да си тръгна от тук тази година. Псето идва и ляга в краката ми под дъжда. Обръщам го по гръб и започвам да го чеша по корема с обувката си. Милинкият изпада в екстаз. Става, прави едно кръгче, като стъпва в паницата си с вода и я разлива, после вирва крака за още милувки. Нищо не разбираш ти, викам му, изобщо нищо не разбираш.

Мацката с кучето няма да се върне. Тя вече не и мацката с кучето, ако трябва да съм точен. Понякога пробвам да зарибя някоя друга кучкарка по време на разходките, но псето не е точно добър повод за запознанства. Плюс че според кучкарския етикет е редно да питаш за името на любимеца. Няколко пъти превъртам нашийника му през ръцете си, но там нищо не пише. Викам му Копеле, и той ме разбира. Викам му Шибано псе и той идва при мен. От време на време, докато се бръсна или вливам сутрешните си дози кафе, го хващам, че ме гледа. Тогава погледът му е съвсем мек, супер тъмно кафяв, почти обичлив. После песът скоква от мястото си и се хвърля да ме клати, а аз го обръщам по гръб на пода, натиквам лице в муцуната му и започвам да му се зъбя и да ръмжа.

И така всяка сутрин.

Светулки

Когато те няма не усещам липсата ти.
Спя в твоите тениски, в твоя ъгъл на леглото.
И така докато не ме събуди някой
перфектен акорд или глас,
понеже всяка песен застрашава
едва закрепналото ми спокойствие.

Една нощ в парка, между листата,
видях хиляди светлинки да проблясват.
Разплаках се.
С години не си бях спомняла,
че съществуват светулките.

Рози и индришe

Отпускам се напред и заравям лице в гривата на коня. Мирише на рози и индрише, не на кон. Гривата е идеално сресана като дълга черна коса на момиче, козината пък е омачкана и плюшена и всичко това ухае. В този момент не ме интересува, че всички в младежкия лагер ме мразят, нито дори, че единственият ми приятел тук ме нарече "крадец" и вероятно повече няма да ме напушва. Не ме интересуват загрижените им физиономии.

Аз естествено не се качвам за пръв път на кон. Майка ми ме е водила на всички видове спорт, и ме е запознавала със всяко животно, до което е успявала да се докопа. Имам собствени ботуши за езда, бричове и каска, но те са в София, а и никой няма да ми позволи да изляза от двора на фермата на кон. Докато гледам как децата от домовете плахо се запознават с коня и после едно по едно се покатерват на гърба му, като стъпват на сплетените пръсти на дресьора, докато краката им треперят, а те го галят и шепнат в ушите му някакви неща, всяко на своя език, си казвам, че тук на майка ми много би и харесало. Средата е наистина креативна. Биоферма, напушени ментори, боклуци превърнати в също толкова боклучаво изкуство, прасета хранени с майонеза от близкия завод и вегански гурута със смърдящи на сперма непрани панталони, наистина великолепна среда за да се поотрака един подрастващ, да се освободи в общуването, както би казала тя. Всъщност всеки път, когато "скокнем до Европа" тя ме замъква в някой от скуотовете на бурната си младост, и после остава "разочарована от пълната ми липса на интерес" и това как постоянно си бъзикам телефона.

Тук креативността е в пълен напън. Всеки ден рисуваме, играем театър, танцуваме, и което е най-ужасното пеем, въпреки че не можем. Останалите деца от нормални семейства са се сдухали тотално от децата от домовете и през цялото време се оглеждат, все едно някой ще ги плесне зад врата. Децата от домовете питат може ли за всяко нещо, ама буквално, "може ли, госпожо, да си обърна главата на другата страна", през цялото време се кълнат, че в нищо не ги бива и напират да мият чиниите, да чистят и да готвят. Децата от нормални семейства копират всичко това от неудобство. От самото начало всички ме гледат на криво защото се подигравам с инструктурите, които тук се водят за артисти, и съответно много специални, макар да ни учат най-вече на това как да се омажем от горе до долу с акрилни бои и да танцуваме измислени индиански танци. Готвим за на края някакво бутафорно представление, но аз казах, че не желая да участвам, с което предизвиках напрегнато среднощно съвещание между менторите ни. На другия ден и четиримата се изредиха да ме питат как да ме мотивират. Аз просто им се хилех мъгляво. Намерил си бях приятел и той ме беше напушил.

Няколко дни подред нещата вървяха добре. Аз и американецът Кевин, стар колкото майка ми кибичехме под сайванта на лятната кухня и наблюдавахме как останалите репетират тъпото си танцово съчетание под постоянен дъждец. Той свиваше и беше доволен, че най-накрая има на кого да дудне за космоса, кармата, програмирането и безкрайния си досаден живот. Аз дърпах и ту слушах, ту кимах разбиращо без да слушам, подавах му коза и казвах нещо достатъчно кратко и многозначително, за да си въобрази Кевин че аз съм "един много мъдър млад човек". Ако повтаряш в произволен ред думите на някой застаряващ гуру, той ще е винаги убеден, че си само на крачака от премъдростта, която той самият вече е постигнал. И ще продължи да те черпи.

И ето, Кевин, намерил някой, който да го разбира, излиза от гардероба, ама не по онзи начин, дето си мислите. Не, Кевин ми доверява, на мен, и само на мен, че пише, че е написал роман и сега се опитва да го издаде, и той е тук, на този хард диск, заедно с целия му живот, снимки, дневници и всякакви други доказателства за неща, които иначе не би могъл да си спомни. Значи и той бил, творец, а не както ми се представи - хидроинжинер. Преценявам, че ако хардът изчезне Кевин на никого няма да посмее да каже, и при първа възможност го свивам.

На другата сутрин Кевин се появява на нашата закуска, което е около три часа преди обичайното му време за събуждане, събира ни всички и обявява, че имал много важно съобщение да направи. Звучи като правителствен говорител. "Някой е нахлул в моя ъгъл на сайванта, отварял е багажа ми и е откраднал един изключително важен хард диск." Аз съм седнал чак в другия край на масата и за пръв път виждам фигурата му толкова изопната. Иначе съм силно съсредоточен в шоко-снежинките, които плават в купата ми с мляко. Шоко-снежинките в Белгия са просто страхотни. Много по-хрупкави и много по-шоколадови. Сами разбираме, че няма да е добре ако се обърнел към полицията, затова молел младежките ръководители деликатно да разпитат участниците в лагера, и обещавал да не търси отговорност на този, който му върне хард диска. Естествено, че няма да вика полиция, той има цял куфар трева. Надигам купата с млякото, в която не е останала нито една снежинка.

- Кой, мислиш, че го е взел? - питам нашата менторка. Аз единствен й говоря на ти, както уж сме се разбрали още на срещата преди заминаването. Всички други механично са се върнали на "госпожо".

- Не знам, Сами, според мен просто го е оставил някъде и сега не може да си спомни. - Добре. Значи ясно е, че няма да заподозрат децата от домовете, защото не е редно, нали, да ги подозират. После Кевин ме приклещва в един ъгъл и ми казва, че знаел че съм аз, и съжалявал, че ми се е доверил. Да ви кажа честно мислех да му върна тихомълком харда като се поизмъчи, но след тая работа няма връщане назад. Почти никой във фермата не ми говори, а следващата сутрин по време на закуската заварвам тримата други ментори да ровичкат в багажа ми. Гъркинята, която е и най-стара, казва че така трябвало, така се правело, и в крайна сметка било в моя полза, понеже нищо не намерили. Естествено, аз не съм тъп. Хардът е прибран на една от високите полици под сайванта. Кевин обаче е нисък и не би могъл да го види.

Утре си заминаваме и довечера би трябвало да се веселим. Менторите няма да си признаят пред всички, че са претърсили багажа ми, и за това все още никой не ми говори. Обмислям дали да не подхвърля диска някъде на видно място, за да имам една нормална вечер. Не, че ми е приятна компанията им, но тук съм съвсем сам. Кевин идва да ме моли за извинение. Не бил прав да ме обвинява, сега вече бил сигурен че не съм аз. Менторите го придърпали на страна и му казали, че в моя багаж нямало хард диск. Той лично вярвал, че щяло да е най-честно ако претърсят багажа на всеки.

После докарват коня и аз се покатервам на широкия му гол гръб. Усещам как ме повдига и спуска лекичко със всяко вдишване. Отпускам се напред и заравям лицето си в уханната му грива, лежа така с увиснали крайници и се опитвам да настроя дишането си по неговото. Децата от домовете чакат на опашка за да се качат на кон за пръв път в живота си, а аз усещам топлината му, аромата на рози и индрише, плюшената козина. Вечерта докато децата от домове и децата от нормални семейства се напиват за пръв път в живота си с черешова бира, аз свалям харда от полицата и се изнизвам до кофите, които са чак на пътя за Антверпен. После се връщам при Кевин, който е гузен, и готов да ме напуши.

Бягство

Отсреща белият кон с черните петна
не спира да бяга.
Първо снегът се стопява
и тялото му става по-отчетливо.
После дърветата се разлистват
и от него остават само краката,
които не спират да бягат.

На обед тя излиза от работа.
Листата мигновено се разсипват по алеите.
Тя се подпира на оградата.
Мускулите на бягството се свиват и разпускат.

Той не спира да бяга.
Ботушите й затъват в калта.
Снегът се завръща.

Тя не знае какво да му поднесе
ябълка или извинение.

Тя продължава

тя продължава
тялото й нагорещено
пробива в кревата
дупка с нейните очертания

слиза
като тих метеорит
в домовете на съседите
и продължава надолу

удря земята до кокал
пръстта
скалите
нажеженото ядро я изплюва
от другата страна

тя продължава
скалите
пясъкът
далечното слънце
през синята вода

около кревата й обикалят следователи
светят с фенери през дупката

тя продължава
лежи на дъното
и се охлажда
изпуска мехурчета
пред вечно учудените
очи на рибите

тук никой никога нищо не казва
тя продължава да се втвърдява
дава дом на стотици морски обитатели

трябва да се направи нещо с този теч
решава домсъветът
защото мазето продължава
да се пълни с вода.

Молитва от кръговото

В деня, в който се счупих,
не разбрах какво ми се случва,
нямаше падане.

Видях стъклата в краката си.

За миг ъглите се разместиха,
движенията прескочиха,
престанах да докосвам земята.

Спрях в средата на кръговото
невидима и безвредна.
Колите ме обливаха и отминаваха.

Спрях в средата на кръговото,
защото не знаех как да продължа.

Наведох се и видях стъклата.
Вдигнах ги към небето.
Наведох се, взех още,
вдигнах ги към небето.
Навеждах се, събирах, вдигах
и така седем години.

Приеми тези стъкла,
защото някой може да се пореже.

сърдечен червей

Докато приятелите седят и спорят
има ли бог
и има ли карма,
и има ли разум,

голямата западно-антарктическа ледена шапка поддава.
Водата нахлува в скритата депресия.
Дълбае леда като червей,
превръща го в киша,
която ги повлича след себе си
далеч отвъд границата на обратимото.

В следващите години приятелите ще наблюдават
как водата се вдига с 3 метра.
Улиците бавно затъват.
Основите на кооперациите в други градове шупват разядени.
Мазилките се надуват.
Техният собствен град се пренаселва
с бягащи хора, нападнати от тропически паразити.

Постоянното местене
ги превръща в прашни замаяни животни,
все още ходещи,
но вече проядени от червея.

Точно сега сателитите наблюдават от космоса тихото бедствие.
Хилядите километри ледник
рухват под собствената си тежест.

Бог е сърце,
казало момичето с раздърпаното деколте в градинката.
И още:
отивам да се видя с баща си -
с един такъв тържествен тон,
че тя се почувствала неудобно,
сякаш всеки е длъжен да се вижда с баща си.
Не могла да си спомни от къде познава
съненото, подпухнало лице
и не поискала да го събуди.
След като се разделили,
момичето се олюлявало малко пред нея
по същата улица,
а тя нарочно вървяла назад
и не желаела да започне разговора наново.

Ако там има някакъв разум, казва,
като го гледам какви ги върши,
не искам да знам, че го има.

Тропическите червеи настъпват
с глобалното затопляне,
вече са прояли не малко сърца.

Колело

Не знам какво ме кара нощем
да се въртя в това колело,
докато всички други спят
свити в талаша.

Ръцете ми прехвърлят металните пръчки,
една след друга,
една сред друга,
една след друга.

През прозорците на магазина за животни
надвисват неподвижни сенките на прибиращите се.

Тичам и понякога се опитвам да спра,
но колелото ме събаря,
търкаля ме,
блъска ме.
Успявам да се изправя
и продължавам да тичам,
защото няма друг начин,
и това продължава докато камъкът строши витрината.

Обръщало

Градинарят от вход Ж
единствен не мечтае да спре времето.
Той едва дочаква да дойдат сезоните.
Превърта напред годините, 
докато бръшлянът покрие цялата стена
и между клоните му се заселят животните 
от панелните блокове. 
Превърта още
докато порастне сянката на кестена.

Тогава сковава пейка.
Сяда.
Най-после се спира.

Нощем

Гигантската машина
прекосява града на части,
каквито никога не сме виждали.

Около един
движението спира,
сините светлини се блъскат в дъждовните завеси
като оплетени врабчета.
Жълтите светлини се плисват по таваните на спалните
като разлят бензин.
Съседите се събуждат в треперещите си легла,
но не поглеждат през прозорците.

Шествието преминава по улиците с тих космически тътнеж.
Пияният мълчаливо отдават чест.
Видял е нещо непонятно
като семената,
които се протягат под пръстта.

Непознатият

Докато гледа през прозореца как от апартамента на съседите една след друга се сипят дъските от разбитото дюшеме, Ели осъзнава, за пръв път, че предметите не падат на земята в момента, в който ги пуснеш. Падането не е мигновено като телепортацията и телевизията, падането изисква време, понякога достатъчно за да се произнесе цяла дума или няколко мисли да минат през главата ти. Пробва да види какви мисли може да минат през нейната, докато дъските падат, но не може да се съсредоточи заради непознатия.

Той стои под прозореца й и почти не мърда, но сигурно знае, че Ели го гледа. Мъжете не бива да се гледат, иначе усещат и се усмихват с половин уста. Гредите от дюшемето падат с трясък съвсем наблизо, точно зад двуметровата ограда, която разделя двора. Иска й се някоя дъска да може да се отклони от и без това извития си и неправилен отвес, да прелети над оградата и да го удари по главата, покрита с хартиена рекламна шапка на една от новите партии.

Ако непознатият влезе и се качи по току що измитото от нея скърцащо дървено стълбище, ако чуе дъха му пред вратата си, ако той почука или позвъни, тя няма да знае какво да направи - дали да отвори, или да се натика едвам-едвам под леглото на Баба и да затаи дъх, доколкото може. Баба й няма да каже нищо, защото тя вече само лежи и понякога се задавя. Непознатият някак ще си отвори, и тогава Ели ще трябва да лежи под леглото съвършено тихо и неподвижно, за да не я чуе той.

В такива моменти изключително важно е да не кихаш. Ели е сигурна в това, хората под леглата ги хващат, когато кихнат, а тя не е мела отдавна и сигурно отдолу се е натрупал много прах. Не й е ясно какво става, когато те хванат, но Маминка често я предупреждава за това и Ели се усеща като последната матрьошка в редицата - плътна маса, която не се разделя на две, и от която нищо повече не можеш да извадиш. Маминка не е доволна от появата й и обвинява непознатите мъже.

Непознатият, обаче, не изглежда опасен. Дори от прозореца Ели може да прецени, че е по-едра от него. Не вдига поглед от телефона си.

Тя за малко се отдръпва от прозореца в антрето и превърта ключа още два пъти. Когато поглежда отново, непознатият все още си е там. Ели се запитва каква мисъл ще има време да си помисли, докато саксията да пада върху главата му.

Сувенири от Париж

За сватбата им подариха пътешествие до Париж. Тоест самолетните билети. Родата беше събрала пари и им беше резервирала два полета, с десет дни разлика, нещо като кратък меден месец.

Иван и Блага минаха през паспортната проверка със свити стомаси. Бяха си изкарали международни паспорти специално за случая. Сега вече можеше да се пътува навън, но все още изглеждаше невероятно и двамата фантазираха, че ще ги върнат. От самолета не се притесняваха. Бяха се возили много пъти до Варна. Кацнаха на едно летище, толкова голямо, че да се загубиш и точно това направиха. През огромните прозорци на секторите за пристигащи отдавна се беше стъмнило, когато един хърватин на смешния си език успя да ги качи на влака за Париж.

В центъра затърсиха хотел, но почти навсякъде цената на една нощувка беше колкото бюджетът им за цялото пътуване. Накрая намериха един католически пансион, където монахини в сиви престилки ги разделиха в спалнята за мъже и тази за жени, понеже Иван и Блага имаха брачно свидетелство само от общината на Район "Червена Звезда" и то само на кирилица. Никъде по документа нямаше картинки с ангелчета и халки и сестрите решиха, че нещо ги ментят.

В пансиона лампите бяха загасени още в десет и всички други спяха съня на праведниците за да не се успят за ранната закуска. Иван и Блага се разбраха да се видят в коридора, когато се настанят. Един по един срещнаха студения и уморен поглед на монахинята, която нощем дежуреше зад едно боядисано в сиво бюро, тъжно й кимнаха и се прибраха по стаите си. Те бяха тъмни и напълно еднакви с изключение на това, че в едната хъркаха мъже, а в другата жени. Всяка беше по-скоро зала и съдържаше по десет тръбни двуетажни легла, също толкова шкафчета като от съблекалнята на басейн и огромни плакати с прилични на хипита католически светци. И в двете завесите бяха дръпнати встрани и отвън нахлуваше светлината на една и съща улична лампа.

Събудиха ги за закуска в шест и нищо чудно, че всички мълчаха. Само в ъгъла на трапезарията, под плаката на многоцветната, сияйна, обгърната в пъстри шалове и дрънкулки Дева Мария Иван и Блага си шушнеха нещо. Закуската се оказа сериозна афера. Не бяха очаквали повече от сладък чай (с бром каза Блага) и вафли, но монахините хранеха питомците със сирена, салами, масло, яйца, сладко, кафе, чай, течен шоколад в съвсем малки кофички и едни странни плаващи тестени неща, които хората изсипваха в паници с мляко или сок. Другите си правеха сандвичи за по-късно, но на Блага и Иван им се стори срамота.

Прескачаме напред. Блага и Иван са си намерили друг пансион, където спят на двата етажа на едно и също легло. Вторият пансион е направо кирлив, пълен с омачкани, недоспали юноши от Западна Европа, които пушат странни цигари с мирис на изгоряла пластмаса. Блага и Иван вече не се свенят да си правят сандвичи от закуската като всички останали. Цените в Париж имат основна заслуга за това. Двамата се дивят на непознатите цифри. Като гаврошовци се любуват на витрините и музеите отвън. Много добре си правят сметката и  се отказват от всички глезотии за да оцелеят до десетия ден, но след едно загубване, когато наистина се налага да вземат такси, остават напълно без пари.

На сутринта, когато установяват това, Париж престава да им се струва така красив. Париж е огромен град, улиците му са пълни с бибиткащи, пушещи коли, които не помръдват в задръстването, гълъбите ти крадат сандвича от ръката, а френският, който и двамата са учили в университета се оказва напълно различен от този на французите. Хората, с които се разминават по безкрайните булеварди, не са облечени по "последна парижка мода". Има мъже по анцузи и жени в скъсани чорапогащи. Има омачкани шлифери и износени обуща, а по тротоара лепнат дъвки и дебнат кучешки лайна. Мирисът на недостъпната храна от ресторантите започва да ги отвращава.

Платили са пансиона още когато са се регистрирали и това донякъде ги спасява. Имат къде да си държат багажа, имат покрив над главата си, имат закуска. През деня могат да останат сами в стаята, скрити от постоянните парижки дъждове и когато почивката им дойде в повече, се посдърпват. Когато, обаче, и цигарите свършват Иван изфучава ядосано навън и не се връща цели 16 часа. Блага знае точно колко дълго не се е прибирал, защото го чака и то горе-долу във същата поза. Приседнала с прав гръб на ръба на леглото, точно срещу големия пластмасов циферблат на часовника. В реакциите на Блага има една тежест, тя трудно помръдва, но все пак за 16 часа успява да се притесни.

- Срещнах един българин - казва Иван, когато се появява посред нощ. Блага не съжалява, че в този ден не е разглеждала Париж, защото навсякъде има едни и същи булеварди, с едни и същи вечно бързащи дребни хорица и едни и същи вечно бучащи автомобилни задръствания. В България Блага ще се хвали, че в Париж е видяла задръствания като по филмите.  Хич не били приятна гледка, ще добавя, за да подсили превъзходството си на личност, излизала в чужбина и издигнала се над възхитата от западния свят. Но това ще е после. Сега Иван казва, че ще я води на ресторант.
- С какви пари - пита Блага и Иван само се изхилва.

Ресторантът се оказва турска закусвалня, където с огромен нож режат месо от огромен шиш, и го увиват в нещо като палачинка. Картофките миришат ужасно, а за пиене има само Оранжина, но Иван и Блага се тъпчат лакомо със всичко, което не прилича на закуска в пансион.

Българинът се казва Ремзи и е от Силистра. Сяда на тяхната маса, но е от мълчаливите. След като привършват с дюнерите, Ремзи кимва към една врата в дъното и Иван повежда Блага към кухнята. Там измиват малкото използвани чинии, големите баки за сосовете и кутиите за зеленчуци. Нарязват една зелка и три кила домати, твърди като тенистопки и почти толкова зелени. Ремзи ги предупреждава да не приближават фритюрниците, но накрая миришат все едно са паднали в тях. Сутринта си лягат в тръбния креват. На горния етаж Блага не може да заспи и вместо това зяпа сивото небе през прозореца. Над Париж пак има облаци. Улиците миришат на кроасани и кафе, а двамата са спечелили достатъчно в закусвалнята, за да могат да си позволят билета за асансьора до върха на Айфеловата кула. Само че, когато се качват най-отгоре, толкова им се спи, че само се усмихват мъгляво един на друг с натежали клепачи.
Прегръщат се и дълго мълчат, а от малките бързащи мравчици долу, с малките цветни колички на Иван ужасно му прилошава.

С парите, които изкарват в последните дни, Иван и Блага си купуват невиждани в България неща. Червен тънък чорапогащник и фланелка с името на френски футболист, също червена. Смешно е, защото в страната се веят сини знамена и те нямат нищо против, но не намират син чорапогащник, а Иван харесва точно този футболист. Остават им пари за влака до летището. От притеснение се появяват два часа и половина преди чекирането и дълго се мотаят по терминалите.

Когато се връщат в България, Блага казва, че някой е ровичкал в багажа им и торбичката с подаръците за роднините липсва. Чували са и други да казват така. Откъдето и да се върне всеки донася за спомен това изречение и всички вярват в невижданото чудовище, което яде сувенирите от хорския багаж. Или поне кимват с разбиране и деликатно сменят темата.

Мъжът с белия потник

Бях измислила разказ за мъжа с белия потник, но го забравих. Такива истории обикновено ми хрумват към три сутринта и тогава с разхлопано от недоспиване и вълнение сърце сядам да пиша. Тази вечер обаче бях много уморена, всички от квартирата бяха излезли на концерт, някъде в квартал чието чуждо име не запомних и аз просто заспах на целия диван, който сега беше само за мене, в целия хол, който сега беше само за мене, в целия апартамент, който, да познахте, беше само за мене. От вътрешния двор с размери на асансьорна шахта, от готически тясната уличка навън и през тънките стени долитаха звуци на други животи. Тракаха чинии, бучаха газови бойлери, деца крещяха на китайски, двойки се караха на урду, телевизори съобщаваха новини за Венецуела, но на каталонски и аз нищо не разбирах. Шумовете ме приспиваха, като някакъв непонятен умствен гъдел, който нищо не е, но те кара да се чувстваш спокоен и сигурен, като котка сгушена до теб в леглото или боцкането на вълнено одеяло. Приласкаваща и безсмислена сетивна стимулация - фламенко, картуун нетуърк, реклами, кипящи чайници, кучета, котки, гларуси.

Не бях виждала никой от притежателите на гласовете във вътрешното дворче, или поне не ги свързвах с хората от входа, с които от няколко дни се разминавах. Виждах вещите окачени по куки около прозорците, боклуците, изпуснатото бельо, заклещено завинаги по недостижими ъгълчета и постоянно се давех в миризмата на пържен лук. Опитвах се да шпионирам, но градът ми беше неразбираем. Моят ли испански е твърде слаб или пакистанците, които държат всички бакалии в района говорят само каталан. Или се шегуват с мен, защото съм по-чужденка от тях и сега им е паднало. Улиците в Равал са тесни и тъмни, всяка стъпка отеква до претъпканите с пране и вещи балкони, улиците се завъртат около себе си като суковете в Мароко и действително всички закусвални носят надписи на арабски и се рекламират със снимки на различни манджи приготвени в тажини. Зад ъглите изкачат забулени момиченца и момченца по джапанки а игрището точно отсреща е постоянно-жужащ циментов кошер, ограден с шест метра висока телена мрежа, и всеки удар на футболната топка отеква като взрив.

Сигурно бих се оправила много по-лесно, ако говорех английски, но изпитвам нежелание. Английският е гладка релса, в която мога да цикля до безкрай и този път нарочно го изоставям още на летището. Или поне се опитвам. Всеки разговор на испански в крайна сметка спира пред пропаст от непознати думи и невъзможности. Тогава минавам на английски, който обаче трябва да адаптирам много внимателно, защото тук не е твърде популярен и сложните фрази пречат. Непрекъснато в главата ми с лек световъртеж се появява образа на покривите на Барселона, както изглеждат от някой от баирите наоколо, светлооранжевите мазилки, звънтящите кабели, шумът на града, който се надига и поглъща фразата преди да успея да я довърша.

Тук никой не си ляга рано и в три сутринта е нормално да те приспят звуците на нечий чужд живот. Когато спиш на дивана у приятели в чужд град и чужда страна дните са уморителни. Искаш да видиш и разбереш всичко. Хората каталясват от всичките ми въпроси. Вечер откарваме до късно, смеем се, говорим, но в главата ми отекват новите фрази научени през деня, защото езикът ме придърпва, отвлича вниманието ми от всичко наоколо и в един момент усещам как и на български се опитвам да изчистя и оформя значението на всяка дума и израз като бижу. Трябва да има термин за това двуезично опиянение, когато започваш да си въобразяваш пластове от значения навсякъде, дори в родния си език.

Идва ми в повече и решавам да преспя с новите глаголи и съществителни. Другите имат нужда още да се забавляват. Излизат. Ставам да загася лампата и през прозореца отново виждам мъжа с белия потник. Най-обикновен чичо, стои и пуши. Друг път съм го виждала да мие чинии, които се намират изън рамката на прозореца, да бърше ръце в захабена кухненска кърпа или да готви - един отрязък от кадър, който скрива историята на героя. Външният му вид не издава произхода. Може да е какъв ли не - каталонец, испанец, циганин, пакистанец, мексиканец, мароканец, дори румънец или българин. Намираме се на около два метра разстояние. Мъжът ми махва с ръка и съвсем тихо казва "Ола". "Буенас ночес" почти само оформям с уста и загасям лампата.

Телефонни майтапи

В квартала стана популярно да се звъни само на един телефон. Дотогава набираха на слуки и пускаха все същите изтъркани шеги, от сорта на "Преместете си фикуса, че ми засенчва прането" и "Лельо Венче, ти ли си?" Хората отсреща се смееха, или ги псуваха. Някои твърдяха, че са от полицията и ще ги пратят в детска педагогическа. Други разпознаваха съседско дете, племенник или ученик - градът беше малък. Случваше се и да попаднат на разговорливи особняци, или да дочуят отсреща само телесни звуци - дишане, кашляне, хъркане. Децата жужаха около телефона и се опитваха всички едновременно да чуят какво долита от слушалката. В градчето нямаше много какво да се прави през зимата. Равнината не беше щедра на сняг, а разораните поля не ставаха за игра - обувките се налепяха с кал и натежаваха като топузи. Когато от тецовете допълзеше жълтата мъгла, хлапетата сядаха в някоя от празните къщи. Там, където и двамата родители бяха на смяна в мината. Когато родителите се приберяха, понесли невидими чували с въглища на гърба си, с лица поколение по-стари от истинската им възраст, с черен прах набит в бръчките и порите, хлапетата бързо затваряха телефона и мълчаха скупчени около масичката в някой еднотипен хол с кадифени канапета, мокет и стъклени вратички на секцията. Понякога някое се изхилваше, като недозатегнат вентил. После им донасяха принцеси с кашкавал и подсладен чай.

Един път когато пак си правеха телефонни майтапи откриха онзи номер. Достатъчно беше да кажеш "Ало" и отсреща следваше едноминутна псувня, която обхождаше цялата ти рода и имаше повече сюжетни отклонения от приказка на Шехерезада. Ако след това все пак дръзнеше да промълвиш още нещо тирадата продължаваше, все по-изобретателна и всеки път напълно различна. Децата се хилеха нервно и тайно обмисляха кое от изброените действия беше възможно и осъществимо. За известно време престанаха да звънят на каквито и да било други номера. На телефона отговаряше ту мъжки, ту женски глас, неизменно подготвени и възхитително многословни.

- Пак хлапета - Евгения затвори синия телефон. Беше се научила да ги разпознава по сподавеното подхилкване остреща. Не знаеше какво да прави. Бяха открили линията специално за тези, които, както се казва, си нямат дори кой да ги напсува и до скоро получаваха обаждания главно от възрастни самотни мъже. Някои звъняха специално за да се дърлят и яростно отговаряха на операторите, други може би се възбуждаха или поне така звучаха, трети слушаха внимателно и се извиняваха по няколко пъти за причиненото неудобство. Случваше се да получават и признания от хора, направили "нещо ужасно". Дечурлигата им носеха по-добра печалба от всички останали, взети заедно, защото звъняха по много пъти и като че не се насищаха да слушат псувните и клетвите, а брояча цъкаше по десет импулса в минута. Тя лично би им затваряла веднага, но тези дванайсетгодишни гласчета звучаха ту мъжки ту женски, и единствено когато се захилеха можеха да бъдат надушени. Марио нямаше никакви угризения да ги псува, лееше думите свободно и изобщо не се замисляше какво влияние оказва на подрастващите.

Звънна червеният телефон. Евгения си прочисти гърлото и се подготви за много по-приятната роля - много хора не можеха да заспят без някой да хърка до тях. Хъркането беше два импулса в минута, но пък операторът решаваше кога да прекъсне обаждането, защото отсреща заспиваха. Нямате си идея колко много хора набираха услугата "Хъркане по телефона".

Епилог на деня

Ема лежеше в тъмното и се мъчеше да измисли епилог на деня. Коремът я болеше, беше изпила едно твърде късно кафе и не можеше да заспи. До нея пийналият Тео вече отплаваше. Само преди половин час двамата бяха излезли от къщи - той развеселен, тя също, макар и прегъната на две от болката и бяха се върнали до градинката. В градинката имаше бар, а в него, на високо столче спеше техния приятел, с когото Тео до преди малко беше пил. Нямаше смисъл да го оставят там, живееха твърде наблизо и смятаха да го сложат на дивана.

Техният приятел предпочете да поеме по дългия път към собствения си дом. Ема и Тео ритуално си казаха няколко от онези смешки, които и без това знаеха наизуст. Не им беше досадно. По-скоро действаше утвърждаващо, нали това е смисъла на ритуалите. Тя си изми зъбите, той се опита да поработи на компютъра, но почти веднага го изключи. Сега лежаха в тъмното - той с бирите, тя с цикъла, и двамата с котката, скърцането на хладилника, което напомняше на човешки глас, със звуците от кооперацията и трафика.

В далечината, някъде от изток се чу нещо като взрив. Взрив беше, но някъде много далече. Ема се зачуди какво ли е станало и дали ще ги засегне. Можеше да е пиратка в парка или бомба в Ихтиман. Можеше мафиотите отново да взривяват коли като в деветдестте. Можеше някъде над страната в момента да се издига радиоактивна гъба и цели градове да са изпепелени или сринати от същата тази ударна вълна, която достига до ушите  като безкрайно далечен, почти нежен гръм. Към тях пълзеше радиацията и Ема се зачуди какво би било ако бяха по-близо и имаха само няколко мига преди напълно да изчезнат. Къде и как щеше да ги завари. Тях двамата - в леглото, в пълния мрак на спалнята на границата на съня. Приятелят им щеше да посрещне вълната преди тях, някъде нагоре по една безкрайна улица, която водеше към дома му в друг, по-източен квартал.  Друга някоя се беше прибрала късно от работа. Хората, които киснат в чата, хората които плачат или пушат по балконите, хората които тъкмо излизат от ресторанта и си взимат таксита, хората, които спят на пейките при метрото, хората, които разхождат кучетата си късно или работят нощна смяна. Представи си как всичко това изчезва в една изпепеляваща секунда, като жената, която се обърнала да погледне горящия си град и се превърнала в стълб от сол, представи си лекият полъх, който ще срути съвършено крехките човешки форми от пепел в малки купчинки, представи си враните, които се запалват във въздуха, когато вълната ги изтръска заспали от дърветата.

Чудеше се дали последните секунди имат някакво значение за това какво става после. Дали е по-добре да си изчезнал от леглото си изпълнен с любов към хъркащият до теб, добре завит в отопления си дом, с мъркащата котка и щастието от приключилия ужасен ден. Дали това доволство се пренася отвъд, ако изобщо има нещо отвъд купчинките пепел. Дали е добре да изчезнеш, когато всичко е прекрасно и още нищо не се е развалило, или напротив това е ужасна загуба. Какво за тези които в мрачно настроение и на зиг-заг се прибират към дома, това някакво измъкване от повторението ли е, спасение, някакъв категоричен край, който не те принуждава да продължиш да се влачиш. Какво значение има дали те боли корема, крещиш на колегите си или ти стягат обувките. Какво значи щастлив и какво нещастен, ако се случи такова нещо. И има ли значение, ако умът ти се изпари от света със скоростта с която изчезва картината от изключения телевизор. Това ли искаме в крайна сметка?
Това ли би могло да ни спаси?

Ако не друго, тогава поне всички ще станат равни, че и плоски, като някакви митични герои, като имената по мемориалите и никой няма да се пита нагрубил ли си някого преди да издълбаят буквите ти там, изпращал ли си коледни картички, казвал ли си винаги истината и можело ли е да се разчита на теб. И изобщо кой не мечтае за ефектен финал.

Ема се обърна по гръб и сложи котката върху болящия си корем. Котката замърка още по-силно. В тъмното се обади незнайно как оцелял зимен комар.

Не оставаше още много до втория взрив.

ако искаш обаче

трябва да знаеш :
тя държи снимки на бели коне, прегърнати от черно-бели жени,
снимки на рози,
снимки на бебета,
тя не се спъва,
тя не се мрази,
тя получава роза за всеки рожден ден,

тя не може дори да си представи
сигурността в юмруците ми,
които могат да устискат всяка дума,
нейните зъби никога не са скърцали на сън,
не чува крясъците на момчетата в трамвая
усмивките й отварят врати

ако искаш обаче
можеш да ни оставиш да си поговорим
нито аз ще се не науча на тази красота
нито тя ще забележи ударът, с който пробивам дупка във живота си.

Остров

1

Има го все още островът
с козешките черепи и камъните,
с вятърът, който удря между тях,
който клати керемидите,
не си длъжен да имаш какво да кажеш.
Най-добре изобщо не си отваряй устата под водата.

2

Чайките, които се нахвърлят на ферибота,

нямат какво да ти кажат.

И ти нямаш какво да кажеш на чайките,

които се нахвърлят върху теб.

3

Онази бабичка, която сгъна кожата си във басейна с горещата вода,

която се смееше и зъбите й бяха зелени, 

като водата.

4

И до днес не мога да разбера

защо не умряхме там.

Не мога да разбера

къде ще умрем.

5

"Не ви разбирам" повтарях й,

но тя не ме разбра.

Мъхът между зъбите й

подобни на острови.

6

Тук никога не може да се роди перла.

Камъните блъскат по мидите.

Мидите блъскат по камъните.

Какво тогава се прави с болката?

7

Навсякъде го нося на гърба си.

Когато се наложи да кажа нещо,

пускам в краката на слушателите

своя остров.

8

Жените,които се смеят в банята,

кафевите петна по кожата им -

лишеи и мъхове.

И аз мога да се хвана тук.

9

За какво ни беше да търсим върха? 

Вятърът беше отнесъл знака.

За какво ни беше да го връщаме?

Ние не търсехме върха,

ние го създадохме.

И защо?

10

Просто, когато те гледам тук, на този остров,

който е мой, защото два пъти не ме остави да умра,

докато гледам как вятърът блъска пясък в лицето ти,

не разбирам защо трябва да си тръгваме.

11

Като те гледам тук, на този остров,

не разбирам за какво ни е дом

за какво ни е легло.

Нека те заведа на билото,

където овцете пасат риган,

просто защото нищо друго не расте.

12

Нека плачем между маслините

сивата пръст в коренищата

сокът ужилва езика

единствено костилките 

са лесни за преглъщане.

13

Там, разбира се, има зима.

Казват по-страшна от нашата.

Казват от небето валяли камъни

и чинарите се скършвали на две

точно там, където лежиш.

14

Това море ме обича.

То ме гори и щипе.

Оставя драскотини по краката ми.

Блъска ме в с скалите, докато съвсем омекна

като октопод.

15

Друг път не мога да снимам това.

Остава само да разказвам за липсата на образи

като собствен мит.

16

Ти виждал ли си такъв мрак, 

че даже звездите ги няма.

Единствен ориентир остава

бученето на морето

тракането на чакъла по брега.

Две страни - от Наоми Шихаб Най

от Наоми Шихаб Най


Кожата помни колко дълго годините са расли,
докато не е била докосвана. Във сив тунел
самотния живот, перце изгубило се от опашката
на птица, завихря се във танц, 
изметено от някой, който никога не е видял, 
че е перо. Кожата е яла, ходила,
спала сама, знаела как да махне
ръка със поздрава "до скоро". Но кожата чувствала,
че никога не е била познавана, не са я виждали като 
страна на картата, нос като град, 
хълбок като град, лъскавия купол на джамията
и хиляди сокаци от канела и въжета.

Кожата се надявала, тя така прави.
Заздравява около раненото, проправя път.
Любовта значи да дишаш в две страни.
А кожата си спомня - коприна, боцкащи тревички,
дълбоко в джобчето, където крие се самата.
Дори сега, когато кожата не е сама,
си спомня, че е била и благодари на нещо по-голямо,
че има пътници, че хората достигат
места по-големи от самите тях.